Погрешна стратегия

Знаеш ли какво искат онези, които обичаш?

По стар народен обичай хората натрапват любовта във всичко. Чувал съм дори, че подаръците са знак на обич и любов. Това не е вярно. За да направиш хубав подарък трябва да познаваш другия, а не да го обичаш. Трябва да мислиш за него, да го наблюдаваш, да го слушаш, да се интересуваш от него, да го разбираш. Любовта е друго. Любовта е „Искам да ти направя най-прекрасния подарък на света, но не знам какъв и просто ще полудея, ако не ми кажеш какво по дяволите искаш!!!”.

Така че, ако не получиш подаръка, който си искал, това не значи, че никой не те обича, а че никой не те познава. Сам реши кое е по-хубаво. И разбира се, вината в този случай е изцяло твоя.

Например сега аз слушам тази песен, която е толкова невероятно красива и ме докосва по толкова дяволски прекрасен начин, че възнамерявам да не казвам за това на никого. С тази стратегия дали често получавам хубави подаръци, как мислите?

Вторник е...

...и съм толкова положително настроен, че целият свят може да върви по дяволите!

Orbital

Halcyon On & On

Вълшебна мелодия.
Винаги извиква картини в ума ми.
Как ги правят такива?!?

Неутрален

Умението винаги да виждаш и двете, и трите, и всичките безброй страни на монетата е дяволски побъркващо и те поставя в деликатна и незавидна ситуация. Отнема ти възможността да избираш, защото виждаш, че за всеки плюс има съответен минус. Отнема ти възможността да съдиш, защото разбираш всяка гледна точка, всеки довод, всяка позиция. Отнема ти желанието да подкрепиш някоя от страните, защото знаеш, че всички са еднакво прави и всички еднакво грешат. А те почват да те мразят. Очакват да се бориш заедно с тях, но как, като всяка кауза изглежда наполовина несправедлива? Хората приемат поведението ти като страхливост и слабохарактерност. Как така, нито Светъл, нито Тъмен, ще питат. Не можеш да обясниш. Не могат да разберат. Щом си в златната среда ставаш враг на всички от крайностите. Е, ще има разбира се и хора, които ще оценят какво правиш. Ще те приемат. Ще те подкрепят, макар да те мислят за странен. Но те ще се броят на пръсти. И понеже да си сам срещу целия свят е досадно, понякога ще ти се иска да се присъединиш към едни или към други. Няма да го направиш, понеже знаеш, че твоята позиция има и някои адски значителни преимущества.

Ще си носиш кръста, както всеки друг. От време на време можеш гордо да казваш:
„I choose neutrality. I’m a witcher.”
Но никой няма да ти обръща внимание...

Същото, но не съвсем.

Довиждане

Довиждане. Това е впрочем краят –
невъзмутим, необичайно лек.
Аз ще те виждам и това го зная –
един човек пак среща друг човек.

Довиждане. Ще потъмнее всичко.
Морето ще зашепне с тъжен глас.
Ще излетят на две страни две птички.
Една звезда ще падне в ранен час.

Но всичко пак ще светне. И изцяло.
И пак ще мами то. И ще зове.
Но няма да е бяло и не бяло,
а оцветено с всички цветове.

Морето ще престане да приказва –
то просто няма мозък и език
и птиците безцелно и напразно
ще си летят със своя птичи вик.

Те няма да обичат и да страдат,
когато скитат в синия простор.
И таз звезда, която вечер падне,
ще бъде просто гаснещ метеор.

Довиждане. Не казвам още сбогом.
Един човек пак среща друг човек.
Веднъж – като съдба и със тревога,
а друг път – като зрителен обект.

/Недялко Йорданов/

Усещане за теб

Онази сутрин се събудих с кръв по устните.

Още докато излизах от банката ме обзе предчувствие, че ще те видя. Знаех, разбира се, че е невъзможно, но усещането беше силно, почти физическо и отвън несъзнателно се огледах за теб. Досмеша ме, но чувството, че си някъде съвсем наблизо остана. Тръгнах към вкъщи и от време на време припознавах в хората ту отнесения ти поглед и красивото ти лице, ту косата, ту провлачената походка или дрехите ти. Беше забавно и дадох свобода на въображението си. Защо не? Може би нещо неочаквано се беше случило и ти си се върнала в града. Може би наистина си някъде наоколо. Например там, на пейките зад паметника. Би било хубаво да те видя там. Ще те забележа пръв, ще седна до теб без да казвам нищо и ще се насладя на изненадата ти. Ще се зарадваш както винаги и после ще попиташ „Какво правиш тук?”, а аз ще отговоря „Съдба.” и ти ще се смееш. Дори сега сякаш те чувам... А може да си излязла по магазините с онази твоя малко чалната приятелка, която всъщност доста харесвам. И всеки момент ще ме подминете по тротоара, залисани в разговор, а аз ще се пресегна и ще те докосна по рамото. Ще сподавя желанието си да те прегърна, а вместо това само ще ти намигна и ще кажа „Съдба.”

Вървях между хората и разигравах в ума си различни сцени, подритвах нападалите кафеви листа и ги оставях на вятъра. А беше ветровито честно казано и когато най-сетне се прибрах устните ми бяха още по-напукани и боляха. Естествено, че не те срещнах, та ти дори не си в града. А съдбата не съществува, има само шанс. Никаква невидима ръка, която ни води през живота към щастливия край на предварително написан сценарий, в който се случва онова, което е най-добро за всеки. Само низ от случайности, тласкащи ни насила в произволни посоки, способни в миг да променят целия ни живот, да дадат всичко или - по-често - да го отнемат.

Редът е заблуда.

Странни птици

На кой, ако не на мен? Нали и аз все ги приказвам едни такива... Пък и имам вид на човек, който може и да разбере. Малко неловко се получи накрая. Сега ми хвърляш бързи погледи и чакаш отговор. Защо стана така? Къде сбъркахме? Какво ми има? Сякаш мога да знам. Сякаш мога да те успокоя или да ти помогна. Какво да ти кажа? Случва се така в живота понякога – отделните елементи не пасват, частите са разменени. Раждаш се киви, а имаш нужда да летиш. Или пък нежна душа в тяло на граблива нощна. И не можеш нищо да направиш, очевидно е, ще си все така до самия край. Без щастие.

Просто продължавай.

Позволи ми

Когато видиш, че се смея уморено и разсеяно, че музиката и тъмнината не ме впечатляват, че стоя встрани от другите и от теб, че не слушам какво се говори и дори теб не слушам... Когато видиш, че искам да съм сам. Бъди до мен, защото имам нужда.
Последвай ме, когато се отдръпна от всички. Ела при мен, когато аз не бих дошъл при теб.

Придърпай шумно някой стол и седни някъде встрани и зад мен, в самия край на полезрението ми, почти извън него. Извади кутията си с цигари и ми предложи, нищо че не пуша, а когато се направя, че не съм те чул и не ти отговоря, запали една за себе си. Би било добре да въздъхнеш тежко. Играй си със запалката, чети надписите по цигарената кутия, гледай към хоризонта или в краката си, към върховете на дърветата или към празния път, гледай където пожелаеш, само не гледай към мен – никой не обича да го гледат докато плаче, а аз не мога да плача докато ме гледат. Позволи ми да плача.

Не говори. Ще ме дразниш, ако говориш. Не ме питай как съм и какво има. Знаеш, че няма да ти кажа, както знаеш, че ужасно ми се иска. Премълчи репликата: “всичко ще се оправи, вичко ще е наред, ще оцелееш.” – това го знам прекрасно, а ти прекрасно знаеш, че не е въпросът до едното оцеляване, и че нещата може и да се оправят, но никога няма да са същите. Не ме интересува, че ме разбираш и знаеш какво ми е, не ми го казвай, така няма да ми погнеш, защото тази болка е друга, единствена, съвсем различна от твоята – тя е моята! Остави ми я. Нали в страданието се постига изкупление? Не ме моли да забравя. Позволи ми да изкупя грешките си.

Ако се тревожиш за мен, прикрий го. Дръж се, сякаш не ти пука за какво мисля в момента, прояви показна безчувственост, прави се, че не ме виждаш. Скрий съчувствието си! Бих го възприел като съжаление и ще ме обиди, но освен това засегнатата чест ще ме накара да се стегна и да се взема в ръце, гордостта ще пресуши влагата в очите ми и ще съм принуден да върна обратно всичко, излязло на повърхността, да натъпча яда и обидата, и виковете, и разочарованието си, и слабостта си отново дълбоко навътре, за да продължат да ме разяждат и задушават, объркват мислите ми и смущават сънищата ми. Не ме карай да съм силен. Вместо това, позволи ми да съм слаб.

Не нахлувай в самотата ми, имам нужда от нея. Не е необходимо да ми се доказваш – веднъж е напълно достатъчно, а доказателствата вече съм ги получил отдавна, и не бих ги забравил. И когато ти кажа “Махни се. Остави ме! Какво те е грижа!?” и те нараня доколкото мога, не се съмнявай в мен, остани там където си, някъде встрани, тихо и неподвижно, съвсем в края на полезрението ми, почти извън него, така че да виждам само тлеещия връх на цигарата, грейващ ярко, когато вдишваш от дима, умиращ, когато го забравиш. Позволи ми да зная, че скрити от мрака, някъде над него са очите ти.

