Минута мълчание със сведена глава.
После още една.
След известно време започваш да се изкушаваш да прекараш в мълчание остатъка от живота си...
За какво си мислите, през такава една минута?
За миналото? За бъдещето? За себе си или за някой друг?
Аз почвам да мисля за всичко едновременно и става някакъв пълен хаос...
Една минута не е достатъчна.
Monday
Saturday
Семейство
Единият бил без баща, другият бил без майка, на третия родителите му били разведени... Или пък са заедно, ама все се карат, щото, примерно, бащата пие и бие, или пък майката изневерява. Или пък работата им е такава, че почти не ги виждаш. Може лудата ти баба да живее у вас, защото някой трябва да се грижи за нея. Може брат ти да е наркоман или сестра ти да е курва. Може жена ти да те напусне. Може синът ти да е обратен или пък изобщо да нямаш деца, защото си стерилен.
Ти как си представяш ТВОЕТО перфектно семейство?
Ти как си представяш ТВОЕТО перфектно семейство?
Tuesday
Автобуса ли чакаш
Как съм? Как върви? Всичко с мен наред ли е? Оправих ли вече изпитите?
Ситуацията не предполагаше да отговарям искрено и изчерпателно на тези въпроси, а и честно казано нямах желание, така че останах лаконичен, макар и усмихнат. Уточнявам, че ситуацията представляваше случайна среща на двама някогашни близки и настоящи чужди, на банална спирка насред нощта, малко преди полунощ.
- Бързаш ли? Помня, че преди все казваше, че не ти се прибира у вас. Ако нямаш някаква бърза работа може...знаеш. Да отидем някъде, да пием по нещо. Както преди.
Никога не съм имал бърза работа, а и наистина не ми се прибираше вкъщи. Така че ситуацията се промени. Значимите разлики могат да се обобщят в наличието на музика и една бивша бутилка вино. На най-отдалечената маса има някаква шумна компания, която не ни обръща никакво внимание. Ние им отвръщаме със същото - не беше случайност, че са на най-отдалечената маса. Приказката ни върви изненадващо леко и приятно за подобни случаи. След няколко чаши евтино вино не съм пиян, но съм искрен, което, повярвайте ми, в момента бе също толкова нежелателно и разговорът някак неусетно и непредотвратимо засегна теми, които предпочитах да си останат незасегнати. Хрумна ми, че може да е запланувала всичко това, защото веднъж, преди много, много нощи се беше случило така, че седяхме на същото това място и пиехме вино.
- Малко странно се почувствах като те видях на спирката... Връхлетяха ме спомени.
- Нали? Аз пък, докато чаках, се усетих, че все поглеждам към терасата ти и към входа.
- Доста време сме пропилели там.
- Пропилели? Съвсем не...
- Не беше ли прекалено късно за да чакаш автобус, те май спират още в десет и трийсет.
- Така ли? Е, не ми е за пръв път да правя глупости.
- Често се случваше да ме изпращаш до входа някога, помниш ли? Все си мислех, че ето, този път вече ще ме прегърнеш и ще ме целунеш.
Изведнъж ми се прииска да стана от масата и да си замина. Но не можех.
- Мисля че се влюбих в теб още докато бяхте заедно, но се страхувах да го призная дори и пред себе си. После, след като се разделихте... Ами малко се радвах. Страдах за теб, но не можех да не мисля за това като за възможност... Тогава все още се заблуждавах, че знача нещо за теб и имам някакво по-значимо място в живота ти. И в сърцето ти.
Ето, че стигнахме до обвиненията. Те имат свойството да запазват своята природа, дори когато са изречени съвсем невинно. Не че не го очаквах, не че не знаех, че си ги мисли, но все се надявах никога да не ги изрече, защото не бях измислил начин да се защитя. За пореден път обаче се убедих, че ключов момент в "надеждата умира последна" е, че умира. За капак съвестта ми - срещите с която винаги бях отбягвал успешно - изведнъж се появи и заповтаря думите й, заблъска с тях по съзнанието ми и ме затисна с цялата тежест на вината.
