Говори ми

- Хей! – закача ме тя усмихнато, но на мен нищо не ми идва в отговор и само я поглеждам. – Говори ми. Разкажи ми нещо.
Все така усмихната ме гледа и аз се напъвам да измисля нещо за казване. Забавянето ми изтълкува погрешно.
- Връщаш ми за преди ли?
- Не! – казвам и в тази сричка изпускам цялото обхванало ме напрежение, доволен, че най-сетне съм успял да отговоря.
- Тогава защо не ми говориш?
- Днес ще те слушам. Говори ми ти.
- За какво искаш да ти говоря?
- За същите неща, за които би искала аз да ти кажа. – Но тя мълчи. Слънцето слиза ниско и ние оставаме в сянката на раззеленилите се дървета, опасали високия бряг. Все още е горещо, но за още едно влизане в морето никой не мисли, най-малкото защото без слънцето няма да можем да изсъхнем навреме. Само ние сме на плажа, другите посетители са си заминали незабелязано. Вълните се разбиват, опитвайки се да изхвърлят натрупалите се водорасли, гребените им са мръсно зелени. Брат й излезе от водата и се затича към нас. А тя продължава да мълчи и след малко аз добавям – Ето, знаех си, че всъщност не искаш нищо да ти казвам.