А когато това отмине, както винаги става, прости ми егоизма.


.....................
- Простено ти е, но нека не се превръща в навик, а?

Каквото беше - беше.

А беше едно тъжно погребение.

Хвърляш шепа пръст на ковчега, притискаш очите, че вземат да сълзят от тоя дяволски вятър и преди да се качиш в колата гледаш къде да остържеш обувките от калта. Естествено, че вали. Пък утре си на работа, последен работен ден на месеца е, имаш да попълниш Форма 19, две писма за базиране трябва да придвижиш, един договор за наземно обслужване, дето го отлагаш от миналия петък...

Тъй ще е тя. Животът си знае неговото и не му пука за никого.

Тежко

По дяволите.
Капнал съм психически.
Очертават се тежки дни...
Не понасям да се събуждам.

Това и пълнолунието ме успокояват тази вечер.

И всичко е наред

Лошата новина е, че не можеш да заповядваш на сърцето и всичките ти опити да го сториш ще останат напразни.
Добрата новина е, че изобщо не е необходимо да го правиш.
Да си влюбен и да се държиш като влюбен е на практика едно и също за всички, освен за теб.
И всичко е наред.

Паметна дата

Една година. Понякога миг, понякога вечност, но всъщност няма разлика. И в двата случая и на мен и на теб ни остава с една година по-малко от и без друго краткия ни живот. Ти какво направи през тази една година?

Понеже обичам да се отбелязват разни дати, реших днес да ви кажа здравейте. И за да направя случая специален, ще оставя възможност за коментари. Ако някой иска, може да напише какво мисли (без да се чувства задължен...). Аз после ще изтрия каквото не харесам, не страдам от излишни скрупули в това отношение.

Една песен

Тази песен никога не ми е харесвала. Не че е лоша, просто не ми харесва, може би защото клипът ме дразни. Веднъж обаче я пуснаха по радиото в една маршрутка, късно вечер, голям студ, пътувах с едно чудно момиче без да знам точно за къде. Тя беше много уморена, всъщност и двамата бяхме много уморени, беше отпуснала главата си на рамото ми и ми разказваше за някакви нейни си моменти на щастие, съвсем тихо... Видя, че съм си ожулил ръката, взе я в нейните и почна да ме усопкоява, че ще се оправи. Жени. После попита дали не говори прекалено много и аз нищо не казах, но си мислех, че всъщност аз мълча прекалено много и че ще е добре да кажа нещо, но бях твърде ангажиран да се сдържам да я прегърна. А то беше трудно, не само защото, както се сещате, тя е наистина красива, но и защото бях пропътувал половината свят именнот за да я прегърна, а изведнъж се беше оказало, че последното хич не е добра идея... С нея така и не се разбрахме, което е жалко, вярвайте ми, а споменът е хубав. Аз съм единственият, който го помни обаче и сега, като се замисля, ми се струва адски безсмислено да пиша всичко това.

Степният вълк

Ах, накъде да погледна, накъде да насоча мисли - никъде не ме чака радост, отникъде не долавям призив, нищо не ме привлича, всичко вони на гнила консумативност, на гнило полудоволство, всичко е старо, увяхнало, сиво, отпуснато, изтощено. Мили боже, възможно ли е? Как можах да стигна дотук, аз, окриленият младеж, поетът, приятелят на музите, странникът по света, пламенният идеалист! Как толкова бавно, дебнешком ме обхвана тази парализа, омразата срещу себе си и всички, притъпеността на чувствата, дълбоката зла отегченост, този мрачен ад на пустота в сърцето и отчаяние?

Думите ги изрича един дяволски сбъркан тип в книжка на име "Степният вълк". Пълна е с такива пасажи! Авторът е Херман Хесе. Бих могъл да съм и аз, но не говоря толкова превзето.

Ръжда не хваща

Разлистих назад страниците в пощенската си кутия, прочетох няколко стари писма, припомних си някои мили думи, позабравени усмивки, трепети...Няма по-сладко чувство от носталгията.

Не бива да оставяш старата любов съвсем да ръждяса, дори да ти се струва, че е само в тежест. Когато погледнеш в миналото, там трябва да има нещо хубаво. Иначе какво ти остава?

Перфектен уикенд.

Вчера започнах деня пред компютъра, продължих с няколкочасова разходка в Морската градина с много (хубави) снимки и завърших със задружно напиване в местна кръчма.

Днес първата ми мисъл, като се събудих беше "утрин, ведра като нощ." Мрачно, дъждовно, студено... Останах си вкъщи и не правих нищо конкретно, губих си времето, гледах в тавана, мислих за хиляди неща, не мислих за нищо, отлагах всичко, мечтаех за бъдещето, припомнях си миналото. Понякога е страхотно просто да си дишаш.

Бих казал, че съм изпълнил перфектния сценарий за всеки от двата дни.

No More Dragons Left to Slay

Първо си изпълнен с решимост.

Винаги започва така.

Решимост и напрегнато очакване на нещо да се случи. Оглеждаш се за изненади. Чувстваш се силен. Надсмиваш се над другите, защото са се предали. Мислиш за живота като за битка. Готов си да предизвикаш съдбата.

Всеки път е едно и също.

Времето минава, а силата ти си стои неизползвана. Нима си пропуснал битката? Жадуваш да се бориш, но няма срещу какво. Предизвикваш съдбата, а тя те игнорира. Вселената те игнорира. Истината прозира с годините.

Когато си го виждал толкова много пъти, спира дори да е интересно...

Енергията ти се е умножила с натрупаното разочарование, обида, ярост и трябва да избие нанякъде. Измисляш си врагове, измисляш си каузи и се хвърляш срещу призрачните неприятели, които сам си създал. Измисляш си свят, където си велик или поне си някой.

Или приемаш, че си човек и си незначителен. Силата ти не значи нищо. Желанията ти не значат нищо. И живееш живота такъв, какъвто е. Защото си силен и можеш да го понесеш.

Kind of funny, kind of sad

...mad world...

If You Die Today

Сигурно си правил някакво преброяване на хората, на които ще липсваш, ако днес умреш. Без роднините, естествено. Аз ги преброих преди четири години и от там насетне го правя регулярно. Днес нещо пак ме подсети за това. Бройката си е същата, хората са същите. Значи хората са качествени. И което е по-важно, значи имам дяволски добра преценка за тези неща.

Едно момиче беше казало двайсет и осем. Без роднините! Направо ме убива. Пробвай с нещо като...три. Така поне няма да си завишила с много.

Можеш например...

Можеш например да напишеш едно писмо.
Ще се зарадва.
Или пък картичка.
Защо не?
Знаеш, че ще се зарадва.

Из "Payback"

Rosie: Tell me something, Porter. When did you decide to leave? That night we slept together?
Porter: No. The next day, when I drove you to work.
Rosie: Should've asked me to quit.
Porter: You could've asked me to drive you somewhere else.

(и после)

Rosie: I should have quit.
Porter: I should have driven you somewhere else.

Абе велик филм... Ще го гледам скоро.

Момичето, което изчезна.

Беше особена, защото понякога говореше за себе си в мъжки род.

Не е лесно да изчезнеш, когато имаш мобилен телефон и електронна поща, регистрация в skype и ICQ, във форуми и разни интернет страници. Но тя изчезна. Понякога ми се иска да й кажа, че постъпи глупаво и че няма право.

Много по-често обаче ми се иска да постъпя като нея.

Да...

Не бързай да благодариш.

Може да минат години и да вярваш, че всичко се е разминало. Може всеки път, щом се сетиш за случилото се да си казваш какъв късметлия и щастливец си. И мислено да отправяш по едно "Благодаря ти, Боже", макар да не ти е много присъщо точно на него да благодариш.
После разбираш, че си се заблуждавал и всъщност ситуацията е доста скапана. Оказва се, че, ако животът изглежда хубав, най-вероятно не си запознат с всички факти. И ти се иска да върнеш думите си на благодарност обратно.

Спрайт

Хей, ти.
Спрайт има да ти каже нещо.
Всичко, в което вярваш, е илюзия.

Добра приятелка.

Тя каза: "Сега ако бях една добра приятелка, щях да те напия, да те съблека и да те изчукам." Ще ми се да имах повече такива приятелки! :) А това май е първата усмивка в този блог.
Ласкаещо е, когато всеки се опитва да те спасява. Но все пак какво трябва да направи човек, за да му повярват, че няма нужда?
Искаш да ми помогнеш? Добре. Подай ми онова въже и като ти дам знак ритни ей това столче...

Rusty skyes

С пожелания за повече мрачни, влажни и подтискащи дни.

Не носят щастие!

Днес отново чух, че парите не носят щастие. Това ме накара да се замисля и реших да направя един подробен списък на всички неща, които биха могли да донесат щастие. Постарах се да погледна от всяка възможна гледна точка и да съм максимално обективен. Споделям го с вас. Можете да го видите по-долу.

Списък на нещата, които носят щастие:



....

А всъщност стана така.

Нямах нищо и бях спрял във времето. Около нейната любов изградих света си наново. Тя ме спаси. Благодарение на нея се движа напред, вместо да чакам дните да минават. Това е.

