Пътепис

Забелязл съм, че всеки, който никога не е пътувал твърди, че обожава да пътува.

Тръгнахме от острова с последното за деня корабче, но пак беше твърде рано. Прекарахме няколко часа пред автобусната спирка седнали на куфарите си, проклинайки острия северен вятър. Изпитахме истинско облекчение, когато автобусът дойде, но това беше само началото. Пътувахме 12 часа, като направихме 3 прехвърляния и прекарахме доста време в чакалните на мизерни автогари. И дума не можеше да става за спане. Пристигнахме в Чикаго по светло и прекарахме деня в сън, защото същата вечер тръгвахме за Ниагара. Последва ново 12 часово безсънно пътуване с чести смени. Изгрева посрещнахме в Ниагара. Имахме желание да видим всичко, но нямахме сили. Автобусът за обратно беше малко преди полунощ и следваха още 12 часа, в които едва мигнахме.

Полетът ми също беше 12 часа и отново не можах да заспя. Когато се приземихме в София, получих някакъв прилив на сили, който ми беше достатъчен за да се усмихвам през цялото време, да намеря обществена тоалетна и да дам бутилка първокачествена текила като подарък.

Майка ми и баща ми ме посрещнаха на летището. Майка ми беше щастлива да ме види и й личеше. Предполагам, че баща ми също се радваше. Аз самият съм се държал неадекватно, говорел съм несвързано, но съм се усмихвал през цялото време. В момента, в който излязохме от града се сгънах на две и заспах на задната седалка на колата.

Събудих се след около час и половина. Просто се разприказвахме за всякакви общи неща, за времето, за полета, за задръстванията в столицата. И после някак съвсем естествено майка ми каза с треперещ глас, че леля ми починала миналия месец.
- Леля ти почина. Миналия месец. – каза тя и гласът й наистина трепереше.
Аз много исках да не кажа нищо. Просто да си мълча, защото нямах представа какво да кажа. Но щеше да излгежда, сякаш съм безраличен, затова все пак след малко казах:
- Как?
Инфаркт, разбира се. Беше й втори. Обадила се вкъщи и скоро линейката я закарала в болницата, там починала. През цялото време питала за мен. Другата седмица ще й правим 40 дни.

Виждах майка си само в гръб, но си личеше, че плаче. И моите очи се насълзиха, но изведнъж ми хрумна: „Какво пък? Животът е гаден.”
После отново легнах и заспах.