Да беше пълно с непознати.

Понякога ми се иска да не познавам никого. Всичките ми приятели и познати да заминат за някъде и да си общуваме само с писма, в които да си пишем колко ще е хубаво, когато се върнат, но всъщност никога да не се връщат. В такива моменти се сещам за дните, прекарани в старата къща. Как всички шумове на ежедневието оставаха навън, а вътре, в стаите, тишината беше придобила плътност, грубо разкъсвана единствено от непрестанното скърцане на вратите, пода, дървеното стълбище. Мълчаливо се миех, готвех, ядях, миех съдовете, чистех. Събуждах се сам, притиснат от тази тишина и вечер пак само тя ме посрещаше. Пипнешком намирах леглото, след като угася лампата и после дълго лежах в тъмното и се вглеждах в сенките. Да живееш сам е тягостно и подтискащо, но някои хора са родени за такъв живот и предполагам, че съм един от тях. Струва ми се, че ако бях сам, щях да обръщам повече внимание на себе си, да спортувам, да уча повече, да чета, да посвещавам повече време на работата си. Да върша нещата, които сам сметна за важни. Помня първата ми година в университета, когато не запомних нито едно име и никой не смееше да ме помоли за каквото и да било. Не дължах никому нищо и беше страхотно. Но с времето разбира се подчиних на неписаните обществени закони... Аз не съм някакъв шибан бунтар. О, не, в никакъв случай. Просто понякога ми се иска да не познавам никого.