Истини

Истината е, че тя с право те изостави.
Истината е, че нямаш какво да предложиш на една жена.
Качествата, с които толкова се гордееш, може би са наистина ценни в екстремни ситуации, но истината е, че си тотално безполезен в ежедневието. А статистиката сочи, че човешкият живот обикновено минава без никакви екстремни ситуации и с огромни количества ежедневие. За жалост.
Истината е, че едва ли някой ще се влюби в теб такъв, какъвто си.
И го знаеш, и ти тежи.
Наистина.

После някаква омраза...

[...]
И после... после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...
[...]

Спазвай дистанция.

За да можеш да си добър с хората е нужно да се отдръпнеш от тях. Ако искаш да запазиш доброто в себе си, трябва да стоиш настрана. Трябва да се затвориш. Не дава гаранция за успех, но помага много. И е единствената възможност.

Ужасните дела на една ужасна личност.

С времето ми е все по-трудно да се понасям. Май тъкмо за това водя тези разговори. Ако, след като споделя колко отвратителна личност съм и колко ужасни неща съм направил, все още има хора, които ме ценят като приятел, значи не съм чак толкова отвратителен и нещата не са чак толкова ужасни... Нали?

Лятото мина

Затвориха терминала. До вчера беше пълен с хора, а на паркинга бучаха автобусите и въздухът беше изпълнен със смрад, шум, суматоха и живот. Днес е много пусто и, ако поискаш, можеш да се почувстваш много сам, много далеч. Обичам есента.
На връщане свалихме покрива на колата и засилихме по магистралата. Ей така, за миг, лятото мина.
...and the way it goes, you can't tag along...

Feel Like...

Звездопад

Лежах по гръб на студения пясък с мокри крака и глава, замаяна от мастиката. Търсех съзвездията по нощното небе и си мислех, че никога преди не съм виждал толкова ясно млечния път. Адски ми се искаше някой да ми разкаже за звездите. Не разбирам нищо от астрономия. Нямаше луна. В ума ми се появиха замъглени, хаотични мисли ту за едната, ту за другата, но истината беше, че просто исках някой да ми разкаже за звездите.

А те - звездите - се сипеха над мен, но аз нямах какво да си пожелая.

Усмивки да има.

Глупак. - казва, - Прахосваш си живота. - казва и ми цитира Ремарк, според когото човек трябвало да се бунтува срещу съдбата, а аз само му се усмихвам и му викам "Аз от живота си се отказах отдавна, каквото имах - подарих. За това не се притеснявам."
И пак се усмихвам.

Може би си права.

Каза, че е егоистично и жестоко да дадеш живот. В смисъл, ако ще правиш кофти подарък, по-добре да не правиш никакъв. А какъв по лош подарък от живота? Грозен е, хаотичен е и в никакъв случай не е добронамерен. И още: не можеш да го предпазиш, никога, от нищо, каквото и да правиш. Как да имаш дете, като си наясно с това?

Мислех си през последните години. Не знам дали си права, но поне те разбирам. Мислих също, че има две причини човек да създаде семейство - да е лудо влюбен или да иска деца. Ако и двете причини липсват, вероятно е най-добре да живее сам.

Трудната част.

Най-сигурният начин да се справиш с изкушението е да му се отдадеш. Но този метод е доста...педалски, ако ми позволите израза. Не сте ли съгласен с мен, мистър Уайлд? Понякога да му се отдадеш просто не е опция. И тъкмо тогава идва трудната част, в която трябва да си силен.

Трябва да поговорим...

...защото вече не ми се говори с теб...

Ще има китари.

Най-сетне отпуска. Ще е ползотворна - от онези с много спомени и глупав смях. И много, много, много сън. Програмата е готова, традиционна и във възможно най-добрия си вид. Няма да е толкова хубаво, колкото преди, но нищо не ни пречи да опитаме.
Както казах - август е! Остава само да се надяваме, че всичко ще е наред.

road trippin

Дяволски забавно

Представям си, че действително отваряш тези страници и четеш.
Примерно сутрин, с кафето.
И се питаш „Хей, това не е ли за мен?”
Зачиташ се внимателно и виждаш толкова много прилики, сякаш са знаци, които съм оставил нарочно, специално за теб, за да можеш да ги видиш. Сякаш съм искал да ти кажа нещо, нещо само за теб, нещо съкровено и много, много, много мило.
Но не знаеш, никога не знаеш.

Невероятни истории

Август е. Много, много отдавна пак беше август и помня една картина, която отбеляза края на една невероятна история и се оказа повод за началото на друга невероятна история. Липсват ми онези времена, но предполагам, че всеки стига до този момент в живота си, когато невероятни истории спират да му се случват...

Налудничав

Металната врата не е пречка за шумовете от стълбището. Ако оставя вътрешните врати отворени, мога да чувам всичко навън. Понякога чувам как асансьорът се движи и после спира на моя етаж. Чувам как вратата се отваря с метално скърцане на пружините и после леко се блъска при затварянето, сякаш нечия слаба ръка не е успяла да удържи тежеста й. После чувам стъпки. Само няколко, приближаващи се към моята врата. Там спират и за няколко секунди настъпва тишина. Сякаш някой се двоуми дали да натисне звънеца. През тези няколко секунди аз притаявам дъх и - колкото и налудничаво да ти звучи - си мисля: "Може би си ти? Може би идваш за мен?"

Искам да си здрава.

Какво бихте казали на някое дете, ако ви попита "Кога ще порасна?"
Например, когато откриеш, че само с искане нищо не можеш да постигнеш, дори да желаеш силно, истински и от сърце, а е нужно също да разполагаш с пари и свободно време.
Когато откриеш, че всичко в приказките е лъжа и като знаеш, че краят може да е лош, започнеш да се страхуваш от него.
Когато откриеш, че нищо не можеш да промениш.

Можеш само да прегърнеш.

WTF!

Понякога не ти ли се иска да тичаш гол по улицата с вдигнати във въздуха ръце и да крещиш "What the fuuuuuuck!"

П.П. Да, съвсем като самоубийците в първия Сериозен Сам. Култ!

Повод за празник

При прегледа гинекологът първо предположил, че напипва 4 месечно бебе. След като го уверила, че "просто няма как да стане", той казал, че в такъв случай най-вероятно е раков тумор. Веднага си направила изследвания и след 24 безсънни часа, прекарани в сподавен рев резултатите показаха, че не е рак. Тя има най-обикновена миома, която може лесно да се отстрани оперативно, барабар с матката.
Честито! Вадете баниците и почвайте хората! Благодарим на Милостивия за хляба на масата ни, както и за пастите!

По дяволите.

The joyful version

И какво се оказа накрая? Изкуството да се усмихваш в нещастието си всъщност не било никакво изкуство, а най-обикновен резултат от безверието, примирението и отчаянието.

II

Чувствам се като неизвестен герой, който някога е спасил света от гибел, а днес води незначителен живот на място, където никой не го познава, никой не подозира за миналото му и всеки го смята за нормален. Аз бях магьосник, бях безсмъртен, правех чудеса, три пъти променях хода на съдбата си и я преплитах с нейната.
Днес нямам кауза. Но добрите истории обикновено имат продължение. А наистина добрите истории имат добро продължение.
Така че някой ден...
Ако се наложи...
Аз бих могъл...
Отново...

Ако нещо се случи.

Замисли се и бъди честен. Дори да й се случи най-лошото, ти ще трябва да продължиш живота си както до сега. Ще ти се иска да се отдръпнеш от всичко, но животът няма да ти позволи. Ще ходиш на работа, ще гледаш телевизия, ще слушаш музика, ще излизаш, ще говориш, ще пиеш, ще се усмихваш. Ще живееш. В началото може би неохотно, но след време няма да ти прави впечатление. Защото всичко е добре, когато свършва, без значение как точно е свършило.

Невероятно е, че някои намират това за "страхотно" и казват "О, колко прекрасен е животът в действителност!" Защо, защото те опиянява ли?!? По дяволите. Махни се от мен, себично създание!

Песен след песен

Адски ми се спи и знам, че на сутринта ще ми се спи дори повече и ще се проклинам. Но сега ми се слуша музика. Само още една песен и лягам. Само още една...
Не биваше да става така. По дяволите.

Всеки ад и всяко намерение

Моля те, Господи, остави ме на мира. Ще се справя чудесно и без теб. Нямам нужда от помоща ти, никога не съм я искал. Вместо това искам да спреш да ме съдиш. Стой настрана от живота ми, не се меси, остави нещата просто да се случват. Остави ме да направя грешките, които искам да направя, нямам нищо против после сам да понеса последствията. Знам, че ми мислиш доброто, но сигурно си чувал до къде води пътят, постлан с добри намерения...

Напразни надежди.

Нали знаете онези писма, които приятелите ви изпращат, за да покажат, че мислят за вас и ви обичат? Не може да не сте попадали на тях. Обикновено цитират майка Тереза, Далай Лама или самия Господ и ви убеждават, че животът е прекрасен, доброто побеждава, а за любовта няма непреодолимо препядствие. Учат ви как да живеете, как да се държите, какво да цените и на какво да не обръщате внимание. С две думи – страхотни са!

