На най-добрите хора им се случват най-ужасните неща. Видял съм повече от достатъчно доказателства за това, но всеки нов пример ме разтърсва и ме изпълва с всепоглъщаща омраза към този проклет живот. Разтрепервам се и имам чувството, че ще се пръсна. Минават седмици докато успея да култивирам обичайното си горчиво примирение и приемане на несправедливостите.
Цялото ни съществуване се крепи на надеждата. Всяка сутрин избираме да отворим очи, защото се надяваме, че всичко ще е наред. Лошото няма да се случи на нас, понеже ние сме добри. Надеждата е безумна, но я оправдаваме с какви ли не тъпотии за карма, грижовни божества, морална вселена... Как се живее, когато тази надежда бъде опровергавана категорично отново и отново, и отново?
Искам да променя нещо. Всичко искам да променя. Но понеже нямам уменията нито знанията да сътворя нещо по-добро, поривът ми за действие избива единствено в агресия и желание за разруха. Бих разрушил този скапан свят. Бих го запалил и бих гледал как гори. Това е ад. Това е безкрайно страдание. Щастието съществува само за да направи нещастието възможно и да подхрани силата му.
Дишам дълбоко. Мисля за други неща. Помага, но не съвсем.
No comments:
Post a Comment