На раздяла

Не обичам дългите сбогувания, но ги предпочитам пред кратките. Кратките осакатяват човек емоционално. Така че се зарадвах, когато каза, че ще дойде да се видим.

Тя извади нещо от багажника и ми го подаде.

- Честит рожден ден. С малко закъснение, но...

Личеше си, че е картина, но в тъмното изобщо не виждах какво има на нея. Поднесох я към светлината на фаровете, беше ги оставила включени и не беше угасила двигателя, предполагам, че заради климатика.

- По дяволите! Море и котка! Знаеш, че е страхотна, нали? Ти си страхотна! Кой би се сетил да сложи в една картина море и котка?! Да не си я поръчвала специално за мен?

Радостта ми беше съвсем искрена. Котката беше сива, беше седнала на някакъв прозорец с гръб към мен и съзерцаваше едно много синьо, безбрежно и развълнувано море. Знаете какво е да откриеш, че някой те познава добре. Вече обичах тази картина.

- Радвам се, че ти харесва.
- Шегуваш ли се? Супер е!

По правило не прегръщам приятелките си, понеже в прегръдката винаги съм виждал нещо също толкова интимно както в целувката, но този път стана някак естествено и нямах нищо против да я притисна към себе си. Разбира се, съвсем за кратко. После тя каза:

- Понеже не е ясно кога пак ще се видим, ми се искаше този път да ти дам нещо за спомен. Като я погледнеш да се сещаш за мен и да знаеш, че има хора, които те обичат.
- Ще знам. Не се съмнявай. Ще знам.

Успяхме да не направим ситуацията прекалено мелодраматична преди да се разделим. И никакви сълзи. Изчаках я да излезе от паркинга и махнах за последно. Жалко. Колко време е нужно за някой, когото познаваш, да се превърне в непознат? Не много, това знам със сигурност.

Не биваше да става така.