Така че направих единственото, което ми оставаше. Ядосах се. Направо побеснях. Струваше ми се, че ме наранява нарочно, а имаше толкова неща, които не знаеше. Тя може и да беше минала през ада заради мен, но и аз не си бях тананикал безметежно по това време. Не знаеше, че тогава бях предал сам себе си и поведох война срещу мен самия. А войните взимат жертви, и ми беше трудно, и сам бях спрял да си вярвам. Тъкмо тогава тя се появи и, сякаш за да направи живота ми още по-объркан, поиска от мен...хиляди неща! "Обичам те" е обещание, а аз такива не давам, ако не съм сигурен, че ще имам сили да ги изпълня. Чувствах се слаб обаче и как да обещаваш, ако сам не си вярваш? Просто се страхувах, че ще я излъжа, а ми беше твърде скъпа за това. Бях я спасил, мътните я взели, а сега стоеше пред мен и подмяташе обвинения! Сякаш не беше тя, която се отдръпна! Тя прекъсна връзката между нас. Обърна ми гръб съвсем умишлено и то тъкмо в момента, когато имах нужда от нея. Затвори се в себе си, скри чувствата си, отблъсна ме далеч и...все мълчеше. Направи всичко това съвсем мълчаливо. Мълчеше!!! Това ме бе подлудявало, понякога ми се беше искало да я хвана за раменете и да я разтърся, да я зашлевя през лицето, да й крещя молитви да ми каже какво иска! Глупаво момиче! Така жестока! Бях плакал заради нея! Заради нея спрях да чувствам, изгубих емоциите си и се превърнах в нещо, което не харесвах! Не заслужавах обвиненията й, и двамата изживяхме своята част.
Тя чакаше и трябваше да кажа нещо. За четири години обаче не намерих начин да й обясня. Не намерих и начин да се извиня. А ето, че чакаше и аз трябваше да кажа нещо.
- Ами, да, животът е доста противен.
- Ти си противен!!!
- Е, и аз също. Ако си изпила виното си може да тръгваме, а? Че сервитьорките вече ни гледат укорително.
Първо видях ярост, после видях омраза, после погледнах в пода. "Не ме изпращай" беше казала с безизразен глас, когато й бях отворил вратата, и сега бързо се отдалечаваше. Аз съм в обратната посока, но още стоях пред заведението. Мислех си, че не мога да си позволя да плача два пъти за едно и също нещо. Усмихнах се и забравих. После провлачих крака към вкъщи подсвирквайки си. Всичко си беше същото.
Нямаше смисъл да чакам автобус, те приключват в десет и трийсет, това винаги съм го знаел.
Ситуацията не предполагаше да отговарям искрено и изчерпателно на тези въпроси, а и честно казано нямах желание, така че останах лаконичен, макар и усмихнат. Уточнявам, че ситуацията представляваше случайна среща на двама някогашни близки и настоящи чужди, на банална спирка насред нощта, малко преди полунощ.
- Бързаш ли? Помня, че преди все казваше, че не ти се прибира у вас. Ако нямаш някаква бърза работа може...знаеш. Да отидем някъде, да пием по нещо. Както преди.
Никога не съм имал бърза работа, а и наистина не ми се прибираше вкъщи. Така че ситуацията се промени. Значимите разлики могат да се обобщят в наличието на музика и една бивша бутилка вино. На най-отдалечената маса има някаква шумна компания, която не ни обръща никакво внимание. Ние им отвръщаме със същото - не беше случайност, че са на най-отдалечената маса. Приказката ни върви изненадващо леко и приятно за подобни случаи. След няколко чаши евтино вино не съм пиян, но съм искрен, което, повярвайте ми, в момента бе също толкова нежелателно и разговорът някак неусетно и непредотвратимо засегна теми, които предпочитах да си останат незасегнати. Хрумна ми, че може да е запланувала всичко това, защото веднъж, преди много, много нощи се беше случило така, че седяхме на същото това място и пиехме вино.
- Малко странно се почувствах като те видях на спирката... Връхлетяха ме спомени.
- Нали? Аз пък, докато чаках, се усетих, че все поглеждам към терасата ти и към входа.
- Доста време сме пропилели там.
- Пропилели? Съвсем не...
- Не беше ли прекалено късно за да чакаш автобус, те май спират още в десет и трийсет.
- Така ли? Е, не ми е за пръв път да правя глупости.
- Често се случваше да ме изпращаш до входа някога, помниш ли? Все си мислех, че ето, този път вече ще ме прегърнеш и ще ме целунеш.
Изведнъж ми се прииска да стана от масата и да си замина. Но не можех.
