Thursday

Вълшебни създания

За сватбата ни подариха красива икона на Св. Богородица, нарисувана с акрил върху кожа от Огнян Андреев. Закачил съм я в спалнята срещу леглото.

Един ден дъщеря ми лежеше превита от болка заради някакъв чревен вирус. Аз седях при нея безсилен да направя каквото и да е, освен да й казвам, че ще се оправи скоро, повръщането ще престане, диарията ще престане, ще може отново да пие вода и да яде сладолед, и да играе с другите деца.

Тя каза:
 - Помолих се на тази картина да оздравея. - от баба си ги научава тези неща. - Обаче още ме боли.
 - Да... И аз съм пробвал няколко пъти. Никога не се получава. Май не работи.
 - А калинките изпълняват ли желания?
 - Най-добре е да пробваш сама.
 - Няколко пъти си пожелах еднорог... Може би изпълняват само истински желания.
 - Другия път си пожелай сладолед. Само си го пожелай веднага. Ако изведнъж се появи сладолед, значи калинката ти го е сбъднала.

Така и не успяхме да спрем повръщането. На следващата сутрин я откарах в болницата, където торбичка вода със захар успя да направи това, което иконата не можа.

Saturday

Едно желание

Денят беше хубав - пролетното слънце напичаше, въздухът беше свеж, лястовички чирикаха край покривите на къщите и строяха гнездата си. Някак неправилен ден за умиране.

Темата за смъртта тревожи и плаши голямата ми дъщеря, затова бях малко притеснен как ще реагира на новината. Ококори се за няколко секунди, после въздъхна, сложи ръката си на моята и каза: "Поне ние сме живи." Нелош начин да възприемаш живота, струва ми се. Поне за известно време.

Вечерта с жена ми правихме секс и това наистина ми помогна да се отпусна. Преди да заспим казах: 
 - Да знаеш, че и аз искам да бъда кремиран.

По принцип заспиваме с гръб един към друг. Усетих я как бързо се завъртя към мен и каза високо:
 - Първо, няма сега да обсъждаме такива неща и второ, това изобщо няма как да се случи, така че можеш просто да забравиш!

Досмеша ме от нейната сериозност и реших да я подразня малко.
 - Не може вечено да игнорираш моите желания и да мислиш единствено какво на теб ще ти е най-добре. За някои неща трябва да се съобразяваш какво искам аз.
 - Казах, че няма да стане! - пауза. - Освен това е против християнските традиции. Разбра ли?

Не казах нищо, защото явно нямаше смисъл. Някой ден ще отворя темата отново, само че този път с дъщерите си. Може би те ще са по-склонни да ме слушат.

Макар че едва ли...


За спокойствие

Напоследък работата ме изтощава. Стоя до късно, ходя през уикендите...

Вечерта децата си легнаха рано, още в осем и нещо бяха заспали. Жена ми се загледа в някакво реалити по телевизията. Аз не мога да ги понасям, много крещят, затова легнах в леглото с една стихосбирка на Радосвета Аврамова. Четох на почивки до към десет, когато жена ми загаси лампата и се примъкна в леглото. След минути заспа.

Аз пък си мислех, че в кутията с лекарства има един блистер ксанакс, останал от следродилната депресия на жена ми. Може би можех да глътна една таблетка.

Може би можех да ги глътна всичките.

Friday

Повърхностни разговори

Едно от нещата, които най-много ме подтискат са повърхностните разговори. Когато говориш с някого отново, и отново, и отново, и след всеки разговор не научаваш нищо за този човек.

По-добре да си мълчим.

Tuesday

На края


Friday

Метафора с ескалатор

Ама че година.

Хубава, лоша - няма значение. Това е субективно.

Обективното е, че никога повече няма да се върне. Никога повече няма да бъде 2019-та. Представям си ескалатор, чийто край води до бездънна пропаст. Дните са наредени на ескалатора и един след друг падат в пропастта, къде изчезват все едно никога не ги е имало. Така е изчезнала цялата 2019.

И ние сме на ескалатора. Вървим в посока обратна на пропаста, разминаваме се с падащите дни, но след всеки ден силите ни намаляват, докато накрая не можем повече и също паднем.

Все едно никога не ни е имало.

Tuesday

Защо не?

Ама че година.

Има едно момиче, което винаги съм смятал за чудесно и през последните, да кажем, 15 години, все ми се е искало да се запозная с нея. Сега изведнъж се запознахме, съвсем случайно, при някакви абсурдни обстоятелства. Петнайсет минути по-късно вече си говорехме все едно сме приятели от детството. Има такива хора, с които просто си допадате.

Всичко това е супер, разбира се, и аз съм щастлив, че стана така. Но понякога, като се размисля по темата, се питам защо чак сега. Защо не по-рано? Щеше да е дори по-хубаво. Тогава защо не?