Скоро видях книга, която в която бяха събрани в стотина страници всякакви такива писма. Една приятелка си я беше намерила и изпадаше във възторг докато я прелистваше. Четеше ми я страница по страница, като често казваше „Чакай, чуй това, това ми е любимото!”.

Бях объркан, малко шокиран и в известен смисъл ужасен. На какво се надяваше?!? Искаше ми се да й кажа, че дори да я прочете десет пъти, дори да заспива и да се събужда с нея, дори да научи наизуст всеки шибан текст в нея... Животът й няма да стане по-хубав.

Правилният начин.

Хайде, стига си се напъвала, само се измъчваш. Слушай какво ще ти кажа. Прибери се у вас и не излизай няколко дни. Не вдигай телефона, не влизай в чата, не си проверявай пощата. Избягвай телевизията и радиото. Важното е да не се разсейваш. Най-добре е просто да лежиш на леглото и да гледаш в нищото. Така ще можеш да мислиш на спокойствие за това, което стана, ще можеш да го разбереш и да го приемеш. След няколко дни ще си като нова. Ще видиш.

Нищо за казване?

Имам много неща за казване. Понякога изглежда, че няма на кого, но това не е вярно. Просто не си струва. Нищо не се променя. Нищо не става по-добро. Защо му е на човек да споделя, ако не вярва в бъдещето? Нали знаете как като се напиеш ти олеква, но е само временно и после се чувстваш още по-жалък и слаб? Със споделянето е същото. Съвсем същото.

The sad version

Признавам, че се забавлявах, но за мен никога не е било игра...

A sorry lot indeed

"If people are good only because they fear punishment, and hope for reward, then we are a sorry lot indeed."
Albert Einstein

С графика.

Чудих се как да обясня пагубното влияние, което любовта може да има върху личността и реших да направя тази графика. На нея е показано как се променя възможността човек да контролира собствения си живот преди и след срещата с обекта на любовта му. Степента на контрол варира от "контролиран" до "хаотичен". Другото е ясно. Само държа да подчертая, че макар в края на разглеждания период степента на контрол да се повишава и стабилизира, тя никога не достига първоначалните високи стойности.
Просто вече не си и никога няма да бъдеш същия.

П.П. Шегувам се.

Prove me wrong

Задачата ми за теб тази седмица е да помислиш над връзката между красотата и тъгата. Има ли разлика между двете и каква? Защо винаги вървят заедно? Защо красивото натъжава, а тъжното е красиво? Не са ли това две думи за едно и също нещо?
Аз бих казал "по-скоро да".

Кратка история

Зарежи го. – казах аз без да се замисля как ще изтълкува думите ми.

Това се случи докато вървяхме към тях, след като реших да я изпратя въпреки първоначалния й кокетен протест. Бяхме си прекарали приятно. Както винаги аз говорех повече. По пътя към дома й обаче се умълчахме доста, може би защото и двамата бяхме уморени. По някое време взех да я разпитвам за настоящата й връзка, която вече траеше повече от 2 години, а никога не бяхме говорили за това. Тя каза, че не знае какво да прави.
- Зарежи го. – казах аз и ми хареса колко твърдо, уверено и категорично прозвучах.
- И защо?
- За да мога да ти се обаждам по всяко време на денонощието и да говоря с теб колкото си искам, без да се притеснявам, че ще те поставя в неловка ситуация. За да мога да излизам с теб, да те водя на кино или на басейн, да се разхождаме с часове, може би дори през нощта и да не се чувствам гузен, сякаш правя нещо нередно. За да мога да ти пращам несвързани смс-и когато се напия, без да ме е страх, че ще ги прочете неподходящ човек. За да мога, ако поискам, да те прегърна пред входа ти когато те изпращам.
Тя ме погледна и се усмихна леко, но замълча и нямам никаква представа какво си помисли.

Това е.

Напред или назад?

Защото съм виждал бъдещето и там всичко е като сега. Изглежда ми напълно безнадеждно. В миналото все има разни грешки за поправяне, та по тази причина всичките ми надежди са насочени към него. Категоричен съм, че бих избрал да се върна, вместо да избързам напред. За мен е логично.

Истинско щастие.

Странно е, защото не съм очаквал нещо подобно да ме трогне. Но съм достатъчно честен за да призная пред себе си, че в ритуалната зала дъхът ми спря. И преди това, в църквата, докато слушах как свещеникът напевно чете евангелието и жените припяват „Амин” и „слава Тебе”, идеше ми се да се прекръстя или да запаля свещ, или каквото там се прави в църква и да се моля на Онзи, който е на небето за нейното щастие. Не знам до колко е нормално, но ако в този момент имах право на едно желание, то щеше да е: „Нека е завинаги щастлива!”. Исках искрено! Всичко свое бих дал, за да се сбъдне това! Да има начин да й бъде дадено! Да може някой или нещо да я предпази от живота!

Но не може.
Тези молитви остават нечути.

The original

This reminds me of someone gentle but I just cannot remember who...

Пътепис

Забелязл съм, че всеки, който никога не е пътувал твърди, че обожава да пътува.

Тръгнахме от острова с последното за деня корабче, но пак беше твърде рано. Прекарахме няколко часа пред автобусната спирка седнали на куфарите си, проклинайки острия северен вятър. Изпитахме истинско облекчение, когато автобусът дойде, но това беше само началото. Пътувахме 12 часа, като направихме 3 прехвърляния и прекарахме доста време в чакалните на мизерни автогари. И дума не можеше да става за спане. Пристигнахме в Чикаго по светло и прекарахме деня в сън, защото същата вечер тръгвахме за Ниагара. Последва ново 12 часово безсънно пътуване с чести смени. Изгрева посрещнахме в Ниагара. Имахме желание да видим всичко, но нямахме сили. Автобусът за обратно беше малко преди полунощ и следваха още 12 часа, в които едва мигнахме.

Полетът ми също беше 12 часа и отново не можах да заспя. Когато се приземихме в София, получих някакъв прилив на сили, който ми беше достатъчен за да се усмихвам през цялото време, да намеря обществена тоалетна и да дам бутилка първокачествена текила като подарък.

Майка ми и баща ми ме посрещнаха на летището. Майка ми беше щастлива да ме види и й личеше. Предполагам, че баща ми също се радваше. Аз самият съм се държал неадекватно, говорел съм несвързано, но съм се усмихвал през цялото време. В момента, в който излязохме от града се сгънах на две и заспах на задната седалка на колата.

Събудих се след около час и половина. Просто се разприказвахме за всякакви общи неща, за времето, за полета, за задръстванията в столицата. И после някак съвсем естествено майка ми каза с треперещ глас, че леля ми починала миналия месец.
- Леля ти почина. Миналия месец. – каза тя и гласът й наистина трепереше.
Аз много исках да не кажа нищо. Просто да си мълча, защото нямах представа какво да кажа. Но щеше да излгежда, сякаш съм безраличен, затова все пак след малко казах:
- Как?
Инфаркт, разбира се. Беше й втори. Обадила се вкъщи и скоро линейката я закарала в болницата, там починала. През цялото време питала за мен. Другата седмица ще й правим 40 дни.

Виждах майка си само в гръб, но си личеше, че плаче. И моите очи се насълзиха, но изведнъж ми хрумна: „Какво пък? Животът е гаден.”
После отново легнах и заспах.

За атмосфера и настроение

ПЪТЕКА
Пеньо Пенев

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

Надолу

Единствената посока, в която можеш да полетиш. Другото са празни приказки.

В нощи като тази

В нощи като тази ми се пуши. Излизам на терасата и отварям широко остъклените рамки. Первазът е достатъчно широк, за да седна; парапетът е достатъчно близо, за да вдигна краката си. Облягам голия си гръб на прозореца и за миг ме побиват тръпки от допира ми до студеното стъкло. Но е приятно.

Спомням си за минали лета. За безкрайни безсънни нощи по алеите в парка, за алкохол и дискотеки на открито, за сладолед, за нощно къпане в морето, искрени разговори и съкровени тайни, тихо споделени, а на зазоряване уморителния, дълъг път към дома, докато гларусите се разбуждат.

Под мен жълти таксита минават периодично, не съм единственият още буден. Но аз всъщност бях започнал да казвам, че в нощи като тази мисля за теб.

Страх от смъртта

Една вечер тя закъсня. Трябваше да се е прибрала преди трийсет минути. Първо се зарадвах, защото така имах време да си довърша играта. Още трийсет минути по-късно вече започнах да се питам къде е. Вероятно беше решила да мине през пазара за да купи нещо. Често го правеше. Погледнах часовника. Сетих се, че съм разпилял дрехите си в спалнята, тя щеше да се изнерви, щом се върне и ги види. Отидох да ги прибера и като минавах край прозореца неволно се загледах към кръстовището. Вече беше съвсем тъмно, светофарът мигаше безразлично, а аз се опитвах да разпозная между многото силуети един конкретен... Тръснах глава и си казах, че няма за какво да се тревожа. Още трийсет минути. Седях пред телевизора, но само нервно сменях каналите. И поглеждах часовника.

