Неканена

Леки тръпки минават през костите.
С тихи стъпки към мен тя върви.
Не присъства във списъка с гостите,
но отварям когато звъни.

- Цял живот само мене си чакал
и накрая дойдох, ей ме на.
Знам как горчиво си плакал,
щом на други подавах ръка,

ала днеска на теб я подавам,
днес на тебе предлагам любов,
на теб щастие днес обещавам,
вече знам, че за мен си готов.

И аз тръгвам със нея усмихнат.
Вън е пролет и тих е дъжда.
Няма никой, светът е притихнал,
само двама сме - аз и смъртта.

Имай търпение

Кое прави новата ти любов по-различна от предните? И тази ще отмине. Имай търпение.

Realize Life is Worth Living

Why not skip the stupid part?

Лъжат!

Дойде зима.
Ако приказките казваха истината, първият сняг щеше да се сипе тихо, вместо в тази ужасна виелица вятърът да забива като игли замръзнали снежинки в лицето ти.
Ако приказките казваха истината, целият град щеше да е затрупан с чист, пухкав сняг, вместо с мръсна киша, която влиза в ботушите ти и лед, по който едва стъпваш.
Ако приказките казваха истината, в тази зимна нощ щеше да чувстваш любов, вместо самота.
Но приказките лъжат.
И замерянето със снежни топки не е толкова весело, когато си сам.

Казвам се Кейн. Ще ти помогна.

Кейн е главният герой в един някога популярен сериал. Когато бяхме малки, с брат ми го гледахме всяка събота. Кейн имаше навика да се появява в живота на хората точно когато имаха нужда от помощта му. Правеше, каквото беше нужно, казваше, каквото искаха да чуят и накрая всички бяха щастливи. Особеното беше, че в края на епизода Кейн винаги си тръгваше все едно никога не е идвал, а хората си оставаха щастливи и без него. И въпреки, че всички го забравяха, Кейн също беше щастлив. Чудил съм се дали и извън филмите има такива хора? Дали са по-специални или всеки може да е такъв? Ще ми се аз да можех.

Здравей и сбогом, както винаги.

Петъквечерно

Well, what then?... What then?!

Несбъдната любов

- Да знаеш, ако някой ден ме изостави, бих те поканил да живееш при мен.
- Сериозно ли? Защо пък точно мен?
- Мисля, че ще ни е добре заедно. Ще ми хареса всяка вечер да ми разказваш как е минал денят ти, какво ти се е случило на работа, кого си срещнала, как си се почувствала, какво си помислила и всичко друго, което искаш да разкажеш. Мисля, че би ми било интересно, дори ако се случва всеки ден до края на живота ми.
- Много мило. В такъв случай, ако в същия този ден аз също бъда изоставена, бих приела предложението ти.

Изгубени способности

Този път пълнолунието дойде неусетно. И докато се взирам в небето и мисля за теб и за нещата, които се случиха вчера, си давам сметка, че напълно съм изгубил способността да казвам нещо хубаво. Ти съвсем явно имаше нужда да чуеш такова нещо, а аз мълчах и бях толкова...безполезен. Обзе ме ненавист към мен и към глупавото ми безсилие и опитвам сега да измисля думите, които биха били най-подходящи. Нали става така понякога, по-късно се сещаш какво си можел или е трябвало да кажеш... Напразно. Колкото и да се напрягам, само едно изречение ми се върти в ума:
- По дяволите.

Една минута не стига

Минута мълчание със сведена глава.
После още една.
След известно време започваш да се изкушаваш да прекараш в мълчание остатъка от живота си...
За какво си мислите, през такава една минута?
За миналото? За бъдещето? За себе си или за някой друг?
Аз почвам да мисля за всичко едновременно и става някакъв пълен хаос...
Една минута не е достатъчна.

Семейство

Единият бил без баща, другият бил без майка, на третия родителите му били разведени... Или пък са заедно, ама все се карат, щото, примерно, бащата пие и бие, или пък майката изневерява. Или пък работата им е такава, че почти не ги виждаш. Може лудата ти баба да живее у вас, защото някой трябва да се грижи за нея. Може брат ти да е наркоман или сестра ти да е курва. Може жена ти да те напусне. Може синът ти да е обратен или пък изобщо да нямаш деца, защото си стерилен.

Ти как си представяш ТВОЕТО перфектно семейство?

Автобуса ли чакаш

Как съм? Как върви? Всичко с мен наред ли е? Оправих ли вече изпитите?

Ситуацията не предполагаше да отговарям искрено и изчерпателно на тези въпроси, а и честно казано нямах желание, така че останах лаконичен, макар и усмихнат. Уточнявам, че ситуацията представляваше случайна среща на двама някогашни близки и настоящи чужди, на банална спирка насред нощта, малко преди полунощ.

- Бързаш ли? Помня, че преди все казваше, че не ти се прибира у вас. Ако нямаш някаква бърза работа може...знаеш. Да отидем някъде, да пием по нещо. Както преди.

Никога не съм имал бърза работа, а и наистина не ми се прибираше вкъщи. Така че ситуацията се промени. Значимите разлики могат да се обобщят в наличието на музика и една бивша бутилка вино. На най-отдалечената маса има някаква шумна компания, която не ни обръща никакво внимание. Ние им отвръщаме със същото - не беше случайност, че са на най-отдалечената маса. Приказката ни върви изненадващо леко и приятно за подобни случаи. След няколко чаши евтино вино не съм пиян, но съм искрен, което, повярвайте ми, в момента бе също толкова нежелателно и разговорът някак неусетно и непредотвратимо засегна теми, които предпочитах да си останат незасегнати. Хрумна ми, че може да е запланувала всичко това, защото веднъж, преди много, много нощи се беше случило така, че седяхме на същото това място и пиехме вино.

- Малко странно се почувствах като те видях на спирката... Връхлетяха ме спомени.
- Нали? Аз пък, докато чаках, се усетих, че все поглеждам към терасата ти и към входа.
- Доста време сме пропилели там.
- Пропилели? Съвсем не...
- Не беше ли прекалено късно за да чакаш автобус, те май спират още в десет и трийсет.
- Така ли? Е, не ми е за пръв път да правя глупости.
- Често се случваше да ме изпращаш до входа някога, помниш ли? Все си мислех, че ето, този път вече ще ме прегърнеш и ще ме целунеш.

Изведнъж ми се прииска да стана от масата и да си замина. Но не можех.

- Мисля че се влюбих в теб още докато бяхте заедно, но се страхувах да го призная дори и пред себе си. После, след като се разделихте... Ами малко се радвах. Страдах за теб, но не можех да не мисля за това като за възможност... Тогава все още се заблуждавах, че знача нещо за теб и имам някакво по-значимо място в живота ти. И в сърцето ти.

Ето, че стигнахме до обвиненията. Те имат свойството да запазват своята природа, дори когато са изречени съвсем невинно. Не че не го очаквах, не че не знаех, че си ги мисли, но все се надявах никога да не ги изрече, защото не бях измислил начин да се защитя. За пореден път обаче се убедих, че ключов момент в "надеждата умира последна" е, че умира. За капак съвестта ми - срещите с която винаги бях отбягвал успешно - изведнъж се появи и заповтаря думите й, заблъска с тях по съзнанието ми и ме затисна с цялата тежест на вината.

Така че направих единственото, което ми оставаше. Ядосах се. Направо побеснях. Струваше ми се, че ме наранява нарочно, а имаше толкова неща, които не знаеше. Тя може и да беше минала през ада заради мен, но и аз не си бях тананикал безметежно по това време. Не знаеше, че тогава бях предал сам себе си и поведох война срещу мен самия. А войните взимат жертви, и ми беше трудно, и сам бях спрял да си вярвам. Тъкмо тогава тя се появи и, сякаш за да направи живота ми още по-объркан, поиска от мен...хиляди неща! "Обичам те" е обещание, а аз такива не давам, ако не съм сигурен, че ще имам сили да ги изпълня. Чувствах се слаб обаче и как да обещаваш, ако сам не си вярваш? Просто се страхувах, че ще я излъжа, а ми беше твърде скъпа за това. Бях я спасил, мътните я взели, а сега стоеше пред мен и подмяташе обвинения! Сякаш не беше тя, която се отдръпна! Тя прекъсна връзката между нас. Обърна ми гръб съвсем умишлено и то тъкмо в момента, когато имах нужда от нея. Затвори се в себе си, скри чувствата си, отблъсна ме далеч и...все мълчеше. Направи всичко това съвсем мълчаливо. Мълчеше!!! Това ме бе подлудявало, понякога ми се беше искало да я хвана за раменете и да я разтърся, да я зашлевя през лицето, да й крещя молитви да ми каже какво иска! Глупаво момиче! Така жестока! Бях плакал заради нея! Заради нея спрях да чувствам, изгубих емоциите си и се превърнах в нещо, което не харесвах! Не заслужавах обвиненията й, и двамата изживяхме своята част.

