Някак е хубаво пак да се видим след толкова време, да седим заедно и да се слушаме. Наистина ми е интересно докато разказваш за всички неща, които са ти се случили без мен и едвам се сдържам да не те прекъсна, за да ти споделя и моите истории. Мисля си, че си красива, припомням си разни дребни неща, които съм харесвал в теб и пак ме обзема старото възхищение, усещам някаква сладка гордост, че съм с теб сега и че някога сме били толкова близки. Изобщо не съжалявам, че ти се обадих, става ми едно топло отвътре и съвестта ми се успокоява, като виждам, че съм простил и ми е простено.
Казваш, че спираш цигарите и не мога да ти опиша колко се радвам, но както винаги отговарям малко скептично, че едва ли ще успееш. Всъщност скептицизмът ми не е, защото не вярвам в теб, дори напротив, бих заложил каса бира, че няма да пропушиш отново, но смятам, че така ще те провокирам и ще те накарам да се заинатиш.
- Не можеш да откажеш цигарите.
- Разбира се, че мога. Нали се отказах от теб.
Секунда по-късно ти вече съжаляваш за думите си, а на мен самия ми става доста тъпо. Умълчаваме се и в следващите мигове хич не мога да те погледна в очите. Нищо не се е променило, нищо, стомахът ми се свива и вече ми е ясно, че сгреших като ти се обадих толкова скоро, искам да се махна, нужно е още време, нужно е още много неща да се случат, все още е някак странно да бъдем приятели.