Няма значение дали те е страх да умреш. Но трябва да те е страх от смъртта! От факта, че животът просто свършва. И то без повод, без причина, без предизвестие, без знак. Единственият край, който не е начало. Единственото нещо в природата, което наистина се губи, вместо да преминава от едно състояние в друго. Губи се, разбираш ли? Животът. Се губи.

И това доживях...

Не вярвах, че ще ми се случи, но ето на. Животът е наистина специалист в подготвянето на неприятни изненади. Аз пък съм специалист в това да не се изненадвам от нищо. Довечера ще убивам време с картинни мозайки и музика. Мисля за 2Pac.

On these cold streets
aint no love, no mercy, and no friedns.
...In case you never see my face again.

Ех, искам да се прибирам вече.

Everything changes

Everything falls apart.

Истина е.
Единствената посоянна величина във вселената е промяната.
Всичко е относително.
Панта рей.
Толкова безнадеждно.

Има два варианта.

Единият е да си разумен. Да приемеш, че хаотичните пориви на сърцето не водят на никъде, да опитомиш желанията си, да ги подчиниш дори. Да промениш себе си, за да бъдеш какъвто искаш. След това да поемеш към някаква цел, която сам си избрал, защото си сметнал за правилна.

Вторият вариант може да се опише най-добре с прекалено често употребяваното (и по мое мнение ненужно прехвалено) „да следваш сърцето си”. Да му повярваш, да повярваш, че най-доброто за теб е да бъдеш себе си. Вместо да се противопоставяш на желанията си просто опитваш да ги удовлетвориш. Дори понякога да изглежда глупаво или нелогично. Дори да не можеш да видиш накъде те води този път.

Ти се спря на втория вариант.
Мен никога не ме е бивало в слушането на сърцето...

Кой от двама ни е постъпил правилно?
Кой от двама ни ще е щастлив в избора си?
Никой.
Никога.
Просто сме такива.

Пожелания

Получих доста поздрави и пожелания. Както винаги се получава, някои от тях бяха от хора, които изобщо не съм очаквал да се сетят за мен, а някои много близки ме забравиха. Това няма значение. Покрай пожеланията се замислих кое наистина ми се иска да се сбъдне. Трудна работа, но нека карам подред.
1) Здраве – имам.
2) Любов – имам.
3) Щастие – абе имам си своите моменти. Измежду всичките ми познати няма някой, за който да мога да кажа, че е по-щастлив от мен.
4) Късмет – че той моят си е перфектен. На моменти даже ми се струва, че съдбата работи за мен.
5) Успехи в службата, професионално развитие и т.н. – по принцип е страхотно, но някак си не ме вълнува особено. А и към настоящия момент нещата се развиват по-добре от очакваното.
6) Завършването на университета – огромно облекчение ще изпитам щом завърша, но то това така или иначе ще стане, въпрос на време е. Не мога да го определя като мечта.
7) Усмивки – не, благодаря, и без друго все се хиля като зелка.
8) Пожелания свързани с разните добродетели – ми че аз съм изтъкан от добродетели бе, още малко и ще трябва да ме обявят за светец.

Излиза, че всичките хубави неща, които тоя скапан живот може да ми предложи аз вече ги имам. Това значи, че по-добър никога няма да стане. Не че се оплаквам... Да върви по дяволите. Напих се доста и изкарах страхотно, ако ви вълнува.

Щастливец

Знам, че всяка е красива по свой си начин. И в никакъв случай не искам да обидя някого! Но аз познавам най-прекрасното момиче на света! Сериозно ви казвам. Искате ли да ви разкажа за нея? Имам номера й. Дори мога да я прегърна, ако поискам. Ужасно е, защото всяка друга ми изглежда някак си не толкова... Разбирате, нали?

А вие ме помислихте за щастливец.

Само напомням!

Ако дълго време се чувстваш добре, това не е защото животът ти е станал хубав, а защото ти си се променил.

П.П. Към по-лошо. ;)

Причина да останеш

Като гледам, че радостта ти е искрена и се надявам причината да заминаваш наистина да е обичта ти към пътуването, интересът към новите места и различните хора, любопитството и прочее.

Помня как преди няколко години просто искаше да се махнеш. Казваше, че не издържаш повече тук. Казваше, че се чувстваш излишна. Казваше, че това място е твърде малко за мечтите ти.

Странно как се променят нещата. Но все пак каквито и да са мотивите ти, от все сърце ти пожелавам на новото място да намериш своята причина да останеш.

Ех, ако нищо не те спира да се махнеш, значи нямаш нищо свидно. Тъжно е, че тук не си го открила. Просто ти пожелавам истински да обичаш нещо. Някога.

Възражение

Веднъж някой ми възрази, че в една връзка било най-добре и за двамата винаги да се казва истината и да не се лъже за каквото и да било. По принцип лъжите били нещо отвратително, каза той.
- Глупости! - рекох с усмивка - Само с лъжи могат двама души да поддържат щатието си.
- Щастието им няма да е истинско!

Ами то по принцип е така в тоя живот... Щастието е винаги лъжливо, а нещастието е винаги истинско. Какво да се прави.

Е няма такава глупост!

Който е казал, че за истинската любов разстоянията са без значение, е бил глупак, страхливец и жалък идеалист! А ако смяташ че е бил прав, значи и ти си глупак, страхливец и жалък идеалист!
Уж сте големи хора, но понякога направо ме убивате!

П.П. Да, освен това няма Дядо Коледа...

Sandpaper Kisses

Виждам, че полагаш усилия, но в крайна сметка...
...it all leads to this.

За добро

Страхувам се да говоря с теб. Разговорите ни са така приятни, че неусетно се отпускам и някой ден ще взема да се самозабравя и да ти кажа всички онези неща, които решихме да не ти казвам. Не се обиждай, ако те отбягвам. За добро е.

Да беше пълно с непознати.

Понякога ми се иска да не познавам никого. Всичките ми приятели и познати да заминат за някъде и да си общуваме само с писма, в които да си пишем колко ще е хубаво, когато се върнат, но всъщност никога да не се връщат. В такива моменти се сещам за дните, прекарани в старата къща. Как всички шумове на ежедневието оставаха навън, а вътре, в стаите, тишината беше придобила плътност, грубо разкъсвана единствено от непрестанното скърцане на вратите, пода, дървеното стълбище. Мълчаливо се миех, готвех, ядях, миех съдовете, чистех. Събуждах се сам, притиснат от тази тишина и вечер пак само тя ме посрещаше. Пипнешком намирах леглото, след като угася лампата и после дълго лежах в тъмното и се вглеждах в сенките. Да живееш сам е тягостно и подтискащо, но някои хора са родени за такъв живот и предполагам, че съм един от тях. Струва ми се, че ако бях сам, щях да обръщам повече внимание на себе си, да спортувам, да уча повече, да чета, да посвещавам повече време на работата си. Да върша нещата, които сам сметна за важни. Помня първата ми година в университета, когато не запомних нито едно име и никой не смееше да ме помоли за каквото и да било. Не дължах никому нищо и беше страхотно. Но с времето разбира се подчиних на неписаните обществени закони... Аз не съм някакъв шибан бунтар. О, не, в никакъв случай. Просто понякога ми се иска да не познавам никого.

Поне!

Дюд, какво да ти кажа за брака?... То е като да си търсиш работа. Не ти се бачка, но все някога трябва да се захванеш с нещо. Оглеждаш всички оферти, преценяваш кое е най-подходящо, претегляш плюсовете и минусите и накрая избираш. Все още не ти се бачка и със сигурност ще ти липсва времето в гиманзията, когато не ти се е налагало да правиш нищо, но... Това е. Ако си лоялен тип, може да се задържиш за цял живот. С времето свикваш и ежедневието, което сам си си избрал, вече не ти е чак толкова противно. Знам, че звучи тъпо, но погледни от друга страна. Вече е очевидно, че с теб няма да постигнем нищо в този живот. Нека поне едни деца да завъдим! Белким те се справят по-добре от нас.

Знаеш ли, точно в момента бих предпочел да не ми говориш за любов.

Това, което се опитвам да кажа

Това, което се опитвам да кажа е, че болката я има независимо от теб. Тя не е въпрос на гледна точка. Не е следствие на неправилното ти отношение към живота и света. Дори да промениш себе си и начина си на мислене, тя пак ще си е тук. Няма да си отиде, ако се обградиш с позитивно настроени хора, мислиш само за хубави неща и се усмихваш повече. Нея просто я има, вградена в душата ти. Една неразривна част от живота. Можеш да откажеш да я виждаш, можеш да я отричаш, но не можеш да я накараш да изчезне. Не е по силите ти. Ти не си Бог.
Преди да продължиш напред, може би ще си по-спокоен, ако я признаеш и приемеш. По-достойно е, а и така или иначе ще е твой постоянен спътник.

ад и мъка

Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!

Неделя вечер

Топло мляко и бутерки. Майка ми ги е прегорила малко този път. Всички вече са легнали. Утре съм на работа и е крайно време и аз да заспивам, но ми се искаше малко да осмисля нещата, които се случиха последните дни. А утре пак е понеделник.