Тя чакаше и трябваше да кажа нещо. За четири години обаче не намерих начин да й обясня. Не намерих и начин да се извиня. А ето, че чакаше и аз трябваше да кажа нещо.
- Ами, да, животът е доста противен.
- Ти си противен!!!
- Е, и аз също. Ако си изпила виното си може да тръгваме, а? Че сервитьорките вече ни гледат укорително.

Първо видях ярост, после видях омраза, после погледнах в пода. "Не ме изпращай" беше казала с безизразен глас, когато й бях отворил вратата, и сега бързо се отдалечаваше. Аз съм в обратната посока, но още стоях пред заведението. Мислех си, че не мога да си позволя да плача два пъти за едно и също нещо. Усмихнах се и забравих. После провлачих крака към вкъщи подсвирквайки си. Всичко си беше същото.

Нямаше смисъл да чакам автобус, те приключват в десет и трийсет, това винаги съм го знаел.

Не особено

Иначе картинката е перфектна и всички ти завиждат и ти казват, че си късметлийка. Но има нещо... Виждаш го в детайлите. В дребните неща. Малките жестове на внимание. В прокраднал се нюанс в интонацията. Небрежно подхвърлени думи. Все незначителни неща, които ти е трудно да опишеш, а щом ги разкажеш на някого, всеки би отвърнал: "Това не значи нищо, мила! Въобразяваш си, скъпа." И ти самата си казваш същото, защото хич не ти се иска да е вярно. Отричаш, отричаш, отричаш, докато можеш, но с времето се убеждаваш все повече и накрая знаеш - не те обича. Само се преструва добре. И колкото и да се стараеш, не можеш да промениш това. Той има нужда от нещо, което няма как да му дадеш. Не знаеш какво е то, защото в действителност почти не го познаваш. И ти става едно самотно... Утешаваш се единствено с мисълта, че, щом не е обикнал теб, никога няма да обикне друга.

Но не се утешаваш особено.

Въображаеми приятели

Не виждам нищо лошо да си измислиш любовница. Всеки има нужда да бъде обичан. Щом реално никой не се влюбва в теб, защо да не си го представиш? Трябва само да се внимава, защото понякога въображаемата ти приятелка дотолкова обсебва живота ти с въображаемата си любов, че започваш да игнорираш действителността. Тогава е време да се вземеш в ръце и да сложиш реален край на въображаемата си връзка.

so this is goodbye

Редакцион

От известно време си мисля, че ще е добре да кажа няколко неща за блога... Може да се получи малко дълго, но то е защото все отлагам. Сега съм решил да изляза в светлината на прожекторите за моите пет минути слава.

Намирам опцията за оставяне на коментари за нещо наистина страхотно. Дават възможност за обратна връзка, за споделяне на мнения и дори за спорове, в които, както знаем, се ражда истината. В този блог обаче са ненужни, защото: предпочитам обратната връзка да става лично (през мейла); убеден съм, че не е възможно да се остави смислено мнение под който и да е пост; и изобщо не вярвам в истината. Искам да кажа, че липсата на коментари не е защото игнорирам вашето мнение или защото не ми пука. Нямам нищо против (и дори ми е приятно) да обсъждам с всеки всичко, което съм написал. Който е пробвал може да потвърди. Но изказването на лично мнение в обща страница винаги се изкривява и остава неразбрано. Пощата е по-добрият вариант. Повярвайте ми.

Между другото, темата на блога е такава, че в повечето случаи, когато някой ми пише „ей, това последното беше страхотно, много добре си го написал и си много прав!”, на мен ми става ясно, че съм нацелил болното му място, идентифицирал се е с написаното и в момента този човек си преживява някакъв негов си тежък момент… В този смисъл, предпочитам да чувам, че не съм прав. Даже имам нужда да чувам, че не съм прав. Това ми връща „вярата в доброто и в човека”.

А, имайте предвид, че макар аз да присъствам във всичко написано и винаги да изхождам от реални събития, все пак не ги приемайте буквално. Най-добре гледайте на постовете като на художествена измислица. Истински са само за мен. (Хе, може би не… Умишлено никога не споменавам имена.)

Ако се подхлъзнем към глупавите метафори и приемем, че животът е огромна каца с мед, то този блог се е посветил на миниатюрната капчица катран в него.

Съжалявам за музиката, видях, че доста от линковете не работят, а и Playlist.com се изпедера…така де, не стават. Истината е, че мога да ги оправя, но ме мързи. Може би някой ден… Качвал съм само любими песни, но все още не съм качвал любими изпълнители, че при тях изборът е много труден.

Сам съм изненадан, че в продължение на две години намирам какво да пиша. Прощавайте, ако понякога изглежда като изсмукано от пръстите, но не е никак лесно да успяваш винаги да видиш тъжната страна на живота.

Благодаря.

Едно усещане

Всичко започна в началото на пролетта, макар че изглеждаше повече като края на зимата. Бяхме отишли с приятели в Търново за почивните дни и се наслаждавахме на почивката си. Беше весело и приятно докато се размотавахме из града, доброто ни настроение не се влияеше от факта, че газехме из преспи мръсен сняг, а по улиците се стичаха истински реки, които от време на време колите изхвърляха отгоре ни. Следобеда минахме край някаква църква и другите реших да влязат, а аз естествено останах да чакам отвън. След малко на входа се появи свещеник и се облегна на парапета.
- Няма ли да влезеш?
- Не, съжалявам.
Незнайно защо се почувствах някак виновен и ми се искаше да се извиня. Свещеникът се разминаваше доста с общата ми представа за свещеници – не изглеждаше нито алкохолик, нито педофил и дори може би беше хетеросексуален.
- Какво има?
- Нищо. Не знам. Просто едно постоянно усещане, сякаш…
- Нещо не е наред?
- Да, точно. Сякаш нещо не е наред.

Едно усещане

Останах сам.
Най-сетне!
Има нещо странно вълнуващо в това да останеш сам. Изведнъж те обзема ентусиазъм да свършиш всичко, което до сега си отлагал. Да прочетеш започнатата книга. Да изгледаш чакан отдавна филм. Да разместиш мебелите както на теб ти се иска. Да оставиш телевизора цял ден включен на плейбой. А после постепенно еуфорията отминава и остава само онова усещане, което всъщност никога не е отсъствало.

Едно усещане

Дъждът не спря да вали през цялата нощ. Знам, защото бях буден. Обикновено имам здрав и спокоен сън, но понякога ме обзема една неопределена тревожност и почвам да мисля за разни неща, за които не мисля по принцип. Уж няма какво да е предизвикало това неспокойство, но все пак то е съвсем явно за мен, обзема ме напълно и ме кара да се разхождам из тъмния апартамент вместо да лежа под завивките. Едно странно усещане, сякаш…

Едно усещане

Като цяло мина страхотно. Не можех да си обясня как се събраха толкова хора в един апартамент, но от друга страна след около два часа вече нито знаех колко хора има, нито пък ми пукаше. Помня само, че някой непрекъснато правеше снимки, за които сега всички ще съжаляваме, аз по едно време танцувах с това, новото момиче, дето не й знам името и сигурно поне 20 пъти подред въртяхме една и съща песен. Освен това никога, никога, никога вече няма да взимам торта. Въпреки многото пияни не се получиха никакви сериозни фалове. Само дето колкото и да пиех, все имах онова особено усещане. Сякаш…

Едно усещане

През следващите 15 минути й доказах, че наистина ми беше липсвала с бърз и безцеремонен секс, както и на двамата ни харесваше. После се отпуснах в леглото, а тя се сгуши до мен и зачака тиха, давайки ми нужните няколко минути.Усещах дъха й върху шията си, после ме целуна.
- Трябва да тръгвам. – каза тихо.
- След минута. – отвърнах аз както винаги, без да отварям очи.
Целуна ме отново, а аз лежах и не можех да повярвам колко перфектно е всичко, и търсех топлината на тялото й и ръцете й, които почти успяваха да прогонят онова вечно усещане…

...

