Камбана

Опелото беше в катедралата. Там имат голяма камбана. Като удари, душата ми завибрира. Върна ме в спомените ми от летата при баба ми. Там всеки ден биеше камбаната на църквата. Бях се научил да различавам кога бие на умряло.

Като се случи, баба ми винаги излизаше в двора и си намираше някаква работа пред къщата, към улицата. Вземе, примерно, една тясна мотика и се хване да разчиства плевелите между плочките, а аз тичам наоколо и стрелям по кокошките с лъка си. По някое време по улицата минава някоя жена и баба ми ѝ виква:

 - За кого биеше, ма?

 - За Райчо, на Добруджанката. Ей, горе срещу плодзеленчука.

Двете се разприказват. От какво е умрял човека? Как? Какъв е бил? Дошли ли са децата му за погребението или ще дойдат после за наследството? Правеше ми впечатление, че всеки беше "на някого". Поприказват, поприказват, пък жената накрая си тръгва, а баба ми се прибира обратно в къщата.

Мислех си тогава, че това е просто любопитство, но вече знам, че е било друго. Човек има нужда да знае за смъртта. Иска му се да научи повече за нея. Да я разбере някак. И може би да се подготви за нея.

Едва ли успява.