Все смятах, че това ми е проблемът. Не понеделниците. Мисленето. Преди време го правех непрекъснато. Все нищех разни случки, думи, жестове. Кой? Защо? Исках да знам всяка мисъл, всеки мотив. Спях малко. Това направо ме убиваше. Проваляше ми живота. Реших, че ще е по-здравословно, ако се откажа от този си навик. Не съм пушач, но предполагам, че щеше да ми е по-лесно да откажа цигарите. Както и да е, аз се промених. Наистина. Поне от две години живея безметежно. Без тревога за бъдещето, без въпроси, без отговори. Държа се лекомислено. Говоря много без значение какво мисля, често по въпроси, за които не знам нищо. Обръщам всичко на шега. Точно както го бях планирал!

Но не ми е по-добре. Всъщност ми се струва, че нещата се влошиха. Не трябваше да става така...

...too many lights out, but noone near here...

It was me on that road...

shit happens

Белези

Надявам се, че ти е останал някой белег. Белезите са за това, да ни напомнят, че миналото ни е било истинско.
Ако започнеш да забравяш, (може би вече се е случило) обади ми се. Ще ти разкажа нашите истории. Ще ти ги разкажа с детайли – какво казах аз, какво отвърна ти, какво си помислихме и как се почувствахме... Аз мога да говоря дълго и никога не ми омръзва. Ще прогоня всичките ти съмнения – вярвай ми, това действително се случи, ти беше там. Накрая ще си тръгнеш с усмивка, обещавам.

...и рядко сме тъжни

Не ме впечатляваш с щастието си. Знам какво си жертвала за него.

Акулите са щастливи, предполагам. Помнят по минута или две. Не повече. Така са устроени. На това му се казва живот за мига. Много хора го смятат за доста добър вариант.
Нали това искаш? Нали с това се гордееш? Нали така продължаваш напред? Дори си ме съветвала...
Живей за мига? А какво ще кажеш за: "Върви по дяволите!"?

"Бързо забравяме и рядко сме тъжни.", казва един герой на великия Ремарк. Казва го с дълбока ирония, с тотално отчаяние, с безконечна мъка по нещата, които е заличил в паметта си в името на съществуването си.
А ти се радваш. Ти се гордееш.
По дяволите.

Лошото при акулите е, че никога не могат да спрат. Дори когато спят, трябва да продължават да се движат напред. Защото, ако спрат дори за момент... Ще умрат.
Тъжно, нали?

SMS

Ima mi neshto brat. Iska mi se da legna i da reva.

Pihme v Trifona sega i beshe super qko. Idvai si po dqvolite.

Ne e juvot, my friend, ne e jivot....

Dear Diary

Днес стават 24 дни. Сякаш ме е нямало. Ако ме питаш какво съм правил през тези 24 дни – не знам. Промяна има, излизам, усмихвам се, отново ям нормално. Не че се чувствам по-добре, но по-добре се преструвам. За пореден път се убедих, че най-добрият начин да се справиш с проблема е да го отричаш. Вече знам със сигурност, че нещата не могат да се поправят, но все още тая някаква надежда... Казват, че надеждата крепи човек, а мен тъкмо надеждата ме убива. Надеждата ме спира, дърпа ме назад, натиска ме надолу, тласка ме към саморазруха. Не искам надежди! Какво не ми е наред? Плаша се от себе си, защото не се разбирам. Вече не си вярвам. Времето има свойството да прави всичко да отминава. До тогава ще е твърде късно. Давам си сметка, че всичко, което правя е с една единствена цел – да напомня за себе си. Знам, че е жалко, но въпреки това... Ето ме, виж, тук съм! Мислиш ли за мен? Друго не ме интересува. Само това. Мислиш ли за мен? Всеки положителен знак ме подлудява от щастие, но щом знакът изчезне отново ме обзема дяволски страх. Страхувал съм се от тъмното, страхувал съм се от смъртта, но сега ми е много по-страшно. Сега се страхувам, че ще бъда забравен.

MMORPG "Life" 0.24b

Като всяко MMORPG и животът няма смисъл. Единственият стимул е трупането на експириънс и събирането на айтъми. В началото е наистина интересно и вълнуващо, често казваш „Ааа! Ооо! Брей!”, но малко след това единственото, което си казваш е „Защо по дяволите продължавам?” Стоиш насред безкрайна, необятна вселена, скрила в себе си безброй невъобразими красоти и тайни, но за да можеш да съществуваш си длъжен просто да трупаш експириънс и да събираш айтъми. Уж има разни куестове, които да разнообразяват ситуацията, но с времето усещането „been there, done that” става все по осезаемо и е трудно да се бориш с него. Циклиш ежедневно с надеждата, че нещо ще се случи. После тази надежда умира, но продължаваш да циклиш по навик. Или защото не обичаш да се отказваш. Или за да не се излагаш пред другите. Има някакви луди – идеалисти – които понякога те въвличат заедно с много други в една или друга битка, в едно или друго търсене. Опитваш да прихванеш от техния ентусиазъм, на моменти успяваш, мъчиш се да ги имитираш, но винаги е за кратко. Това не са твоите битки и твоите търсения, никога не успяваш да разбереш причините за тях. После идват разочарование и апатия. Казваш, че всичко много те радва, че си щастлив, че не би продължавал, ако не ти харесваше, но всъщност си дяволски отегчен. Където и да отидеш, с когото и да се срещнеш, каквото и да направиш – все ти се струва някак фалшиво. Иска ти се най-сетне да стигнеш края, за да можеш да си починеш.

Ето ме мен, с добрите новини. Ще стигнеш края. Имай търпение.

Sightseeing

А вие какво си въобразявахте?

Въпрос на принципи

Принципите не помагат да избегнеш грешките в живота си.
Но от опит знам, че имат едно друго, много хубаво приложение.
Ако, преследвайки интересите си, нараниш някого жестоко, принципите са страхотно средство да удушиш съвестта си.

"Въпрос на принципи!"
Сякаш това обяснява всичко...

Не ми се говори.

т и ш и н а

Страх от депресия.

Не ги разбирам!

И всеки път щом някой се отърси от депресията, всички край него му се радват и приветстват:
- Хей, страхотно е, че вече си добре, как се възстанови толкова бързо? Толкова се радвам, че отново излизаш с нас, усмихваш се и се веселиш! Поздравления! Как го постигаш?
- О, ами нали знаеш, животът продължава! Просто не мисля за това, гледам да се разсейвам с други неща... Трябва да се продължава напред. Ако гледаш към миналото, до никъде няма да стигнеш... Трябва да си повтаряш, че „това” няма значение, че не е толкова важно и да не спираш да се усмихваш!

Животът продължавал. Чудесен метод! И което е по-важно – наистина работи. Но как не разбираш, че „това” всъщност е от огромно значение, определя целия ти бъдещ живот и не само е важно, но може би е най-важното нещо което някога ще ти се случи! Нима наистина не ти пука? Иска ми се да те дръпна в страни и тихо да ти прошепна на ухото: „Ей, чакай малко, ти току що съсипа бъдещето си, к’во се хилиш, осъзнай се, по дяволите!!!”

От къде този сляп страх от реалността?

Cup of Tea

Повечето хора се обиждат от мълчанието. Много е хубаво да си намерите някого, с когото можете да си мълчите, без да се чувствате длъжни да поддържате разговора. Такава компания е много разтоварваща и много подходяща, когато не ти се говори, но не искаш да си сам.

I cannot sit and chat with you
the way I'd love to do.
So brew yourself a cup of tea
I'll think of you, you think of me.

=====================

I`d like to drink a tea with you
like the way we used to do
The life captured both of us
but to each other we can always trust...

Благодаря.
ШЩ

Нашите мечти.

Ела да помечтаем заедно, прегърнати, загледани към морето. Да помечтаем за нас, за нашата сватба, за нашите деца, за нашето бъдеще. За пътуванията, които ще предприемем заедно. За нещата, които заедно ще видим. За прекрасните моменти, които ни очакват. За нашето щастие. Няма как мечтите ни да не се сбъднат! Ти толкова искрено вярваш, а аз толкова добре се преструвам!

Този път наистина

Ебах ти гадния живот!
Един от онези моменти, в които това е единственото адекватно нещо, което можеш да кажеш. Или по-скоро да го изкрещиш. През сълзи. И с много злоба.
Ебах ти гадния живот!

Баба Марта

Сутринта ни донесоха вестниците и докато разлиствах страниците от вътре изпадна приложена мартеница. Беше хубава и се зачудих какво да я правя, не исках да си я слагам, но на кого да я подаря. Изведнъж се сетих, че знам адреса ти и идеята, да ти я пратя в писмо много ми хареса. Деловодителкта ни е в съседната стая и нямаше нищо против да ми даде един плик. Тя е готина. Надписах го и сложих вътре мартеницата. От обратната страна на парче използвана факс-хартия написах с молив набързо едно пожелание за здраве. Банално, но искрено. Забавлявах се като дете, мислех си как ще се зарадваш, кой знае от кога не беше получавала писмо, още по-малко мартеница. Представях си как се усмихваш докато отваряш плика и изненадата ти от съдържанието му. На връщане слязох една спирка по-надолу, пощата още работеше и купих марка. Реших да я залепя вкъщи и да го пусна сутринта, хем щях да напиша адреса на ново, че се беше получило доста грозно. Вкъщи седнах на бюрото си и докато пишех на новия плик изведнъж си помислих: "Какво, по дяволите, правя?!!" Размислих минута, после бутнах писмото в чекмеджето. Там си остана.