Посветеният живот е спечелен живот.

Защото само така можеш да му придадеш някакъв смисъл - дори да е само илюзиорен - и да усещаш, че живееш пълноценно.

Макар че без да искам правя асоциация с онзи Балканджи Йово, за който ни разказаха в началното училище как удържал моралната победа, докато изгубил ръцете, краката и накрая главата си, а турците заминали да се гаврят с хубавата Яна. Тогава бяхме още деца, но всички бяхме единодушни, че авторът на учебника може да вземе моралната си победа и да си я навре отзад. Истинската поука е, че в живота няма справедливост. Ние какво, да не сме прости?!?

Посветеният живот е изгубен живот

Да посветиш живота си на нещо (или някого) означава вече да не разполагаш с него. Той вече не е твой. Губиш го. Съвсем логично е, а много хора не го осъзнават и после стоят с очудено изражение, и с виновен поглед се оправдават за бягството си: "Аз наистина не мислех, че ще стане така!"

Жалка история.

Съвсем все едно е

Имах водна костенурка, която наричах Жабчо. Умря неотдавна.

На следващия ден сложих миниатюрното тяло в една кутия от обувки, метнах се в колата и потеглих към едно място край Галата - висок, стръмен бряг, под който вълните се разбиват в големи, обрасли с миди скали. Зарових го в основата на някаква акация, съвсем близо до ръба. Един ден вълните щяха да подкопаят брега и пръстта щеше да се свлече, отнасяйки каквото е останало от Жабчо в морето. Денят беше хубав и останах още един час на това място, загледан във вълните...

Всичко това, естествено, са глупости. В действителност изхвърлих мъртвата си костенурка в казана за боклук пред блока, на път към мой приятел, с когото цяла нощ играхме Heroes III и пихме алкохоли. И знаете ли какво? На Жабчо му беше все едно.

Послушай пак

'Темпорално', сцена втора

Не спира времето. Часовниците спират.
И щом два погледа се спрат в едничка дума,
и две ръце във две ръце от студ се скрият,
във пътя два се срещнем - и останем двама,
и си помислим, че за нас светът се спира...
Каква измислица! Каква, каква измама!
Една любов не спира цялата вселена -
любов! Любов! Та тя е толкова безсилна!
И щом не може над страха да надделее -
нима ще спре света? Любов - но не магия!
Не спира времето. Не. Времето не спира.
Когато всичко сякаш стихва и замлъква,
когато само две сърца във мрака бият
и си помислиш, че светът във нас се вслушва -
послушай пак! Дълбоко в тихото се крият
и още тихичко вървят през нас към края:
тик-так. Тик-так. И щом секундите убият
във нас надеждата - и глупавата вяра -
ще разберем. Че няма никаква магия.
Не сме преборили смъртта. И не живота.
Не сме откраднали ни време, нито смисъл.
Накрая винаги остава само болка -
не спира времето. Часовниците спират.

Автор е някакво странно момиче, понастоящем подвизаващо се под прякора Windwill и, ако прочетете какви неща пише, несъмнено ще останете впечатлени от очарователната й лудост. Аз съм лаик, когато става дума за поезия, но бих препоръчал да видите стихотворенията й в http://my-imbrium.blogspot.com/ . За мен са добри.

Мъртвите си остават мъртви

Не, Бог не е отговорен за тоя свят. Тя самата би могла да създаде по-добър, по-хубав, по-справедлив свят. А щом е така, няма бог. Делото на бога не би могло да бъде тъй несъвършено. Директорката в приюта не беше права, не беше права и майка й. Тогава няма никакво безсмъртие. И Бърт, буйният, безумният Бърт, който падна пред нейната порта с дивия си предсмъртен вик, той беше прав. Мъртвите си оставаха мъртви.

И като видя живота, лишен от свръхестествена ръководна сила, Саксън се почувства загубена в тресавището на песимизма. Никъде по цялата вселена нямаше възмездие за доброто, нямаше награда за тези, които я заслужаваха – нито за нея, нито за милионите, които работеха като животни, умираха като животни и бяха обречени на вечна смърт още преди смъртта си. Подобно на плеядата учени мислители преди нея тя дойде до заключението, че цялата вселена е без морални устои, равнодушна към човека.

Да не ти скапвам настроението, но...

Слушай сега, аз съм съвсем обикновен човек и като всички хора нямам никакво желание да ти скапвам настроението като ти казвам, че светът е скапан и конкретно твоят живот е още по-скапан.

Но ти ме попита за истината.

Стига писма

Стига вече с тея писма. Някак е жалко. Казваш, че просто обичаш да пишеш, но всяко писмо е като някакъв отчаян вик за внимание. "Ехо, това съм аз и все още съществувам. Нали не си ме забравил? Нали не съм сам? Нали още имам място в живота ти? Искам да мислиш за мен!"

Спри да пишеш писма. Представи си свят, в който никой не помни никого. Пълен с щастливи хора.

Voyageur

Пътищата са винаги самотни.

мъдрост

Early to rise
and early to bed
makes a man healthy
and wealthy
and dead.

Демотивиран

Ние сме разумни хора и вече отдавна не смятаме за актуален въпросът дали да бъдем или не... Въпреки това, в този пуст свят, където всяка ценност е изкуствена и всяко удоволствие е фалшиво, просто не виждам какво би могло да те мотивира да живееш.

Ще дойде

Колкото и приятно да те грее слънцето, рано-или късно ще дойде буря.

Есенната депресия - най-сладкото в лятото!

На 20-ти септември отбелязахме официалния Световен Ден на Депресията. Е, вие едва ли сте го отбелязали, понеже, освен мен, само още няколко хора знаят за съществуването му. Може би дори не вярвате в есенната депресия. Само че аз, като културен човек, не бих ви питал в какво вярвате. За мен важни са фактите.
Факт е, че вече дори с панталон и дълги ръкави ще ти е прекалено студено, за да си пиеш пиенето на открито нощно време. Факт е, че градът опустя, а летните дискотеки и заведенията край плажа са затворени. Факт е, че все по-малко ти се пие джин и мастика и все повече ти се пие ракия и вино. Факт е, че вместо да очакваш с нетърпение следващите месеци, повече мислиш за нещата, които ти се случиха предишните. През лятото, което отмина.

Да, ще дойде ново лято. Но това, миналото, няма никога да ти се случи отново.

Тя няма как да знае

Тя няма как да знае, но една сутрин, след като си тръгна, дъските на леглото ми се бяха разхлабили значително. От тогава минаха няколко години, но всеки път, когато лягам в леглото си или ставам, виждам стърчащите дюбли и се сешам за нея и за въпросната нощ.

Тъжно е, защото...

Тъжно е, защото никога не знаем кога и къде сме оставили част от себе си и как сме променили нечий живот.

Да, тъжно е.

Когато разкаянието не работи

Най-лесно е да се извиниш. Тежкото е, когато нямаш тази възможност.

Може някой ден да сториш на някого нещо, което после сам да смяташ за непростимо. Може дори да не си ти виновен, да е просто лош късмет, злощастно стечение на обстоятелствата, но това няма значение. В такива случаи значение има само резултатът. И така, да речем, че станалото – станало, а теб чувството за вина направо те разкъсва отвътре и просто полудяваш, измъчваш се, терзаеш се, не можеш да спиш, не можеш да ядеш, не можеш да мислиш за нищо друго. Единственото ти желание е да се извиниш и да кажеш колко много съжаляваш. Но не може, защото си даваш сметка, че в светлината на това, което си направил, едно „извинявай” звучи дяволски нелепо. Знаеш, че „извинявай” не оправя нещата и това, че съжаляваш не помага на никого. Разкаянието просто не върши никаква работа в реалния живот! Нямаш изход.

Тези случаи са най-неприятни. Остава ти единствено да се надяваш Съдбата да ти предостави възможност с дела да се докажеш, да покажеш какъв си в действителност, да върнеш обратно доверието в теб.

