Дни на пълно щастие.

Като ти се яде - яж. Като ти се пие - пий. Така ме учеше един приятел преди години. Не одобряваше желанието ми да вникнвам в същността на всяко нещо, да го дефинирам и да го поставям на мястото му. Каква ти е ползата да го мислиш толкова? - питаше той, а аз нямах какво да му отговоря. И сам виждах, че нямам полза. Но си карах както си знаех.

Веднъж бях с приятели на палатка, в една гора на брега на морето. Вечер палехме огън, пекохме наденица, и пиехме докато можем. През деня плувахме или играехме белот под сенките, а щом слънцето почваше да се спуска на запад трябваше да решим кой ще върви около два километра до магазина за още наденица и още пиене. Безгрижни, щастливи дни.

Признавам, че има известно очарование в това първично, скотско щастие, породено от простичкия факт, че си жив и че край теб съществува цяла една вселена. Вселена, до която можеш да се доближиш и с която можеш да се слееш. Да си малък и незначителен под отрупаното със звезди небе, на брега на морето, те прави свободен, прави те човек, както би казал Алексис Зорбас.

Но това не е за мен. Аз искам нещо повече. Какво - не мога да обясня. Но по-всичко изглежда, че е точно обратното на щастието.