Твърде много неизпратени писма, твърде много неизречени пожелания - банални, но искрени. Кой печели от това? А така тежат.

Прав съм

Много се усмихваш напоследък, мила. Радвам се за теб, наистина. Харесвам усмивката ти. Помня, че преди време не беше така, макар да отричаш. Но ти си ми казала много неща и аз помня. А днес идваш и ме потупваш приятелски по гърба, казваш ми, че всичко ще е наред, че трябва да гледам по-позитивно, че светът е прекрасен, а животът е какъвто си го направим. Съветваш ме да имам повече вяра в бъдещето. Понякога те дразня с вечната си философия, понякога те отегчвам, понякога те разстройвам, понякога съм ти смешен. Но един ден ще се събудиш безполезна, до мъж, който не се итересува от теб, с деца, които не те познават, с приятели, на които не смееш да се обадиш и с работа, която не понасяш. Тогава и ти ще трябва да се примириш и може би ще се сетиш за мен и ще си кажеш „Беше прав.”

Не че от това ще ми стане по-хубаво...

Има време

Толите дни се оказаха чудесна възможност да прекопаем градината. С баща ми се въоръжихме с по една права лопата и под зоркото наблюдение на майка ми се заехме с тази богоугодна дейност. Направи ми впечатление, че баща ми си почива често, което не е нормално за него. Като ни останаха няколко метра той заби лопатата в изкопаното и каза да го довърша сам. Чух го зад гърба си как пие на едри глътки вода от бутилката.
- Еее, що ме остави, бе? - питах.
- Не мога.

Ще ви призная нещо. На част от вас, защото сте ми близки, на останалите - защото не ви познавам. Най-трудният миг в живота ми ще бъде когато кажа на сина си "не мога". Да застанеш пред някакъв келеш, дето си отгледал от ей такова врещящо парче месо, връзвал си му обувките, учил си го от коя страна се държи ножа, успокоявал си го докато реве и да му кажеш "не мога". Чак страх ме хваща. Може би от прекалена гордост и самонадеяност. Дано до тогава да съм се примирил с тази мисъл, но като гледам баща си... Не му беше лесно. Прилича на мен по много неща.

Като ги видя така... С прошарената коса, с бръчките по лицето, с честите здравни проблеми, как присвиват очи докато гледат телевизия и все не чуват какво им говоря.

Има време, нали? Знам, че и вие така си казвате. Звучи толкова хубаво. Има време.

Archive - Again

Има песни, които...
Някога чувствали ли сте се така? Като в песента. Но пак се смеете, нали? Това не ви ли кара да се чувствате като подли лъжци? Би трябвало! Не ви ли кара да се съмнявате в собствените си чувства? Как ще си повярвате следващия път?!?

Поне за това съм чист пред себе си. Казах каквото трябваше и не излъгах.

П.П. Мога да слушам това парче с часове.

Февруарска пролет

Слънцето напече за пръв път от месеци и незнайно как стана топло. Стотиците квадратни метри асфалт се нагорещиха и базираните самолети блестяха под слънчевите лъчи. Минавахме с колата край стоянките и шофьорът бъбреше напевно. Макар да ми беше интересно, не можех да се съсредоточа и съзнанието ми все се отнасяше на някъде. На празния перон можехме да караме по права линия, но колата следваше някакви отдавна избелели, невидими за моите очи линии и създаваше усещането, че просто обикаляме без никаква цел. Спряхме пред помещенията за механиците и слязохме. Все едно бяхме на средата на нищото. Чух как спътникът ми обяснява за предстоящо разширяване на паркинга, но аз не го слушах. Беше пълно с котки. Поне десет. До една се бяха излегнали на импровизираната пейка, по первазите на прозорците, по земята. Поглеждаха към нас с премрежени очи, потрепваха с опашки, а ноктите им ту се показваха, ту се прибираха. Чувах мъркането им. Ето, това е блаженство. Не вярвам в прераждането, но тогава си помислих, че би било дяволски хубаво в следващия си живот да съм котка. Защо да не е възможно?... Или поне ковач. Винаги ми се е искало да... Но това е друга история, може да ти я разкажа, ако някога ме подсетиш. Време е да се взема в ръце, защото не съм нито котка, нито ковач, а съм глупавото ми обикновено аз.
- Искаш ли да влезем в кабината на онзи бойнг? Сега го подготвят, но познавам момчетата.
- Да, страхотно. Да влезем в кабината на бойнга.
- Само да не се изцапаш, че стълбата е цялата в масло.
- Споко. Днес не ми пука.

Ирония

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна, ще вперя поглед в мрака да те видя... Мечтаеш си някой да напише нещо подобно и за теб. Чудиш се какво ли е някой да те обича безусловно и безкористно. Мислиш си колко хубаво би било. После наистина срещаш този някой и разбираш, че всъщност не е кой знае какво, обръщаш му гръб и се свиваш в ъгъла, където тихо си мечтаеш за нещо друго...
Тъжно, нали?

Съвет от Вонегът

Ако наистина искате да нараните родителите си и не ви стиска да станете обратен, най-малкото, което можете да наравите, е да се захванете с изкуство. Не се шегувам. Изкуството не е начин да си вадиш хляба. То е много човешки начин да направите живота по-поносим. Ако се занимавате с изкуство, независимо колко добре или зле, това е начин душата ви да израстне. Пейте под душа. Танцувайте на включено радио. Разказвайте някакви истории. Посветете на някой приятел стихотворение, дори и слабо. Постарайте се да се получи възможно най-добро. Ще бъдете възнаградени прещедро. Ще създадете нещо.

Разбрахте ли? Не пиша за вас. Пиша за себе си. Пиша, за да бъде животът по-поносим. Чета, за да бъде животът по-поносим. Слушам музика, за да бъде животът по-поносим. Играя, за да бъде животът по-поносим. Гледам филми, за да бъде животът по-поносим.
Уви, понякога просто не е достатъчно...

Не е любов.

Слушай какво, дарлинг.
Това вашето не е любов. Приеми го.
Когато си говорим за любов, твоята връзка не е подходящ пример.
Любов беше онова, първото чувство, сещаш ли се? Непознатата тръпка, която ускоряваше пулса и замъгляваше съзнанието. Слабост в коленете, свиване в стомаха, тревога, безсъние, мечти, мечти, мечти. Можеше да обърнеш гръб на всичко в името на любовта си. Забравяше себе си. Чувството за пълнота, абсолютното щастие, светлото бъдеще, вярата, надеждите. Свободата да погледнеш някого в очите без да криеш нищо. Топлината в една длан. Цялата красота на живота събрана в едно усещане.
Къде е това сега?
Останал ти е само споменът и се напъваш да го изживееш отново. Опитваш да се държиш както когато беше влюбен. Преструваш се, че ти идва отвътре. А виж, всичко при теб е премерено. Всичко е спокойно. Всичко е разумно. Не може да се обича в граници. Казваш "Бих направил всичко за теб!", но можеш да съставиш списък, в който да изредиш какво точно включва това "всичко". Казваш "Ще съм до теб вечно!", но знаеш точно в кои случаи можеш да се отречеш от това обещание. Не може да обичаш с изключения. Това твоето не е любов. То е компромиси. То е примирение. То е логичният избор.
Оправдаваш се, че си се променил, остарял, помъдрял, но всъщност просто не си влюбен. Приеми го. Нямаш друга възможност. Тя идва само веднъж и ти вече я изпусна.

Горчиво

Понякога се ядосвам и ми се иска да ти кажа, че един ден ще съжаляваш горчиво. Ще имаш нужда от мен, но няма да ме има! Но мълча, защото и двамата знаем, че аз винаги ще съм тук, а ти едва ли някога ще ме потърсиш.

Flashback

Разчиствах бюрото си и намерих стари снимки. Сбутах ги обратно под другите неща. Не сега. Не днес. Един ден ще ги извадя, ще легна по гръб на леглото и ще ги гледам цяла вечност. Но не днес.

Повод за усмивка

Когато те сънувам се събуждам усмихнат. Отворих очи и между провесените на простира чаршафи видях къс зимно небе с цвят на олово. Развиделяваше се. В сънищата ми винаги присъстваш само като наблюдател. Стоиш спокойна някъде в страни и се усмихваш, щом те забележа. Или се разминаваме и в последния момент срещам погледа ти, махвам, а ти ми намигваш приятелски. Размърдах се под юргана, чувствах се доволен, че съм на топло. Искаше ми се да остана в леглото цял ден. Този път не помнех нищо от съня, само едно усещане за устните ти. Понякога са ръцете ти, този път бяха устните. Няма по-нежни устни от твоите. Казвал ли съм ти, че те обичам? Все още се усмихвах, когато затворих очи и зачаках алармата на телефона.

Тъга, щастие, вече не правя разлика. Вече няма значение. Наслаждавам се и на двете.

damaged

Аз себе си съм прежалил отдавна, за теб се тревожа. От всички неща, които мога да ти дам, точно любов ли реши да поискаш? Повярвай, не минава ден без да се запитам дали не провалям живота ти...
I'm damaged so how could I know?

