Изгубени способности

Този път пълнолунието дойде неусетно. И докато се взирам в небето и мисля за теб и за нещата, които се случиха вчера, си давам сметка, че напълно съм изгубил способността да казвам нещо хубаво. Ти съвсем явно имаше нужда да чуеш такова нещо, а аз мълчах и бях толкова...безполезен. Обзе ме ненавист към мен и към глупавото ми безсилие и опитвам сега да измисля думите, които биха били най-подходящи. Нали става така понякога, по-късно се сещаш какво си можел или е трябвало да кажеш... Напразно. Колкото и да се напрягам, само едно изречение ми се върти в ума:
- По дяволите.