Monday

Dear Diary

Днес стават 24 дни. Сякаш ме е нямало. Ако ме питаш какво съм правил през тези 24 дни – не знам. Промяна има, излизам, усмихвам се, отново ям нормално. Не че се чувствам по-добре, но по-добре се преструвам. За пореден път се убедих, че най-добрият начин да се справиш с проблема е да го отричаш. Вече знам със сигурност, че нещата не могат да се поправят, но все още тая някаква надежда... Казват, че надеждата крепи човек, а мен тъкмо надеждата ме убива. Надеждата ме спира, дърпа ме назад, натиска ме надолу, тласка ме към саморазруха. Не искам надежди! Какво не ми е наред? Плаша се от себе си, защото не се разбирам. Вече не си вярвам. Времето има свойството да прави всичко да отминава. До тогава ще е твърде късно. Давам си сметка, че всичко, което правя е с една единствена цел – да напомня за себе си. Знам, че е жалко, но въпреки това... Ето ме, виж, тук съм! Мислиш ли за мен? Друго не ме интересува. Само това. Мислиш ли за мен? Всеки положителен знак ме подлудява от щастие, но щом знакът изчезне отново ме обзема дяволски страх. Страхувал съм се от тъмното, страхувал съм се от смъртта, но сега ми е много по-страшно. Сега се страхувам, че ще бъда забравен.