Позволи ми

Когато видиш, че се смея уморено и разсеяно, че музиката и тъмнината не ме впечатляват, че стоя встрани от другите и от теб, че не слушам какво се говори и дори теб не слушам... Когато видиш, че искам да съм сам. Бъди до мен, защото имам нужда.
Последвай ме, когато се отдръпна от всички. Ела при мен, когато аз не бих дошъл при теб.

Придърпай шумно някой стол и седни някъде встрани и зад мен, в самия край на полезрението ми, почти извън него. Извади кутията си с цигари и ми предложи, нищо че не пуша, а когато се направя, че не съм те чул и не ти отговоря, запали една за себе си. Би било добре да въздъхнеш тежко. Играй си със запалката, чети надписите по цигарената кутия, гледай към хоризонта или в краката си, към върховете на дърветата или към празния път, гледай където пожелаеш, само не гледай към мен – никой не обича да го гледат докато плаче, а аз не мога да плача докато ме гледат. Позволи ми да плача.

Не говори. Ще ме дразниш, ако говориш. Не ме питай как съм и какво има. Знаеш, че няма да ти кажа, както знаеш, че ужасно ми се иска. Премълчи репликата: “всичко ще се оправи, вичко ще е наред, ще оцелееш.” – това го знам прекрасно, а ти прекрасно знаеш, че не е въпросът до едното оцеляване, и че нещата може и да се оправят, но никога няма да са същите. Не ме интересува, че ме разбираш и знаеш какво ми е, не ми го казвай, така няма да ми погнеш, защото тази болка е друга, единствена, съвсем различна от твоята – тя е моята! Остави ми я. Нали в страданието се постига изкупление? Не ме моли да забравя. Позволи ми да изкупя грешките си.

Ако се тревожиш за мен, прикрий го. Дръж се, сякаш не ти пука за какво мисля в момента, прояви показна безчувственост, прави се, че не ме виждаш. Скрий съчувствието си! Бих го възприел като съжаление и ще ме обиди, но освен това засегнатата чест ще ме накара да се стегна и да се взема в ръце, гордостта ще пресуши влагата в очите ми и ще съм принуден да върна обратно всичко, излязло на повърхността, да натъпча яда и обидата, и виковете, и разочарованието си, и слабостта си отново дълбоко навътре, за да продължат да ме разяждат и задушават, объркват мислите ми и смущават сънищата ми. Не ме карай да съм силен. Вместо това, позволи ми да съм слаб.

Не нахлувай в самотата ми, имам нужда от нея. Не е необходимо да ми се доказваш – веднъж е напълно достатъчно, а доказателствата вече съм ги получил отдавна, и не бих ги забравил. И когато ти кажа “Махни се. Остави ме! Какво те е грижа!?” и те нараня доколкото мога, не се съмнявай в мен, остани там където си, някъде встрани, тихо и неподвижно, съвсем в края на полезрението ми, почти извън него, така че да виждам само тлеещия връх на цигарата, грейващ ярко, когато вдишваш от дима, умиращ, когато го забравиш. Позволи ми да зная, че скрити от мрака, някъде над него са очите ти.

А когато това отмине, както винаги става, прости ми егоизма.


.....................
- Простено ти е, но нека не се превръща в навик, а?