- Мисля че се влюбих в теб още докато бяхте заедно, но се страхувах да го призная дори и пред себе си. После, след като се разделихте... Ами малко се радвах. Страдах за теб, но не можех да не мисля за това като за възможност... Тогава все още се заблуждавах, че знача нещо за теб и имам някакво по-значимо място в живота ти. И в сърцето ти.
Ето, че стигнахме до обвиненията. Те имат свойството да запазват своята природа, дори когато са изречени съвсем невинно. Не че не го очаквах, не че не знаех, че си ги мисли, но все се надявах никога да не ги изрече, защото не бях измислил начин да се защитя. За пореден път обаче се убедих, че ключов момент в "надеждата умира последна" е, че умира. За капак съвестта ми - срещите с която винаги бях отбягвал успешно - изведнъж се появи и заповтаря думите й, заблъска с тях по съзнанието ми и ме затисна с цялата тежест на вината.
Така че направих единственото, което ми оставаше. Ядосах се. Направо побеснях. Струваше ми се, че ме наранява нарочно, а имаше толкова неща, които не знаеше. Тя може и да беше минала през ада заради мен, но и аз не си бях тананикал безметежно по това време. Не знаеше, че тогава бях предал сам себе си и поведох война срещу мен самия. А войните взимат жертви, и ми беше трудно, и сам бях спрял да си вярвам. Тъкмо тогава тя се появи и, сякаш за да направи живота ми още по-объркан, поиска от мен...хиляди неща! "Обичам те" е обещание, а аз такива не давам, ако не съм сигурен, че ще имам сили да ги изпълня. Чувствах се слаб обаче и как да обещаваш, ако сам не си вярваш? Просто се страхувах, че ще я излъжа, а ми беше твърде скъпа за това. Бях я спасил, мътните я взели, а сега стоеше пред мен и подмяташе обвинения! Сякаш не беше тя, която се отдръпна! Тя прекъсна връзката между нас. Обърна ми гръб съвсем умишлено и то тъкмо в момента, когато имах нужда от нея. Затвори се в себе си, скри чувствата си, отблъсна ме далеч и...все мълчеше. Направи всичко това съвсем мълчаливо. Мълчеше!!! Това ме бе подлудявало, понякога ми се беше искало да я хвана за раменете и да я разтърся, да я зашлевя през лицето, да й крещя молитви да ми каже какво иска! Глупаво момиче! Така жестока! Бях плакал заради нея! Заради нея спрях да чувствам, изгубих емоциите си и се превърнах в нещо, което не харесвах! Не заслужавах обвиненията й, и двамата изживяхме своята част.
Тя чакаше и трябваше да кажа нещо. За четири години обаче не намерих начин да й обясня. Не намерих и начин да се извиня. А ето, че чакаше и аз трябваше да кажа нещо.
- Ами, да, животът е доста противен.
- Ти си противен!!!
- Е, и аз също. Ако си изпила виното си може да тръгваме, а? Че сервитьорките вече ни гледат укорително.
Първо видях ярост, после видях омраза, после погледнах в пода. "Не ме изпращай" беше казала с безизразен глас, когато й бях отворил вратата, и сега бързо се отдалечаваше. Аз съм в обратната посока, но още стоях пред заведението. Мислех си, че не мога да си позволя да плача два пъти за едно и също нещо. Усмихнах се и забравих. После провлачих крака към вкъщи подсвирквайки си. Всичко си беше същото.
Нямаше смисъл да чакам автобус, те приключват в десет и трийсет, това винаги съм го знаел.
Saturday
Не особено
Иначе картинката е перфектна и всички ти завиждат и ти казват, че си късметлийка. Но има нещо... Виждаш го в детайлите. В дребните неща. Малките жестове на внимание. В прокраднал се нюанс в интонацията. Небрежно подхвърлени думи. Все незначителни неща, които ти е трудно да опишеш, а щом ги разкажеш на някого, всеки би отвърнал: "Това не значи нищо, мила! Въобразяваш си, скъпа." И ти самата си казваш същото, защото хич не ти се иска да е вярно. Отричаш, отричаш, отричаш, докато можеш, но с времето се убеждаваш все повече и накрая знаеш - не те обича. Само се преструва добре. И колкото и да се стараеш, не можеш да промениш това. Той има нужда от нещо, което няма как да му дадеш. Не знаеш какво е то, защото в действителност почти не го познаваш. И ти става едно самотно... Утешаваш се единствено с мисълта, че, щом не е обикнал теб, никога няма да обикне друга.
