Февруарска пролет

Слънцето напече за пръв път от месеци и незнайно как стана топло. Стотиците квадратни метри асфалт се нагорещиха и базираните самолети блестяха под слънчевите лъчи. Минавахме с колата край стоянките и шофьорът бъбреше напевно. Макар да ми беше интересно, не можех да се съсредоточа и съзнанието ми все се отнасяше на някъде. На празния перон можехме да караме по права линия, но колата следваше някакви отдавна избелели, невидими за моите очи линии и създаваше усещането, че просто обикаляме без никаква цел. Спряхме пред помещенията за механиците и слязохме. Все едно бяхме на средата на нищото. Чух как спътникът ми обяснява за предстоящо разширяване на паркинга, но аз не го слушах. Беше пълно с котки. Поне десет. До една се бяха излегнали на импровизираната пейка, по первазите на прозорците, по земята. Поглеждаха към нас с премрежени очи, потрепваха с опашки, а ноктите им ту се показваха, ту се прибираха. Чувах мъркането им. Ето, това е блаженство. Не вярвам в прераждането, но тогава си помислих, че би било дяволски хубаво в следващия си живот да съм котка. Защо да не е възможно?... Или поне ковач. Винаги ми се е искало да... Но това е друга история, може да ти я разкажа, ако някога ме подсетиш. Време е да се взема в ръце, защото не съм нито котка, нито ковач, а съм глупавото ми обикновено аз.
- Искаш ли да влезем в кабината на онзи бойнг? Сега го подготвят, но познавам момчетата.
- Да, страхотно. Да влезем в кабината на бойнга.
- Само да не се изцапаш, че стълбата е цялата в масло.
- Споко. Днес не ми пука.