Отсъствие

 Отсъствие

Със теб не сме се разделяли,
откакто се разделихме.
Аз пак те мисля в неделите,
които не споделихме.

Аз пак те чакам по празници,
ти все така си далече.
И нищо в теб не ме дразни,
и нищо в теб не ми пречи.

Очакване непрекъснато,
и радост – даже по-силна.
Спокойно, плътно отсъствие,
което да ме закриля.

Мария Донева 

Неизплакани сълзи

 Ставам свидетел на опитите на приятелите си да започнат нови романтични връзки. Събират се "за да видят как ще потръгне". После се разделят без да им мигне окото.

На тяхно място и аз бих се затруднявал. Изобщо не мога да си представя да се влюбя... 

"На тая възраст всичко е изгубено." 

За една хубава любов е важно все още да има неизплакани сълзи.

Би трябвало всичко да свърши

Имал ли си някога чувството, че ей сега светът ще се срути и в миг всичко ще изчезне в грандиозна имплозия? Усещаш го с цялото си същество и вътрешно тръпнеш в напрегнато очакване. Донякъде с тревога и страх, но същевременно и с облекчение и разбиране, защото изглежда логично - дори редно - да стане точно сега. Ще се случи всеки момент, знаеш го! Трябва да се случи. Няма начин светът да продължи да съществува.

Аз съм се чувствал така и все оставам излъган, обзет от тъпо разочарование. Пустият Живот продължава. За добро или за лошо.

Светла ѝ памет

 Пак погребение. Този път на наша приятелка от гимназията. Всъщност с жена ми бяха приятелки от детската градина. В компанията ни тя беше най-чистосърдечния, безкористен и добронамерен човек. 

Преди три години диагностицираха дъщеря ѝ - тогава на 4 - с левкемия. Две години майка и дете лежаха в болницата. Дъщеря ѝ се оправи. Първо от левкемията, после от страничните ефекти от лечението. Научи се да върви отново. Научи се да говори. Майката си намери работа. Семейството им се стабилизира финансово, купиха си апартамент и за пръв път от много, много време, имаха надежда за щастие.

 - Ха ха - каза Животът, Вселената или Бог. И я уби.

Мисля си за нея и ми тежи. Мисля си за майка ѝ. Мисля си за дъщеря ѝ. Мисля си за мъжа ѝ. Твърде много страдание, струва ми се. Търся някакъв начин да им помогна. Няма начин. Никога няма начин да се помогне. Можем само да съчувстваме и да страдаме заедно. Можем да търпим докато повече не можем да търпим.

В неделя ще събера вкъщи приятели по случай рождения ми ден. Ще ядем, ще пием и ще празнуваме. Не че съм се родил, а че все още съм жив. Че знае ли се? Не се знае.

Достатъчна причина

Дори когато собственият ми живот изглежда подреден и балансиран, не мога да не виждам, че на други хора им се случват отвратителни неща. Незаслужени отвратителни неща, от които стомахът ми се свива.

За мен това е достатъчна причина да го мразя и да повтарям, че е скапан.

Хем се страхувах, хем се надявах

 Видяхме се неотдавна. Просто ѝ се обадих и излязохме. Бяха минали години и хем се страхувах, че се е променила, хем се надявах да се е променила.

Когато влезе в бара ми се стори същата. Вълшебна. Невъзможна, като фантазия. Пак ме обзе онова странно чувство на сладка гордост, че идва в този бар заради мен, че седи на моята маса.

Говорихме дълго за неща, които ни се бяха случили. Разказа ми за живота си и си помислих, че аз бих се вписал добре в него. После се разделихме.

Започнах този блог преди 16 години. Това е много време. Колко още трябва да мине?

Сами сме си избрали всичко

След работа монтирах двойна PVC релса дълга три и половина метра на бетонен таван съвсем сам. После нанизах пердетата. Докато миех мазилката от косата си се чувствах доволен от себе си. Не чак горд. Само доволен, че ставам за нещо.

По-късно същата вечер разглеждах снимките, които моя приятелка беше качила от Кения. Отишла там заедно с още едно момиче и явно си прекарваха страхотно. 

Докато аз бях монитрал релса за пердета, тя се беше разхождала сред лъвове и жирафи. Двамата не сме чак толкова различни. Само сме вземали различни решения. Изборите, които правим наистина определят посоката, в която поема животът ни.

Друг е въпросът дали сме били способни да направим различен избор.