Съвпадение? Не мисля.

С всеки изминал ден ставаш все по-силен, благодарение на нещата, които не те убиват. Учиш се от грешките си, трупаш опит и самоувереност. Един ден решаваш, че си достатъчно корав за да се справиш сам с всичко, животът вече не може да те пречупи.
Точно тогава оставаш без приятели.

За първи път

От начало не обърнах внимание на момичето на съседната седалка. На една от спирките тя взе да се оглежда и помаха на някого. Оказа се друго момиче, което седна срещу своята приятелка. Носеше огромен букет цветя – рози и карамфили както разбрах по-късно. Погледнах ги само колкото да видя, че са млади, може би дори по-малки от мен и после се замислих за моите си работи. По някое време обаче чух едната да казва:
- Спа ли снощи?
- Не. Опитах, но не можах. А ти?
- И аз. Плаках доста.
- Да, и аз. През деня всичко нормално, но вечерта просто не издържах. Виж, вземи си цветята, че ми е трудно да ги нося всичките.
Загледах се. Момичето отдели 4 рози и ги подаде на приятелката си. За себе си остави 6 рози и 4 карамфила. Явно отиваха към гробищата. Привлякоха вниманието ми и колкото и да не желаех, по пътя станах неволен слушател на разговора им. Бил техен приятел, на тяхната възраст, загинал при катастрофа, щях да участва в „танцувай с мен”. Никога не съм предполагал, че нещо подобно може да ме подтисне. Сърцето ме сви, стана ми едно такова тягостно.
- Всеки можеше да е на неговото място. – каза момичето.
Веднага се сетих за катастрофата ни преди две години. Бяхме на косъм, но на мен почти не ми направи впечатление. Да, всеки можеше да е неговото място. Всеки можеше да е и на тяхното място и да пътува в автобуса с букет в ръце, след като цяла нощ е плакал в леглото.
Мислих за това през целия ден и за начина, по който ме накара да се чувствам тази случайна среща в автобуса. Беше ново чувство. Непознато. Не спрях да се тормозя докато не разбрах какво бе то...
Елементарно. За пръв път бях усетил, че не искам да умра.

Заради цвета на житото

Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
[...]
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
[...]
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...
Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
[...]
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
[...]
Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.

Време ли е?

Ако желаеш нещо истински, си готов да чакаш много, много дълго. Седиш и чакаш. Но се стъмва, става студено и остаряваш. Не разбираш ли, че чакаш напразно? Време е да си тръгваш, никой няма да дойде.
Аз мисля да почакам още малко.

Само няколко дни

Еххх...

Важното е, че е петък и сме живи.

А си бях обещал да не въздишам. Но това обещание винаги го нарушавам.

Искам да ви кажа за пълнолунието. Онзи ден луната беше съвсем ниско, с цвят на мръсна керемида, облаците се бяха разпръснали... На летището беше от дясната ми страна, когато отивахме към Владиславово беше от ляво, после пак пред мен, съвсем ниско над блоковете. Успокоява ме и ме кара да се затварям в себе си.

Просто съм уморен. Ще е страхотно да имаме няколко дни ваканция, за да си почина от ученето. И да си взема няколко дни отпуск, за да си почина от работата. И да се разделим, за да си почина от теб. Само за няколко дни...

Август

В края на август, като задухат ветровете, ще си взема един ден отпуска, когато и ти почиваш. Ще се събудя рано, още в девет и половина ще спра колата пред входа ти. Дано си усмихната, когато слезеш, иначе можеш много лесно да провалиш всичко… Но ти ще си усмихната. На врата ти се виждат презрамките на банския, изглеждаш много лятно, момичешки и секси. Особено с тази шапка и със слънчевите очила. От къде ги намери? Защо не си ги слагала друг път? Отиват ти на усмивката. Ще караме на юг с отворени прозорци, ще припяваме на летните хитове по радиото, а на тъжните балади ще сменяме станцията. Няма да говорим много, но ще се смеем. Малко преди Бяла има една отбивка, която води до малък плаж без хора и без боклуци. Водата е страхотна. Можем да останем тук цял ден, в багажника има храна и вода. По обед вали за кратко и се крием в морето, после дълго лежим на мокрия пясък и гледаме вълните. Най-малко три бала, дори четири. Морето побелява от пенливите им гребени. Палим огън преди да се стъмни, вече е хладно, вятърът се усилва. Ако искаме, можем да дочакаме залеза, нощта тук не е като в града, небето ще е хубаво и пълно със звезди. А можем и да си тръгваме вече. И аз съм уморен. Беше хубаво. Благодаря. Довиждане.

Август е далече, кой знае какво ще стане до тогава. Може просто да забравя, може да нямам кола, а може и тебе да те нямам. Нека се видим довечера, искам да те прегърна и да ми разкажеш деня си.

Нищо не може да ти се случи

- Какво искате да кажете с това, че на мен нищо не може да ми се случи? - попитах аз. - Знам толкова много неща, които могат да се случат, и при това доста неприятни..

- Неприятни! Не говорех за тях - каза той, изгубил търпение пред женската ми несхватливост. - Имам предвид друго: щом веднъж знаете, че нищо не може да ви се случи, животът ви ще стане много по-лесен. Така е, майко: каквото и да се случи, то винаги има два изхода. Или ще го преживеете - и тогава нещата се нареждат,. Или ще умрете от него, а това е още по-хубаво. Разбирате ли ме? В това отношение природата е твърде добра. Никой не получава повече товар, от този, който може да носи.

Успокоява, нали? Нищо не може да ти се случи... Нещата излгеждат по-прости, ако ги погледнеш така. И можеш да се усмихнеш.

Книгата е на Вики Баум и се казва "Марион живее". Не ти я препоръчвам, ако си момче. Има опасност да се отвратиш от жените.

Беше хубаво

Не помня всичко, но помня, че беше хубаво.

Имиджът ми изисква да подчертая "беше", но някакъв сантимент все ме кара да наблягам на "хубаво". В своя защита ще кажа, че след година или десет, този конфликт ще бъде безапелационно разрешен в полза на "беше".

Така е в тоя живот.

Поздрави.

Здравей. :)

Денят

За пръв път зимата направи Варна красива. Дърветата, покрити със скреж, изглеждат като фигурки от стъкло. Не можеш да ги снимаш. Неописуемо. С малко въображение игнорираш всичко друго и остава едно съвършенство. Поляната пред летището ...не, дъхът ми не спираше от гледката. Но можех да прекарам целия ден в съзерцание на замръзналите треви. Там няма никой. Ако ги ритнеш, от тях се разпилява ситен сняг. Искрят на слънцето. Искаш да ги пипнеш, сякаш не са истински. Крехки, нежни, преходни... Студени. Как да ти опиша красотата? Трябваше да си тук, с мен, за да те прегърна и да я видиш. Но денят си отиде и теб те нямаше. Ще заспя с удоволствие. Днес станах малко по-твърд, малко по-циничен и малко по-безчувствен. Една малка част от мен днес умря. Както всеки ден. Благодаря ти, Живот.

По дяволите.

Различен

Някой може би ще ти каже, че е хубаво да си различен. Различните хора са хората с бъдеще. Те са тези, които се издигат над останалите. Различните изпъкват. Ако си различен си интересен. Трябва да се гордееш със своята различност, да я търсиш и да я подчертаваш. И да я използваш за да постигаш това, което другите не могат.

Родителите често казват тези неща на децата си, защото ги съжаляват и искат да им вдъхнат увереност.

Но това са лъжи. В действителност всеки, който е различен се опитва да прилича на другите. Да си различен е тежко. Шегуваш се, а никой не се смее. Радваш се, но никой друг не се радва с теб. Споделяш съкровените си чувства, но оставаш неразбран. Страхуваш се до смърт, но никой не ти вярва.

И си сам.

Как се забавлява Бог.

Забавно е. На Негово място и аз бих го правил.

Зима

 

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето. 

Да. Обичам. Сам, свит в топлите дрехи да гледам през прозореца към заснежената улица и да рисувам с пръст по потните стъкла. Къща с комин и пушек. Слънце. Друго не мога. Музиката трябва да е тиха и да имам нещо сладко за ядене. Може нещо алкохолно. Сега на ум ще си разкажа невероятните истории от моя живот, като от време на време ще спирам, за да припявам припева на любимата си песен. Дали днес ще дочакам изгрева?

Живот под наем

Щом мечтите са безценни, как става така, че повечето хора са готови да ги продадат за дом, жена и деца?

Никое дете не мечтае да се ожени. Мечтаят за велики подвизи, за прикючения и за свобода. И тъкмо когато могат да изживеят всичко това, те решават да си останат вкъщи и да създадат семейство. Просто така.

Сигурно е правилно да се предадеш. Сигурно е правилно животът да те пречупи. Сигурно е правилно да живееш за някой друг. Нали ако бащите ни не го бяха сторили, нас нямаше да ни има?

И все пак...не искам.

Кой ще ми каже?

Притискам слепоочията си и затварям очи, червени петна танцуват в черно нищо. Дали съм жалък неудачник, защото дяволски ми се иска да й пратя картичка или съм ега ти героя, защото все пак не съм й пратил? Имам нужда от горещ черен чай и одеало. А може и съвет.