Усещане за теб

Онази сутрин се събудих с кръв по устните.

Още докато излизах от банката ме обзе предчувствие, че ще те видя. Знаех, разбира се, че е невъзможно, но усещането беше силно, почти физическо и отвън несъзнателно се огледах за теб. Досмеша ме, но чувството, че си някъде съвсем наблизо остана. Тръгнах към вкъщи и от време на време припознавах в хората ту отнесения ти поглед и красивото ти лице, ту косата, ту провлачената походка или дрехите ти. Беше забавно и дадох свобода на въображението си. Защо не? Може би нещо неочаквано се беше случило и ти си се върнала в града. Може би наистина си някъде наоколо. Например там, на пейките зад паметника. Би било хубаво да те видя там. Ще те забележа пръв, ще седна до теб без да казвам нищо и ще се насладя на изненадата ти. Ще се зарадваш както винаги и после ще попиташ „Какво правиш тук?”, а аз ще отговоря „Съдба.” и ти ще се смееш. Дори сега сякаш те чувам... А може да си излязла по магазините с онази твоя малко чалната приятелка, която всъщност доста харесвам. И всеки момент ще ме подминете по тротоара, залисани в разговор, а аз ще се пресегна и ще те докосна по рамото. Ще сподавя желанието си да те прегърна, а вместо това само ще ти намигна и ще кажа „Съдба.”

Вървях между хората и разигравах в ума си различни сцени, подритвах нападалите кафеви листа и ги оставях на вятъра. А беше ветровито честно казано и когато най-сетне се прибрах устните ми бяха още по-напукани и боляха. Естествено, че не те срещнах, та ти дори не си в града. А съдбата не съществува, има само шанс. Никаква невидима ръка, която ни води през живота към щастливия край на предварително написан сценарий, в който се случва онова, което е най-добро за всеки. Само низ от случайности, тласкащи ни насила в произволни посоки, способни в миг да променят целия ни живот, да дадат всичко или - по-често - да го отнемат.

Редът е заблуда.