Пак опираме до Съдбата… Е, какво пък - да върви по дяволите.

Ghost Dog: Пътят на самурая

Бях решил да лягам вече, наближаваше 11, бях уморен, на следващия ден щях да ставам рано, но въпреки това се загледах в този филм. Грабна ме неусетно, нищо че съм го гледал много пъти, и останах пред телевизора до 1, точно преди да почне порното. Изглежда съм имал нужда да чуя отново какво е "the substance of the way of the samurai". Може би защото темата за Пътя ми е интересна напоследък. (Особено след онази книга, благодаря ти.) А във филма е пълно с цитати като този:

It is bad when one thing becomes two. One should not look for anything else in the Way of the Samurai. It is the same for anything that is called a Way. If one understands things in this manner, he should be able to hear about all ways and be more and more in accord with his own.

Не мога да проумея как е възможно да се кажат толкова много неща в един кратък филм. Как ги правят такива?!? Освен това има най-правилният саундтрак, който изобщо някога съм чувал във филм. Чуйте.

Стува ти се, че имат шансове...

- Вие май обичате децата.
- Кой не обича децата.
- Мислех, че...
- Да, знам: мислите, че понеже съм аномалия... А вие не обичате ли малки мечета? Фантастични са, като пухкави топки... Но само додето са малки, само додето не са станили хищници. Децата все още не са хищници, Майкъл, все още не са. Даже като ги гледаш, струва ти се, че имат всички данни да се развият в нещо по-свястно от самите нас, но това никога не става. И как ще става, когато именно ние ги възпитаваме, за да ги превърнем в нещо като самите нас.

Няма, няма, няма!

Честно казано съм убеден, че си съвсем наясно какво искам да кажа и дори вътрешно знаеш, че съм прав, но упорито отказваш да признаеш на глас, че нещата в живота не се подреждат за да сме щастливи, любовта не е всепобеждаваща сила, доброто почти винаги губи, Вселената ще се разширява докато се пръсне и сложи край на всичко, а нашите собствени незначителни емоционални лудости нямат абсолютно никакво значение за нищо и никого, освен за нас самите.

Няма Бог. Не разбираш ли? Няма нищо.

Следи от други

Прибрах се сравнително рано, още нямаше единайсет, но вкъщи вече всички спяха, навсякъде беше тъмно. Може би щеше да е най-добре, ако и аз бях легнал, още повече, че след изпитите бири клепачите ми наистина тежаха, но реших да пусна компютъра, просто ей така, съвсем за малко. Знаете как става - уж само ще си проверя пощата, фейсбука, после защо да не изиграя една дота преди лягане, а после трябва и реванш, понеже са ме били като тъпан на манифестация... Докато се усетя, беше станало един и двайсет. Желанието ми за сън вече беше минало, изобщо не исках да лягам. Реших да си взема един душ, макар че със сигурност течащата вода щеше да събуди всички. Когато излязох от банята, пуснах музика, направих си чай и излязох на терасата да го пия. Беше ми хубаво, може би заради пълнолунието и изведнъж ми хрумна, че всичко това съм го научил от теб. Досмеша ме малко, зачудих се къде ли си и си пожелах при теб всичко да е поне толкова добре, колкото е при мен... А тази вечер щях за пореден път да пробвам да спя без възглавница. Просто така.

Get Happy

Or else!

Presenting Mark Osborne's Academy-Award®
nominated short film MORE

Вината е твоя

По-добре е винаги да търсиш вината в себе си. Не като някаква перверзна изява на скрити мазохистични наклонности, а защото в цялата огромна вселена единственото нещо, което можеш да променяш, си ти самият.

Поне на теория можеш...

Самота

Дори да е малко студено,
ще разровя пръстта със ръка,
ще полея със вино червено,
ще се вгледам във снимка една.

Ще положа полека цветята,
и пазейки завет със длан,
ще забуча свещичка в земята.
Ще поплача, защото съм сам.

А после - какво?

После - нищо. Що за глупав въпрос?

King of the Mountain

Просто невероятно как съзнанието успява да представи всяка деградация като развитие към по-добро със съответните неопровержими доводи и доказателства. По-невероятно е как хората се връзват на тоя номер. The oldest trick in the books.

Самоанализът, освен пряк път към тихата лудост, може да бъде и средство за избягване на самозаблудата.

You may think you're the King of the Mountain but you're just a fool on a hill.
;|

За улеснение

Ако напишеш на един лист нещата, за които живееш, ще ти бъде по-лесно да видиш, колко са безсмислени.
Опитай да си конкретен.
Ако те мързи да пишеш, изречи ги на глас, ясно и отчетливо и виж колко глупаво ще се почувстваш.
Нали?

По пътя към Голямата скука

- Уф, капнала съм - въздиша жената и обляга назад глава.
- Това е лошото на приключенията, че уморяват - забелязвам примирено.
- Приключения? Хвърляш се ту тук, ту там, за да опиташ и това, и онова, и другото, и продължаваш все тъй,макар че вече всичко си опитала, защото мислиш, че има неща, които не си опитала и които са всъщност истинските неща, заслужаващи внимание, понеже това, което си го опитала, не струва много нещо и винаги е завършвало с умора, с досада, с разочарование...
[...]
- Тая проклета жажда: да се замени познатото с нещо неизпитано, а сетне и то, понеже е вече изпитано, да се захвърли заради нещо съвсем ново... Влизаш от стая в стая, за да избегнеш скуката, бързаш все повече, понеже мислиш, че те гони по петите, а тя всъщнопст те пресреща свита в тъмния ъгъл на всяко ново помещение: "Ку-ку! Ето ме!" Една игра на криеница, увлекателна само до някое време. До времето на умората... Аз съм в края на младостта, на прага на умората, пред вратата на спокойствието. И единственото, което ме спира да вляза, е страхът от самотата...

Признателност

Има една история, за баща и син, които пътували с едно магаре. Понеже бащата бил по-възрастен, бил се качил на магарето, но хората, които ги срещали казвали: "Що за баща би оставил детето си да върви?". Тогава решили да се сменят, но този път чули хората да казват: "Как може такова нещо - синът да остави стария си баща да върви пеш!". Накрая и двамата слезли от магарето и вече хората кометирали: "Гледай какви глупаци - имат магаре, а и двамата се мъкнат пеша след него."

Идеята е, че хората са зли.

Ще го кажа пак, просто за всеки случай и защото ме кефи да го казвам.

Хората са зли.

Ако направиш нещо добро, запази го в тайна, защото иначе ще те обвинят в користни намерения, каквито дори не си подозирал и като ти се случи няколко пъти със сигурност ще се откажеш да правиш каквото и да е добро. И не ми казвай, че ти ще си силен и няма да обръщаш внимание на това, което казват другите, защото те всички така казват в началото, но огледай се и виж докъде са я докарали.

Има, значи, едно момиче, което по някаква необяснима причина ме харесва и ми го казва всеки път, като сме пияни. В един от тези случаи, преди около година, тя, значи, ми се хвърли на врата, целуна ме по бузата и ми каза нещо, което не помня точно, но беше в смисъл, че съм ебаси готиния и да не съм се бил променял и прочее. Аз не помня какво казах, но сигурно съм казал нещо и й целунах ръката, понеже когато съм много пиян си въобразявам, че ми е в кръвта да съм джентълмен. Цялата работа беше там, че няколко месеца по-рано бях направил нещо хубаво за това момиче и тя по някакъв неизвестен начин се беше досетила...

И ей такива признания трябва да са ти напълно достатъчна мотивация да вършиш добри неща за цял живот след това.

Нищо

Пух? - каза Прасчо.

-Да - отговoри Пух.

-Нищо - каза Прасчо, хващайки го за лапичката - Просто исках да съм сигурен,че те има, Пух.

За цвят

Ако си избрал да се издигнеш "над нещата", приготви се за един дяволски скучен живот. Естествено, аз ще съм последният, който би се опитал да те спре, дори напротив, намирам подобен избор похвален, но, ако ме питаш, бих искал да ти дам един съвет. Остави си поне едно нещо, за което да ти пука наистина. Поне едно нещо, което да е твоя слабост. Поне едно нещо, което да е твой недостатък.

