Автобуса ли чакаш

Как съм? Как върви? Всичко с мен наред ли е? Оправих ли вече изпитите?

Ситуацията не предполагаше да отговарям искрено и изчерпателно на тези въпроси, а и честно казано нямах желание, така че останах лаконичен, макар и усмихнат. Уточнявам, че ситуацията представляваше случайна среща на двама някогашни близки и настоящи чужди, на банална спирка насред нощта, малко преди полунощ.

- Бързаш ли? Помня, че преди все казваше, че не ти се прибира у вас. Ако нямаш някаква бърза работа може...знаеш. Да отидем някъде, да пием по нещо. Както преди.

Никога не съм имал бърза работа, а и наистина не ми се прибираше вкъщи. Така че ситуацията се промени. Значимите разлики могат да се обобщят в наличието на музика и една бивша бутилка вино. На най-отдалечената маса има някаква шумна компания, която не ни обръща никакво внимание. Ние им отвръщаме със същото - не беше случайност, че са на най-отдалечената маса. Приказката ни върви изненадващо леко и приятно за подобни случаи. След няколко чаши евтино вино не съм пиян, но съм искрен, което, повярвайте ми, в момента бе също толкова нежелателно и разговорът някак неусетно и непредотвратимо засегна теми, които предпочитах да си останат незасегнати. Хрумна ми, че може да е запланувала всичко това, защото веднъж, преди много, много нощи се беше случило така, че седяхме на същото това място и пиехме вино.

- Малко странно се почувствах като те видях на спирката... Връхлетяха ме спомени.
- Нали? Аз пък, докато чаках, се усетих, че все поглеждам към терасата ти и към входа.
- Доста време сме пропилели там.
- Пропилели? Съвсем не...
- Не беше ли прекалено късно за да чакаш автобус, те май спират още в десет и трийсет.
- Така ли? Е, не ми е за пръв път да правя глупости.
- Често се случваше да ме изпращаш до входа някога, помниш ли? Все си мислех, че ето, този път вече ще ме прегърнеш и ще ме целунеш.

Изведнъж ми се прииска да стана от масата и да си замина. Но не можех.

- Мисля че се влюбих в теб още докато бяхте заедно, но се страхувах да го призная дори и пред себе си. После, след като се разделихте... Ами малко се радвах. Страдах за теб, но не можех да не мисля за това като за възможност... Тогава все още се заблуждавах, че знача нещо за теб и имам някакво по-значимо място в живота ти. И в сърцето ти.

Ето, че стигнахме до обвиненията. Те имат свойството да запазват своята природа, дори когато са изречени съвсем невинно. Не че не го очаквах, не че не знаех, че си ги мисли, но все се надявах никога да не ги изрече, защото не бях измислил начин да се защитя. За пореден път обаче се убедих, че ключов момент в "надеждата умира последна" е, че умира. За капак съвестта ми - срещите с която винаги бях отбягвал успешно - изведнъж се появи и заповтаря думите й, заблъска с тях по съзнанието ми и ме затисна с цялата тежест на вината.

Така че направих единственото, което ми оставаше. Ядосах се. Направо побеснях. Струваше ми се, че ме наранява нарочно, а имаше толкова неща, които не знаеше. Тя може и да беше минала през ада заради мен, но и аз не си бях тананикал безметежно по това време. Не знаеше, че тогава бях предал сам себе си и поведох война срещу мен самия. А войните взимат жертви, и ми беше трудно, и сам бях спрял да си вярвам. Тъкмо тогава тя се появи и, сякаш за да направи живота ми още по-объркан, поиска от мен...хиляди неща! "Обичам те" е обещание, а аз такива не давам, ако не съм сигурен, че ще имам сили да ги изпълня. Чувствах се слаб обаче и как да обещаваш, ако сам не си вярваш? Просто се страхувах, че ще я излъжа, а ми беше твърде скъпа за това. Бях я спасил, мътните я взели, а сега стоеше пред мен и подмяташе обвинения! Сякаш не беше тя, която се отдръпна! Тя прекъсна връзката между нас. Обърна ми гръб съвсем умишлено и то тъкмо в момента, когато имах нужда от нея. Затвори се в себе си, скри чувствата си, отблъсна ме далеч и...все мълчеше. Направи всичко това съвсем мълчаливо. Мълчеше!!! Това ме бе подлудявало, понякога ми се беше искало да я хвана за раменете и да я разтърся, да я зашлевя през лицето, да й крещя молитви да ми каже какво иска! Глупаво момиче! Така жестока! Бях плакал заради нея! Заради нея спрях да чувствам, изгубих емоциите си и се превърнах в нещо, което не харесвах! Не заслужавах обвиненията й, и двамата изживяхме своята част.

Тя чакаше и трябваше да кажа нещо. За четири години обаче не намерих начин да й обясня. Не намерих и начин да се извиня. А ето, че чакаше и аз трябваше да кажа нещо.
- Ами, да, животът е доста противен.
- Ти си противен!!!
- Е, и аз също. Ако си изпила виното си може да тръгваме, а? Че сервитьорките вече ни гледат укорително.

Първо видях ярост, после видях омраза, после погледнах в пода. "Не ме изпращай" беше казала с безизразен глас, когато й бях отворил вратата, и сега бързо се отдалечаваше. Аз съм в обратната посока, но още стоях пред заведението. Мислех си, че не мога да си позволя да плача два пъти за едно и също нещо. Усмихнах се и забравих. После провлачих крака към вкъщи подсвирквайки си. Всичко си беше същото.

Нямаше смисъл да чакам автобус, те приключват в десет и трийсет, това винаги съм го знаел.