Веднъж бях с приятели на палатка, в една гора на брега на морето. Вечер палехме огън, пекохме наденица, и пиехме докато можем. През деня плувахме или играехме белот под сенките, а щом слънцето почваше да се спуска на запад трябваше да решим кой ще върви около два километра до магазина за още наденица и още пиене. Безгрижни, щастливи дни.
Признавам, че има известно очарование в това първично, скотско щастие, породено от простичкия факт, че си жив и че край теб съществува цяла една вселена. Вселена, до която можеш да се доближиш и с която можеш да се слееш. Да си малък и незначителен под отрупаното със звезди небе, на брега на морето, те прави свободен, прави те човек, както би казал Алексис Зорбас.
Но това не е за мен. Аз искам нещо повече. Какво - не мога да обясня. Но по-всичко изглежда, че е точно обратното на щастието.