За цвят.

Do you?

Уж всичко е наред и всичко е както трябва, а разни въпроси никога не ни дават мира... Страхотна песен, звучи по-добре, ако се слуша на тъмно. Просто отделете една вечер и помислете за човека, който ви липсва.

Няма страшно

А, няма страшно, сигурно има време. Аз съм виждал по филмите как хора на по трийсет и пет и повече години се срещат и се влюбват съвсем истински и точно, когато най-малко го очакват. Понякога даже имат по едно-две деца, но и те не им пречат да си преживеят някаква вълнуваща и романтична връзка, точно както си трябва по принцип, а после се женят и живеят щастливо до края на живота си.

От друга страна аз по филмите съм виждал и как разумна извънземна раса от исектоиди се опитват да унищожат човечеството и изпиват мозъка на пленените хора с нещо като вградена сламка.

Не знам, то в днешно време човек да се чуди на какво да вярва... Май е най-добре да продължим да вярваме в каквото ни е удобно.

Ирония в събота следобед

Колкото и някои да твърдят противното, любовта води до пристрастяване. Всеки нормално развит в емоционален план човек, веднъж познал любовта, усеща липсата й непрекъснато, след като отмине. А тя неминуемо отминава, като всяко временно опиянение. И понеже не може да се влюбиш в един и същ човек два пъти, започваш да търсиш някой друг. Няма нищо осъдително в това, чувството наистина си го бива, но иронията е, че тъкмо любовта е причината хората да се разделят.

Не е ли страхотно!!!

Нужна е само малко подготовка в началото

Може би трябва хората още от деца да бъдат подготвяни да са сами. Сами в съвсем физическия смисъл на думата - сами вкъщи, сами на масата на вечеря и сами в леглото, сами в колата по пътя за работа, сами пред телевизора или компютъра, сами на плаж, сами на разходка. Вроденият ни инстинктивен страх от това понякога ни кара да вземаме глупави решения, за които после съжаляваме. Всички се сещате за какво говоря. Та, мисля си, че е добре този страх да бъде превъзмогнат и малко психическа подготовка в началото би помогнала. В крайна сметка да си сам има и своите добри страни...

Нужно е нещо повече

И ако ми позволите да цитирам по памет, човек не се влюбва в някого, като го опознава, а тъкмо обратното - разлюбва другия, опознавайки го.

Нужно е нещо повече от любов.

Друг начин

Не може просто да се изправиш насред площада и да изкрещиш своите истини. Първо, защото ще те убият с камъни и второ, което е по-лошо, защото няма да постигнеш нищо, никой няма да те чуе, на никой не му пука какво имаш да кажеш. Може да се смяташ за смел иноватор, който не се бои да каже какво мисли, но на практика си безполезен позьор. Трябва да намериш друг начин, ненатрапчив, неусетен, убедителен...

Напиши книга.

Светци

Ако познаваш някой светец, изкуши го, накарай го да сбърка. Така твоите грешки ще изглеждат приемливи и ще се почувстваш по-добре.

Ако ти самият се опитваш да си светец и сбъркаш, не казвай на никого. Само така ще можеш наистина да служиш като пример за подражание и всъщност това е начинът, да направиш другите по-добри. Светците не бива да имат скруполи, когато става дума за лъжа.

and dust to dust

Можеш ли да отречеш?

though we refuse to see

На доверие

Нямаш приятели. В момента ми се спи прекалено много за да ти обяснявам защо и как, този път ще трябва просто да го приемеш на доверие. Нямаш приятели.

моя несретен живот

Просто не ми излиза от ума онази сцена от "Шинел", дето Нина Димитрова викаше и натъртваше на всяка дума:
- А мене някой питал ли ме е за Моя Несретен Живот!?!

Ебаси!

П.П. Козин, добре че ме водиш на подобни мероприятия, да се очовеча малко, сам, знаеш, никога не бих се наел...

Чучело видял ли си?

Докато светеше лампата, сърцето ми се топеше като свещ! Как се не стопи това сърце! Как се не свърши, та оставаше и за другата, и за по-другата вечер? Баба ме усети, че се туля за комина, и каза на дедо, а той я сряза:
- Нека - вика - да се точи! Зло да набира! И да се научи да не вади кръвта на жената през носа!
Прав ли, крив ли беше дедо - няма да го съдя, ала за злото беше прав: когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задъжа.

П.П. Дивите разкази на Хайтов са изключителни!

...

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.

Ти трябваше да знаеш

Ти трябваше още тогава да знаеш! Нищо не може да те оправдае. Е, може би поне за в бъдеще ще си наясно...

Че светът е голям и животът е пред теб.
Че "вярна на думите си" не значи нищо.
Че силата, която сърцето ти дава, няма да ти стигне.
Че не правиш разлика между мечти и реалност.
Че не знаеш какво искаш.
Че си "просто човек", като всички останали!

И носиш болка.

Жега

Събудих се от горещина. Вратата към терасата стоеше широко отворена, но чаршафите бяха напоени с потта ми. Отидох до банята да наплискам лицето си със студена вода, стъпвах неуверено, сънят още владееше по-голямата част от съзнанието ми.

Лежах по гръб, отвън се чуваше ръмженето на двигатели и подвикванията на двете проститутки на пътя. Чувах дишането на брат ми на съседното легло и тик-такането на ръчния ми часовник, оставен на раклата до главата ми. Стрелките светеха във фосфорно зелено на 2:15.

И ей така, изведнъж, без никакъв повод, мъката взе връх и аз...

Няма значение.

Am I Far Away

...or am I on your mind?

Пълнолунно

Нощ, вятър, пълнолуние... Лято. Нещо стяга душата. В подобна - само по-студена нощ - вероятно се е появил онзи "дух на отминалите коледи" на Дикенс. Всъщност, в нощ като тази човек би могъл да очаква и всички останали духове на всичко друго отминало...

Все пак опитай да спиш, защото утре те чака денят.

Другите

Имай предвид, че всеки обича според разбиранията си и - най-вече - според възможностите си. Хората виждат любовта по различен начин, влагат различен смисъл в думата, силите им стигат до различен предел. Не може да обвиняваш някого, че не те обича по начина, по-който си очаквал или по начина, по който ти го обичаш. Разбери, че другите са...други. И можеш да обвиняваш единствено себе си.

Не искаме нещастници

Не сте ли забелязали как хората казват, че са добре, дори когато не са? И твърдят, че са щастливи, дори да не е така. Сякаш се чувстват виновни, ако са нещастни или се боят, че другите ще помислят, че не могат да се справят както трябва с живота си. Изглежда щастието е задължително условие за да бъдеш приет в обществото...

Интересно.

Исках.

Наистина исках да ти разкажа за този страхотен филм, в който сякаш познах себе си в една от ролите и по-точно в ролята на Пол Нюман. Ами че това си е тъкмо моята роля! По този начин съм се виждал винаги, така се възприемам и аз наистина харесах този човек от филма!

Мисля, че е хубаво от време на време да правят такива филми, в които няма герой, който преследва мечтите си и благодарение на своята решимост, вяра и несломим дух успява да ги постигне. Защото в твоя живот това не се случва. В твоя живот няма добри и зли и никога не можеш да победиш напълно; щастието винаги се случва едновременно с нещастието и краят не е нито хубав, нито лош. Нека това се показва във филмите, от време на време.

Най-много исках да ти покажа сцената, когато си крадат снегорина просто заради принципа, щеше да се смееш заедно с мен. Или другата, където седят с Мелани Грифит в колата и мечтаят как ще избягат заедно, но и двамата знаят, че никога няма да го направят – там е малко тъжно, но все пак хубаво.

Исках…

Но те нямаше. За това пиша.

Death...

...is in
every thing.

Безсилие

Най-тежки са моментите на осъзнаване на безсилието. В общия случай съзнанието си изработва някаква защита срещу това, но от време на време получаваш такива проблясъци, в които виждаш колко незначителни са усилията ти. За един кратък момент си даваш сметка, че никой преди теб не е успял да промени нищо и ти също няма да успееш. Каквото си постигнал е резултат на случайност, каквото си планувал зависи от шанса.