Но не се утешаваш особено.
Но не се утешаваш особено.
Sunday
Въображаеми приятели
Не виждам нищо лошо да си измислиш любовница. Всеки има нужда да бъде обичан. Щом реално никой не се влюбва в теб, защо да не си го представиш? Трябва само да се внимава, защото понякога въображаемата ти приятелка дотолкова обсебва живота ти с въображаемата си любов, че започваш да игнорираш действителността. Тогава е време да се вземеш в ръце и да сложиш реален край на въображаемата си връзка.
so this is goodbye
Friday
Редакцион
От известно време си мисля, че ще е добре да кажа няколко неща за блога... Може да се получи малко дълго, но то е защото все отлагам. Сега съм решил да изляза в светлината на прожекторите за моите пет минути слава.
Намирам опцията за оставяне на коментари за нещо наистина страхотно. Дават възможност за обратна връзка, за споделяне на мнения и дори за спорове, в които, както знаем, се ражда истината. В този блог обаче са ненужни, защото: предпочитам обратната връзка да става лично (през мейла); убеден съм, че не е възможно да се остави смислено мнение под който и да е пост; и изобщо не вярвам в истината. Искам да кажа, че липсата на коментари не е защото игнорирам вашето мнение или защото не ми пука. Нямам нищо против (и дори ми е приятно) да обсъждам с всеки всичко, което съм написал. Който е пробвал може да потвърди. Но изказването на лично мнение в обща страница винаги се изкривява и остава неразбрано. Пощата е по-добрият вариант. Повярвайте ми.
Между другото, темата на блога е такава, че в повечето случаи, когато някой ми пише „ей, това последното беше страхотно, много добре си го написал и си много прав!”, на мен ми става ясно, че съм нацелил болното му място, идентифицирал се е с написаното и в момента този човек си преживява някакъв негов си тежък момент… В този смисъл, предпочитам да чувам, че не съм прав. Даже имам нужда да чувам, че не съм прав. Това ми връща „вярата в доброто и в човека”.
А, имайте предвид, че макар аз да присъствам във всичко написано и винаги да изхождам от реални събития, все пак не ги приемайте буквално. Най-добре гледайте на постовете като на художествена измислица. Истински са само за мен. (Хе, може би не… Умишлено никога не споменавам имена.)
Ако се подхлъзнем към глупавите метафори и приемем, че животът е огромна каца с мед, то този блог се е посветил на миниатюрната капчица катран в него.
Съжалявам за музиката, видях, че доста от линковете не работят, а и Playlist.com се изпедера…така де, не стават. Истината е, че мога да ги оправя, но ме мързи. Може би някой ден… Качвал съм само любими песни, но все още не съм качвал любими изпълнители, че при тях изборът е много труден.
Сам съм изненадан, че в продължение на две години намирам какво да пиша. Прощавайте, ако понякога изглежда като изсмукано от пръстите, но не е никак лесно да успяваш винаги да видиш тъжната страна на живота.
Благодаря.
Намирам опцията за оставяне на коментари за нещо наистина страхотно. Дават възможност за обратна връзка, за споделяне на мнения и дори за спорове, в които, както знаем, се ражда истината. В този блог обаче са ненужни, защото: предпочитам обратната връзка да става лично (през мейла); убеден съм, че не е възможно да се остави смислено мнение под който и да е пост; и изобщо не вярвам в истината. Искам да кажа, че липсата на коментари не е защото игнорирам вашето мнение или защото не ми пука. Нямам нищо против (и дори ми е приятно) да обсъждам с всеки всичко, което съм написал. Който е пробвал може да потвърди. Но изказването на лично мнение в обща страница винаги се изкривява и остава неразбрано. Пощата е по-добрият вариант. Повярвайте ми.
Между другото, темата на блога е такава, че в повечето случаи, когато някой ми пише „ей, това последното беше страхотно, много добре си го написал и си много прав!”, на мен ми става ясно, че съм нацелил болното му място, идентифицирал се е с написаното и в момента този човек си преживява някакъв негов си тежък момент… В този смисъл, предпочитам да чувам, че не съм прав. Даже имам нужда да чувам, че не съм прав. Това ми връща „вярата в доброто и в човека”.
А, имайте предвид, че макар аз да присъствам във всичко написано и винаги да изхождам от реални събития, все пак не ги приемайте буквално. Най-добре гледайте на постовете като на художествена измислица. Истински са само за мен. (Хе, може би не… Умишлено никога не споменавам имена.)
