Само приятели

- По дяволите. – казвам аз докато й подавам запалката и звучи толкова общо, че би могло да значи всичко. Паля й цигарата, опитвам да прочета мислите й и успявам - според нея имам предвид цигарите. Някога много се дразнех, че пуши.
- Заради цигарите, нали? Още се дразниш, че пуша.
- Аха. – лъжа с готовност аз без да ми мигне окото и се ухилвам така, че може да ми преброи пломбите, ако поиска.

Истината е, че ми е гузно понеже от около три месеца повтарям на едно друго момиче, че я обичам и ми се струва дяволски нередно, че й паля цигарата, седя при нея, говоря с нея и въобще, че дойдох тук. Край нас е пълно с хора, но всички се правят, че не ни виждат, понеже са тактични. Двамата сме сами в пълна с хора стая.

И просто си говорим.

Тръпката на старата любов е заради тъгата по миналото. С нея отдавна сме само приятели, не бих казал, че я обичам, нито че ми липсва. Обаче обичам носталгията и адски ми липсват годините от преди да стана съвсем обикновен. Когато не бях смирен, безразличен и безчувствен. Преди огорчението и разочарованието, когато надеждите не бяха празни и още имах мечти. Тя стои пред мен като един топъл, дишащ, смеещ се албум, запазила в красивите си очи черно-бели снимки на най-прекрасните мигове в живота ми.

Просто си говорим.

- Помниш ли бурята на плажа? – усмихва ми се тя сега и подхваща история, която няма как да не знам, понеже бях там с нея и заедно тичахме по наводнената улица, а тя загуби чехъла си и после пихме чай с ром.
- Бях там с теб. – казвам тихо, по-скоро на себе си от колкото на нея, но повече не я прекъсвам и я оставям да говори. Обичам гласа й, вслушвам се в него, той ме сгрява от вътре, вълнува ме и вече съм другаде, сред отминали картини, звуци, аромати...и чувства. Бях там, с нея, бях безсмъртен и можех всичко. Бях там с нея, обичах, мразех и бях жив.
- Тази песен! За какво ти напомня? – продължава тя с истинските истории от моя живот, звучащи като ненужно добър роман, в който аз съм благороден и добродетелен, преодолявам трудностите на живота и отвоювам заслуженото щастие. Или пък трагично се жертвам в името на идеалите си. Тя разказва добре и изобщо не мисля за нещата, които се случиха след това.

Защо животът не свършва там, където свършват приказките?

Смеем се малко, после подхващаме нова история и не мога да се наситя на гласа й. Вече не ми е гузно, спокоен съм. За пръв път от много време насам съм себе си и е прекрасно.

- Обичаш ли я наистина? – опитва изведнъж да ме хване неподготвен тя, но аз съм печен и се усещам бързо, отговарям с уверено „да” и тя разбира, че е изпуснала момента.
Замълчахме.
- За какво си мислиш? – попита тя и това в общи линии трябваше да значи „Разбра ли ме?”
- Бяха хубави времена.
- Не ти ли липсват понякога? На мен да...
- Дяволски много ми липсват. Жалко, че не можем да ги върнем.
- Така си е...

После двамата се усмихнахме взаимно на всички неща, които не можем да си кажем, тя въздъхна, а аз отпих от чашата си. Заслушахме се в разговорите на другите.

- Какво да правим сега? – попита тя след малко.
- Аз знам. – рекох. – Да се напием.