Например, когато прочетеш нещо на Ерих Фром и откриеш, че той няма какво ново да ти каже. Всичко това вече си го знаел, но не ти е помогнало. И няма значение колко книги ще прочетеш, ще дойде момент, когато ще трябва да избираш и отново няма да знаеш как да постъпиш, отново ще сбъркаш и отново ще съжаляваш. Казваш, че се учиш от грешките си, но помисли чисто теоретично колко пъти можеш да сбъркаш? Сравни ги с броя на уроците, които има за учене. Сега се замисли колко е кратък животът ти. Та той почти свърши, а ти още се чудиш от къде да започнеш с „ученето”…

Нищо не можеш да направиш.

Пазарна ниша

А защо на погребенията не викат фотографи?

Би се получила дяволски добра сесия.

Счупено

Има една песен, която се каня да добавя в блога си от деня на създаването му. Няма нищо депресиращо в нея, дори напротив, много е лятна и подходяща за май. Мен поне винаги ме кара да се усмихвам и ми дава настроение.

Enjoy!


It's just 
a little crush...

П.П.
Разбира се, човек може да се замисли за някои неща, например къде е границата, отвъд която мечтите и надеждите се превръщат в самозаблуда, какви могат да са последствията от това, какво значи да си "реалист", и т.н. Що за глупак трябва да си за да виждаш нещо голямо там, където всъщност няма нищо? И защо не си знаел от самото начало, че любовта е субективна?

Оставен без думи

Сядаш пред клавиатурата защото трябва и защото си решил този път наистина да напишеш това писмо. Нямаш представа как да започнеш. Започваш някак, но не знаеш с какво да продължиш. Не си сигурен какво точно искаш да кажеш нито как е правилно да го кажеш. С мъка намираш най-подходящите думи, все ти се струва, че си твърде двусмислен, страхуваш се, че няма да бъдеш разбран правилно. Накрая прочиташ всичко и си изумен колко кухо звучи, триеш и почваш на ново.

Как да напишеш писмо, когато единственото, което ти идва на ум е „обичам те”? А тъкмо това е толкова...неподходящо.

Само приятели

- По дяволите. – казвам аз докато й подавам запалката и звучи толкова общо, че би могло да значи всичко. Паля й цигарата, опитвам да прочета мислите й и успявам - според нея имам предвид цигарите. Някога много се дразнех, че пуши.
- Заради цигарите, нали? Още се дразниш, че пуша.
- Аха. – лъжа с готовност аз без да ми мигне окото и се ухилвам така, че може да ми преброи пломбите, ако поиска.

Истината е, че ми е гузно понеже от около три месеца повтарям на едно друго момиче, че я обичам и ми се струва дяволски нередно, че й паля цигарата, седя при нея, говоря с нея и въобще, че дойдох тук. Край нас е пълно с хора, но всички се правят, че не ни виждат, понеже са тактични. Двамата сме сами в пълна с хора стая.

И просто си говорим.

Тръпката на старата любов е заради тъгата по миналото. С нея отдавна сме само приятели, не бих казал, че я обичам, нито че ми липсва. Обаче обичам носталгията и адски ми липсват годините от преди да стана съвсем обикновен. Когато не бях смирен, безразличен и безчувствен. Преди огорчението и разочарованието, когато надеждите не бяха празни и още имах мечти. Тя стои пред мен като един топъл, дишащ, смеещ се албум, запазила в красивите си очи черно-бели снимки на най-прекрасните мигове в живота ми.

Просто си говорим.

- Помниш ли бурята на плажа? – усмихва ми се тя сега и подхваща история, която няма как да не знам, понеже бях там с нея и заедно тичахме по наводнената улица, а тя загуби чехъла си и после пихме чай с ром.
- Бях там с теб. – казвам тихо, по-скоро на себе си от колкото на нея, но повече не я прекъсвам и я оставям да говори. Обичам гласа й, вслушвам се в него, той ме сгрява от вътре, вълнува ме и вече съм другаде, сред отминали картини, звуци, аромати...и чувства. Бях там, с нея, бях безсмъртен и можех всичко. Бях там с нея, обичах, мразех и бях жив.
- Тази песен! За какво ти напомня? – продължава тя с истинските истории от моя живот, звучащи като ненужно добър роман, в който аз съм благороден и добродетелен, преодолявам трудностите на живота и отвоювам заслуженото щастие. Или пък трагично се жертвам в името на идеалите си. Тя разказва добре и изобщо не мисля за нещата, които се случиха след това.

Защо животът не свършва там, където свършват приказките?

Смеем се малко, после подхващаме нова история и не мога да се наситя на гласа й. Вече не ми е гузно, спокоен съм. За пръв път от много време насам съм себе си и е прекрасно.

- Обичаш ли я наистина? – опитва изведнъж да ме хване неподготвен тя, но аз съм печен и се усещам бързо, отговарям с уверено „да” и тя разбира, че е изпуснала момента.
Замълчахме.
- За какво си мислиш? – попита тя и това в общи линии трябваше да значи „Разбра ли ме?”
- Бяха хубави времена.
- Не ти ли липсват понякога? На мен да...
- Дяволски много ми липсват. Жалко, че не можем да ги върнем.
- Така си е...

После двамата се усмихнахме взаимно на всички неща, които не можем да си кажем, тя въздъхна, а аз отпих от чашата си. Заслушахме се в разговорите на другите.

- Какво да правим сега? – попита тя след малко.
- Аз знам. – рекох. – Да се напием.

Тайна

Шшшшт... Замълчи. По-добре е никой да не знае. Нямаш нужда да казваш на никого. Запази го само за себе си, скрий го някъде дълбоко вътре, където и ти не се сещаш да поглеждаш. Щом ще тежи на някого, нека тежи само на теб. Можеш да се справиш! Не издавай нито с поглед нито с жест какво се е случило.

И никому нито дума!

The Final Countdown

Щеше да е страхотно, ако вместо да броим годините, които вече са минали, брояхме годините, които ни остават. Примерно, взимаме посочената от статистиката средна продължителност на живота за страната към годината на раждане и новороденото има, да кажем, 63 години. Като навърши 10 години ще казваме, че има още 53. Или ако не вярвате на статистиката, може да се ползват примерно някакви кръстници или орисници, които да поглеждат току що появилото се човече и да казват „ти ще живееш еди-колко-си години”. Като в шибаните приказки! (Аз бих заложил на статистиката.) После на всеки рожден ден нямаше да се питаме „на колко ставаш”, а „колко ти остават”. О, да. Колкото повече мисля за това, толкова повече ми харесва идеята. Ще е малко плашещо като стигнеш до 1, но пък от друга страна ще има някакъв мотивиращ ефект да живеем по-пълноценно. Освен това, естествено хората не биха знаели кога реално ще приключи животът им, защото предсказанията никога не се сбъдват, а статистиката не е нищо друго, освен предположение. Но не това е смисълът. Едно такова обратно броене ще напомня поне веднъж годишно на хората, че всичко е само за малко и всичко ще приключи в някакъв момент. А това си е полезно, без съмнение.

Хората се променят

Да, хората се променят. Променят се нещата, в които вярват, разбиранията им за добро и зло, за морал и етика. Променят се мечтите им, ценностите им, начина им на живот. Но за това е нужно нещо наистина разтърсващо да се случи в живота им.

Да, хората се променят. Но много по-рядко, от колкото си мислим. Обикновено се променя средата. В ежедневието срещаш някого и мислиш, че го познаваш, но всъщност познаваш само част от него. Ако се промени средата, ако попадне в различна ситуация, ще успееш да видиш друга страна от характера му. Ще ти се струва, че се е променил, но всъщност той винаги си е бил такъв. Просто ти не си го знаел до сега.

Да, хората се променят. Някои дори умишлено търсят промяната – искат да опитат от всичко, спускат се към нови преживявания, на нови места, с различни хора, по различен начин. Страхотни са за компания, понеже все имат какво да разкажат, винаги те изненадват с нещо и те опияняват с желанието си за живот. Но не можеш за нищо да разчиташ за тях, утре може да са други, никога не можеш да ги опознаеш.

Да, хората се променят. И се разделят. Тъжна работа.

Чакано нещастие

Не си ли представяш понякога какво ще е да поемеш по пътя си?