Ако се подхлъзнем към глупавите метафори и приемем, че животът е огромна каца с мед, то този блог се е посветил на миниатюрната капчица катран в него.
Съжалявам за музиката, видях, че доста от линковете не работят, а и Playlist.com се изпедера…така де, не стават. Истината е, че мога да ги оправя, но ме мързи. Може би някой ден… Качвал съм само любими песни, но все още не съм качвал любими изпълнители, че при тях изборът е много труден.
Сам съм изненадан, че в продължение на две години намирам какво да пиша. Прощавайте, ако понякога изглежда като изсмукано от пръстите, но не е никак лесно да успяваш винаги да видиш тъжната страна на живота.
Благодаря.
Wednesday
Едно усещане
Всичко започна в началото на пролетта, макар че изглеждаше повече като края на зимата. Бяхме отишли с приятели в Търново за почивните дни и се наслаждавахме на почивката си. Беше весело и приятно докато се размотавахме из града, доброто ни настроение не се влияеше от факта, че газехме из преспи мръсен сняг, а по улиците се стичаха истински реки, които от време на време колите изхвърляха отгоре ни. Следобеда минахме край някаква църква и другите реших да влязат, а аз естествено останах да чакам отвън. След малко на входа се появи свещеник и се облегна на парапета.
- Няма ли да влезеш?
- Не, съжалявам.
Незнайно защо се почувствах някак виновен и ми се искаше да се извиня. Свещеникът се разминаваше доста с общата ми представа за свещеници – не изглеждаше нито алкохолик, нито педофил и дори може би беше хетеросексуален.
- Какво има?
- Нищо. Не знам. Просто едно постоянно усещане, сякаш…
- Нещо не е наред?
- Да, точно. Сякаш нещо не е наред.
- Няма ли да влезеш?
- Не, съжалявам.
Незнайно защо се почувствах някак виновен и ми се искаше да се извиня. Свещеникът се разминаваше доста с общата ми представа за свещеници – не изглеждаше нито алкохолик, нито педофил и дори може би беше хетеросексуален.
- Какво има?
- Нищо. Не знам. Просто едно постоянно усещане, сякаш…
- Нещо не е наред?
- Да, точно. Сякаш нещо не е наред.
Tuesday
Едно усещане
Останах сам.
Най-сетне!
Има нещо странно вълнуващо в това да останеш сам. Изведнъж те обзема ентусиазъм да свършиш всичко, което до сега си отлагал. Да прочетеш започнатата книга. Да изгледаш чакан отдавна филм. Да разместиш мебелите както на теб ти се иска. Да оставиш телевизора цял ден включен на плейбой. А после постепенно еуфорията отминава и остава само онова усещане, което всъщност никога не е отсъствало.
Най-сетне!
Има нещо странно вълнуващо в това да останеш сам. Изведнъж те обзема ентусиазъм да свършиш всичко, което до сега си отлагал. Да прочетеш започнатата книга. Да изгледаш чакан отдавна филм. Да разместиш мебелите както на теб ти се иска. Да оставиш телевизора цял ден включен на плейбой. А после постепенно еуфорията отминава и остава само онова усещане, което всъщност никога не е отсъствало.
Monday
Едно усещане
Дъждът не спря да вали през цялата нощ. Знам, защото бях буден. Обикновено имам здрав и спокоен сън, но понякога ме обзема една неопределена тревожност и почвам да мисля за разни неща, за които не мисля по принцип. Уж няма какво да е предизвикало това неспокойство, но все пак то е съвсем явно за мен, обзема ме напълно и ме кара да се разхождам из тъмния апартамент вместо да лежа под завивките. Едно странно усещане, сякаш…
Sunday
Едно усещане
Като цяло мина страхотно. Не можех да си обясня как се събраха толкова хора в един апартамент, но от друга страна след около два часа вече нито знаех колко хора има, нито пък ми пукаше. Помня само, че някой непрекъснато правеше снимки, за които сега всички ще съжаляваме, аз по едно време танцувах с това, новото момиче, дето не й знам името и сигурно поне 20 пъти подред въртяхме една и съща песен. Освен това никога, никога, никога вече няма да взимам торта. Въпреки многото пияни не се получиха никакви сериозни фалове. Само дето колкото и да пиех, все имах онова особено усещане. Сякаш…
Subscribe to:
Posts (Atom)
