Стига романтика

Техническият директор е германец. Обича да говори. Обича да обяснява с подробности своите идеи дори на хора, които не са по никакъв начин заинтересувани от тях. Може да се включи във всеки разговор с увереност, че разбира от всичко. Винаги е готов да помогне със съвет, винаги е учтив и всички го смятат за задник. Зад фасадата от достолепие и достойнство прозира манталитета на стар колонизатор, който издига себе си високо над всички останали, гледа на другите с добродушно съжаление и пренебрежение.

Пред сградата на пожарната имаше десетина души. В центъра на групичката стоеше техническият директор и в типичния за него стил обясняваше на събралите се какви промени предстоят в бъдеще. Разказваше за новата сграда, която ще бъде построена, за това колко ще е красива отвън, колко ще е модерна отвътре, колко ще е удобна за служителите, колко ще е практична в случай на авария. Рисуваше бъдещето, без да щади светлите тонове и се захласваше в собствения си глас.

Преводачът се стараеше да се придържа към тона на шефа си. Знаеше перфектен немски и – което е по-рядко в днешно време – отличен български, така че се справяше без особени затруднения. В момента той беше единственият, който слушаше внимателно тъй като наближаваше обяд и хората нетърпеливо очакваха времето, в което да се отправят към столовата. Слънцето препичаше и караше всеки да се отпусне и да се замисли за неговите си работи, за света и за живота. В дясно стоеше шефът на пожарната и нервно люпеше семки, без да опитва да прикрие отегчението си. Свит в служебното си шушлеково яке гледаше мръсно към техническия директор. Предполагам, че всички шефове на пожарни имат същото служебно яке и гледат със същия мръсен поглед, макар че не съм виждал други. Издебна една от паузите в иначе безконечната реч и като изплю шлюпките слънчоглед от устата си изстреля бързо с най-циничния глас, който някога съм чувал:

- Стига с тая романтика!

Тонът му не търпеше възражение.