Чувството за дълг е тежка котва. За да се откъснеш от нея е нужно да имаш много егоизъм, безсърдечие, неблагодарност. Или по начало да не дължиш нищо, т.е. от никого, никога, нищо да не си получил, което само по себе си е тъжно. Във всеки случай няма повод за гордост… Изобщо не става въпрос за смелост, сила или решителност.

Най-често става така, че някое голямо нещастие е поводът човек да поеме своя Път. Така е устроен животът – колкото повече получиш от него, толкова повече ще трябва да дадеш. Ако получиш свободата си ще трябва да зачеркнеш всичко, което имаш.

Ако искаш, върви. Завиждам ти и те съжалявам. Аз съм решил да изчакам своето нещастие.

Ще се наложи да изберете

За всички, които още не са разбрали: не можете да обичате двама. Трябва да изберете един, на когото да посветите цялата си любов и едновременно с това вероятно ще се наложи да изберете няколко, на които да съсипете живота. Да, знам, животът е гаден. На мен ли го казвате?!

one is enough

Предвидливост

Не изхвърляй черната лентичка. Пак ще ти трябва.

На раздяла

Не обичам дългите сбогувания, но ги предпочитам пред кратките. Кратките осакатяват човек емоционално. Така че се зарадвах, когато каза, че ще дойде да се видим.

Тя извади нещо от багажника и ми го подаде.

- Честит рожден ден. С малко закъснение, но...

Личеше си, че е картина, но в тъмното изобщо не виждах какво има на нея. Поднесох я към светлината на фаровете, беше ги оставила включени и не беше угасила двигателя, предполагам, че заради климатика.

- По дяволите! Море и котка! Знаеш, че е страхотна, нали? Ти си страхотна! Кой би се сетил да сложи в една картина море и котка?! Да не си я поръчвала специално за мен?

Радостта ми беше съвсем искрена. Котката беше сива, беше седнала на някакъв прозорец с гръб към мен и съзерцаваше едно много синьо, безбрежно и развълнувано море. Знаете какво е да откриеш, че някой те познава добре. Вече обичах тази картина.

- Радвам се, че ти харесва.
- Шегуваш ли се? Супер е!

По правило не прегръщам приятелките си, понеже в прегръдката винаги съм виждал нещо също толкова интимно както в целувката, но този път стана някак естествено и нямах нищо против да я притисна към себе си. Разбира се, съвсем за кратко. После тя каза:

- Понеже не е ясно кога пак ще се видим, ми се искаше този път да ти дам нещо за спомен. Като я погледнеш да се сещаш за мен и да знаеш, че има хора, които те обичат.
- Ще знам. Не се съмнявай. Ще знам.

Успяхме да не направим ситуацията прекалено мелодраматична преди да се разделим. И никакви сълзи. Изчаках я да излезе от паркинга и махнах за последно. Жалко. Колко време е нужно за някой, когото познаваш, да се превърне в непознат? Не много, това знам със сигурност.

Не биваше да става така.

Хороскоп

Тъкмо когато решиш, че всичко е наред, телефонът ще иззвъни и всичко ще започне отначало.

=======
Или ще получиш съобщение. Или ще се срещнете случайно на улицата. Или ще чуеш позната песен. Или ще получиш някакво необяснимо дежа ву. Или някой ще каже нещо, което си чувал и преди.

Винаги ще има какво да те дръпне назад. Свиквай.

Почнеш ли да размишляваш

Вече съм забелязал: ужасът е поносим докато се свиваш и не го гледаш в очите - почнеш ли да размишляваш върху него, убива.

Не е ли така с всичко?

Все пак

Напоследък успявам да приключа ужасните работни дни с поносими вечери. Горещ душ, чай от мента или бира, нещо за четене и после докато заспя мисля за теб.

Някога се чудех, каква е тази твоя сила да ме успокояваш, дори да си само в мислите ми. Днес знам, че ти нямаш нищо общо - заслугата за това е изцяло моя.

Все пак, благодаря ти.

Някак е хубаво, някак е странно

Някак е хубаво пак да се видим след толкова време, да седим заедно и да се слушаме. Наистина ми е интересно докато разказваш за всички неща, които са ти се случили без мен и едвам се сдържам да не те прекъсна, за да ти споделя и моите истории. Мисля си, че си красива, припомням си разни дребни неща, които съм харесвал в теб и пак ме обзема старото възхищение, усещам някаква сладка гордост, че съм с теб сега и че някога сме били толкова близки. Изобщо не съжалявам, че ти се обадих, става ми едно топло отвътре и съвестта ми се успокоява, като виждам, че съм простил и ми е простено.

Казваш, че спираш цигарите и не мога да ти опиша колко се радвам, но както винаги отговарям малко скептично, че едва ли ще успееш. Всъщност скептицизмът ми не е, защото не вярвам в теб, дори напротив, бих заложил каса бира, че няма да пропушиш отново, но смятам, че така ще те провокирам и ще те накарам да се заинатиш.
- Не можеш да откажеш цигарите.
- Разбира се, че мога. Нали се отказах от теб.
Секунда по-късно ти вече съжаляваш за думите си, а на мен самия ми става доста тъпо. Умълчаваме се и в следващите мигове хич не мога да те погледна в очите. Нищо не се е променило, нищо, стомахът ми се свива и вече ми е ясно, че сгреших като ти се обадих толкова скоро, искам да се махна, нужно е още време, нужно е още много неща да се случат, все още е някак странно да бъдем приятели.

Say Hello

Say Hello

Sorry for the wait, Mr. Flores...

You can't go home Celso. You are dead. But you are not alone! Everybody here is just as dead as you! That's why we call it "the Land of the Dead".

П.П.Никога не съм криел откровеното си възхищение към пичовете от LucasArts, които създадоха Grim Fandango. Иска ми се да им стисна ръката, да ги потупам по гърба, да ги черпя бира... Има нещо гениално в тази игра.
Как ги правят такива!?!

Чужди снимки

Не ми изпращай свои снимки. Не искам да виждам, че другаде намери щастие. И вместо да ме направиш част от него, само ми показваш колко съм ненужен.

Моля те.

Онзи "някой"

Не съм сигурен, че ще успееш да намериш онзи "някой", който хем да знае кога да ти каже "Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Всичко ще е наред.", хем да може да го каже по такъв начин, че да му повярваш. Тези хора са рядкост. Освен това, с всяка изминала седмица на теб ти е все по-трудно да повярваш на когото и да било за каквото и да било. Не усещаш ли как времето изтича?

Накрая ще свършиш като всички останали.

Така ти се струва

Не знам какво ти се е случило, но мога да твърдя със сигурност, че не е нито толкова хубаво, нито толкова значимо, колкото ти се струва.

Моята зимна приказка

Моята зимна приказка не се случва около Коледа или Нова Година. Не е нощ, камо ли бяла, снежна, тиха, или свята. Не е нито осветена от празнична украса, нито сгрявана от жив огън, нито напоена с червено вино. В моята зимна приказка от началото на февруари има студен, пронизващ вятър, ушите и носът ми са зачервени, а краката ми са замръзнали. Няма носни кърпички, но за сметка на това има пясък в обувките ми и пясък в косата ми. Има също ниска, купесто-дъждовна облачност, мръсни морски вълни и някакво шибано щастие.

А, и лебеди. Без малко да забравя лебедите.

Не ми се

Нека зимата вече свърши. Нека отново е лято, за да можем да прекарваме топлите нощи на открито, да пием бира и да мечтаем зимата да дойде.

Странно усещане. Да имаш всичко, но да не искаш да правиш нищо с него. Или както бях прочел преди много време някъде:

Не ми се играе днес.
Лежа по гръб и мечтая
как ще играя утре.

И ми е едно хубаво...

All the things that I told you...

За всичко, което каза,
за всичко, което премълча...

Искам винаги да чувстваш, че вината за целия ти живот е твоя.

Глупак

- Като в някакъв порно филм. – опитва се да обобщи всичко, което съм казал до сега.
- Само дето не изобщо не става дума за секс. – отвръщам аз, макар да не ми е в стила да се оправдавам.
- Винаги става дума за секс.
Думите му прозвучават доста цинично и аз го поглеждам скришно. Мисля си какъв е глупак и даже ми става малко кофти за него заради нещата, които никога няма да разбере.
- Знаеш ли какво, - подхващам аз – може би, ако не мислеше непрекъснато за секс, нямаше да гледаш така на живота.
- Защо да вървя против природата си?
- За да си човек. Това е което хората правят – вървят против природата си, преодоляват я, развиват се, извисяват се.
- Не искам да съм човек, искам да съм щастлив. – Прави пауза, после ме поглежда и добавя. – Голям си глупак. Чак ми става жал за теб заради нещата, които никога няма да разбереш.

