Страх от смъртта

Една вечер тя закъсня. Трябваше да се е прибрала преди трийсет минути. Първо се зарадвах, защото така имах време да си довърша играта. Още трийсет минути по-късно вече започнах да се питам къде е. Вероятно беше решила да мине през пазара за да купи нещо. Често го правеше. Погледнах часовника. Сетих се, че съм разпилял дрехите си в спалнята, тя щеше да се изнерви, щом се върне и ги види. Отидох да ги прибера и като минавах край прозореца неволно се загледах към кръстовището. Вече беше съвсем тъмно, светофарът мигаше безразлично, а аз се опитвах да разпозная между многото силуети един конкретен... Тръснах глава и си казах, че няма за какво да се тревожа. Още трийсет минути. Седях пред телевизора, но само нервно сменях каналите. И поглеждах часовника.

Няма значение дали те е страх да умреш. Но трябва да те е страх от смъртта! От факта, че животът просто свършва. И то без повод, без причина, без предизвестие, без знак. Единственият край, който не е начало. Единственото нещо в природата, което наистина се губи, вместо да преминава от едно състояние в друго. Губи се, разбираш ли? Животът. Се губи.