Има време

Толите дни се оказаха чудесна възможност да прекопаем градината. С баща ми се въоръжихме с по една права лопата и под зоркото наблюдение на майка ми се заехме с тази богоугодна дейност. Направи ми впечатление, че баща ми си почива често, което не е нормално за него. Като ни останаха няколко метра той заби лопатата в изкопаното и каза да го довърша сам. Чух го зад гърба си как пие на едри глътки вода от бутилката.
- Еее, що ме остави, бе? - питах.
- Не мога.

Ще ви призная нещо. На част от вас, защото сте ми близки, на останалите - защото не ви познавам. Най-трудният миг в живота ми ще бъде когато кажа на сина си "не мога". Да застанеш пред някакъв келеш, дето си отгледал от ей такова врещящо парче месо, връзвал си му обувките, учил си го от коя страна се държи ножа, успокоявал си го докато реве и да му кажеш "не мога". Чак страх ме хваща. Може би от прекалена гордост и самонадеяност. Дано до тогава да съм се примирил с тази мисъл, но като гледам баща си... Не му беше лесно. Прилича на мен по много неща.

Като ги видя така... С прошарената коса, с бръчките по лицето, с честите здравни проблеми, как присвиват очи докато гледат телевизия и все не чуват какво им говоря.

Има време, нали? Знам, че и вие така си казвате. Звучи толкова хубаво. Има време.