П.П.
Изобщо не става въпрос за секс.

Говори ми

- Хей! – закача ме тя усмихнато, но на мен нищо не ми идва в отговор и само я поглеждам. – Говори ми. Разкажи ми нещо.
Все така усмихната ме гледа и аз се напъвам да измисля нещо за казване. Забавянето ми изтълкува погрешно.
- Връщаш ми за преди ли?
- Не! – казвам и в тази сричка изпускам цялото обхванало ме напрежение, доволен, че най-сетне съм успял да отговоря.
- Тогава защо не ми говориш?
- Днес ще те слушам. Говори ми ти.
- За какво искаш да ти говоря?
- За същите неща, за които би искала аз да ти кажа. – Но тя мълчи. Слънцето слиза ниско и ние оставаме в сянката на раззеленилите се дървета, опасали високия бряг. Все още е горещо, но за още едно влизане в морето никой не мисли, най-малкото защото без слънцето няма да можем да изсъхнем навреме. Само ние сме на плажа, другите посетители са си заминали незабелязано. Вълните се разбиват, опитвайки се да изхвърлят натрупалите се водорасли, гребените им са мръсно зелени. Брат й излезе от водата и се затича към нас. А тя продължава да мълчи и след малко аз добавям – Ето, знаех си, че всъщност не искаш нищо да ти казвам.

Какво ли е?

Може би сте се питали какво ли е някой да пише за теб. Kакво е да знаеш, че някъде някой мисли за теб всяка минута, всеки миг, завинаги? Какво е да знаеш, че дори да се видите след 30 години коленете му пак ще омекнат и пак ще е готов да ти каже „обичам те”?

Не е нищо особено. Усещането е две равни части доволство и досада, плюс половин част насмешка и половин част безразличие. В лошите случаи има и съжаление. Изобщо не е нещо, за което да завиждате, ако ви липсва. Нито е нещо, за което си струва да мечтаете.

Тъжна работа, но такъв е животът.

Стига романтика

Техническият директор е германец. Обича да говори. Обича да обяснява с подробности своите идеи дори на хора, които не са по никакъв начин заинтересувани от тях. Може да се включи във всеки разговор с увереност, че разбира от всичко. Винаги е готов да помогне със съвет, винаги е учтив и всички го смятат за задник. Зад фасадата от достолепие и достойнство прозира манталитета на стар колонизатор, който издига себе си високо над всички останали, гледа на другите с добродушно съжаление и пренебрежение.

Пред сградата на пожарната имаше десетина души. В центъра на групичката стоеше техническият директор и в типичния за него стил обясняваше на събралите се какви промени предстоят в бъдеще. Разказваше за новата сграда, която ще бъде построена, за това колко ще е красива отвън, колко ще е модерна отвътре, колко ще е удобна за служителите, колко ще е практична в случай на авария. Рисуваше бъдещето, без да щади светлите тонове и се захласваше в собствения си глас.

Преводачът се стараеше да се придържа към тона на шефа си. Знаеше перфектен немски и – което е по-рядко в днешно време – отличен български, така че се справяше без особени затруднения. В момента той беше единственият, който слушаше внимателно тъй като наближаваше обяд и хората нетърпеливо очакваха времето, в което да се отправят към столовата. Слънцето препичаше и караше всеки да се отпусне и да се замисли за неговите си работи, за света и за живота. В дясно стоеше шефът на пожарната и нервно люпеше семки, без да опитва да прикрие отегчението си. Свит в служебното си шушлеково яке гледаше мръсно към техническия директор. Предполагам, че всички шефове на пожарни имат същото служебно яке и гледат със същия мръсен поглед, макар че не съм виждал други. Издебна една от паузите в иначе безконечната реч и като изплю шлюпките слънчоглед от устата си изстреля бързо с най-циничния глас, който някога съм чувал:

- Стига с тая романтика!

Тонът му не търпеше възражение.

И видя, че е самичък

[...]
Боне седна пред нея, взе на колене главата й, па я замилва и зацелува по челото.
- Не прави така, миличка! Съжали ме! Слушай! Само тая нива остана. Да орем, да я доорем, после почивка... До живот няма да те впрегна. Ще порасте твоята малка Галица и ще помага на Белчо. Пък ти цял ден ще си лежиш в обора и ще си преживяш. Децата ще ти носят водица с белия медник, всяка сутрин ще те чешат, ще ти давам кърмило... Ти ще се оправиш, ще оздравееш и ще заякнеш, нали, миличка? Тогава Галица и Белчо ще орат, а ти ще пасеш на слога, ще ги гледаш и ще им викаш: работете, работете – и ще им се радваш. А вечер, като пусна Галица, тя ще те ближе и ще ти вика: добър вечер, стара майко! Стани, миличка! Стани! Хайде!
Но Сивушка се не поклати, нито отвори очите си да го погледне. Тя трепереше като трескава.Боне стана, отчупи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата и:
- На, слабушке, хапни си!
Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа.
Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.
Той пак се обърна към болната Сивушка.
– Стани, миличка! Стани, че мечката е в гората, ще дойде да те изяде! – почна да я плаши той.
После взе от колата вехто скъсано чердже, наметна се с него, влезе в гората и почна да реве като мечка и да лази на четири крака към бедната крава.
– Бау!... Ауу!... – приближи се той до нея.
Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.
Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.
[...]

Две към едно

Йосарян твърди, че за всяко хубаво нещо, което му кажат може да измисли две лоши. Не го знам дали наистина е способен или не, нито пък ме интересува за какво по дяволите му е да се занимава с подобно нещо.
Все пак съм съгласен, че животът предоставя такава възможност.

Миг на слабост

Един от онези дни се превърна в една от онези седмици. Ебати гадния живот. Ядове, напрежение, простотии... Лудница. Като не мога да се контролирам все ме избива на едно и също.

Снощи без малко да се обадя. Вече си представях как се напивам много, как ме прегърщаш и как ти пея тихо докато заспивам.

"...имам самооо любооов, на-на-на..."

Ха!

Днеска обаче взех, че овладях ситуацията напук на целия свят и 30 минути преди края на работния ден можах да си поема дълбоко дъх, сипах си два пръста уиски от запасите и го обърнах на екс. Пак всичко е нормално.

Нова кризисна ситуация и нов успех. До кога? Смятам да проверя.

Какво като не е късно?

Независимо по кой път поемеш, най-трудното препятствие е винаги едно и също – желанието да се върнеш. Може да е от умора, може да е от страх. Може да се съмняваш в избора си и все да ти се струва, че другите пътища са били по-добри. Може да ти се иска нещо по-различно или просто да се надяваш, че някъде съществува по-хубава реалност. Понякога е само заради мисълта, че все още не е късно.

Никога не е късно да се предадеш. Но полза от връщане до началото няма. Докато ти си същия всеки път пред теб ще е еднакъв. Няма добри и лоши – има такива, които си извървял и такива, пред които си се пречупил.

С надежда за утре

Утре денят ще е малко по-дълъг.
Утре зимата ще е почти свършила.
Утре спомените ще са по-мъгливи.
Утре смъртта ще е с един ден по-близо.

И така нататък

Да се поучиш от грешките си е не просто най-важното нещо в живота. То е практически единственото нещо, което животът ще ти позволи да постигнеш.
Другото е суета.
Поуките може да са всякакви. Че любовта насочена към теб поробва и адски тежи, ако не можеш да отвърнеш. Че едно „обичам те” не е достатъчна причина да посветиш живота си на някого, дори да знаеш, че е истина.
И така нататък.
Не мисля сериозно, че някога бих забравил, но по навик си записвам.

Бабини деветини

Студени ръце - студено сърце. Или връзката беше обратна?

Не помня, пък и вече няма значение.

Основното е да намериш кой да стопля ръцете ти. А работата на сърцето е да продължава да бие и то я върши адски успешно дори и при ниски температури...