Нищо добро

Младостта кара човек да игнорира недостатъците на хората, с които случаят го е събрал. Намира оправдание за всяко поведение. Тя, младостта, минава много бързо и истината излиза на яве, а това, както сме казвали и преди, никога до нищо добро не е довело. Нуждата да вземеш решение става все по-неизбежна с времето - дали да се примириш с неща, за които си се клел, че никога няма да се примириш, или да останеш сам.

Да, животът винаги предоставя избор.

преди лягане

Ядем и пием, но някои липсват. Шегите пак са смешни, но какво щеше да е, ако бяха тук тези, които ги няма?...

Прецакани сме

Животът има алтернатива, но тя е още по безсмислена.

Самодоволно

Доволен съм от блога си. Доволен съм от това, което съм написал и как съм го написал. Харесва ми и се радвам, че има и други, на които им харесва. Не че 60 читателя са много, но са далеч повече, от колкото съм очаквал, особено като се има предвид, че не съм правил нищо за да привличам хора тук. Никъде не съм слагал линкове, почти не коментирам в чужди блогове, не пълня блогрола си с надеждата някой да ми върне "услугата", нито карам познатите ми да влизат... Разчитам, че всеки е попаднал тук по свое желание и защото му е приятно.

Това е едната от причините да запазя блога си анонимен. Исках да бъде четен от хора, на които им харесва. А не такива, които влизат, понеже ме познават. Примерно. Другата причина също е съвсем проста. Не исках тези, които ме познават, да съдят за мен по текстовете в блога. Това е като да прочетеш "То" и да решиш, че Кинг е откачен изверг психопат. Хората са склонни да го правят.

Виждал съм свои текстове тук-там. Всеки път ми е приятно, дори да не е оставен линк към оригинала. Гледам на това като на доказателство, че на някого му е харесало. Нямам проблем с така наречената интелектуална собственост. Пиша с идеята някой да прочете написаното и колкото повече хора го направят, толкова по-добре съм се справил. Нямам амбиция да привличам трафик, да печеля пари и да ставам известен. Мои неща са се появявали в Прочети това, в Свежо, Блогът на Атанас Янев, споменаха ме в Аз Ваня, преведоха ме на английски във форума на американския университет, провокирах пост в блогът на Витанова и т.н. Между другото, ако погледнете коментарите под ето тази публикация ще разберете защо съм изключил коментарите тук. ;)

Опитвам се да кажа, че всичко това е много хубаво и се радвам на линковете, на писмата и че изобщо четете.

Иначе последните 12 месеца за мен бяха много напрегнати и се случиха десетки неща. Есента и зимата разсъждавах колко подтискащо е да не можеш да си намериш работа и как това може тотално да те скапе. После няколко месеца преминаха в усилия да завърша ремонта на настоящето ми жилище. Безкрайно уморително. Отскоро се преместих да живея в новия си дом и усещането е страхотно. Все още съм под влиянието на първоначалния ентусиазъм. Струва ми се, че точно това беше промяната, от която имах нужда.

Сега си мисля... Браво на мен.

Нека видим какво ще се случи.

Мечти за прекрасен живот

Ако решиш, че имаш нужда от помощ, трябва да я поискаш. Намери някой, който може да ти помогне и го помоли. След това му се довери напълно и прави всичко, което ти казва, дори да ти се струва ненужно и безмислено. И спри да казваш "не мога".

С мечти като твоите - такива едни никакви - едва ли някога ще се чувстваш добре.

Ден за избор

Понякога човек отлага вземането на решение от страх, че ще сгреши. Изчаква да се случи нещо, което да направи изборът му по-ясен или действията му по-неизбежни. Чакането може да продължи с години.
- Не се ли страхуваш, че един ден ще разбереш, че не си бил длъжен да постъпваш така? Ако само си имал малко повече търпение... Ако само си бил малко по-настоятелен или си положил малко повече усилия... Какво, ако един ден откриеш, че си можел да имаш каквото искаш? Че си имал свобода и избор.
- Нима не си разбрала? Този ден отдавна мина. И аз вече съм избрал. А тя е толкова по-добра от теб във всяко отношение.

...

Happiness is overrated.

Нощ без смайлита

Ужасен живот.

В някои вечери просто не ти е до усмивки. Все ще се намери някой, който да ти каже "Усмихни се!", и ти се усмихваш, понеже няма смисъл да обясняваш за тези вечери. И как хич не ти е до усмивки.

Какво се е случило? Нищо не се е случило.

Само дето колкото повече те е грижа за другите, толкова по-малко те е грижа за теб. Ставаш жертва на собствените си добротели.

Всеки казва, че заслужаваш нещо по-добро, а на теб до гуша ти е дошло от клишета и си мислиш, че само чудо може да ти помогне, и колко е жалко, че преди години спря да вярваш в чудеса.

Безнадеждно е.

Оливър и неговата история

It's just one night in NYC

Цитат на деня

По-добре да плачеш при психолога, отколкото да се хилиш при психиатъра.

След време

Един ден внуците ти ще изхвърлят всичките ти кристални сервизи, албумите ти със снимки и теб.

Не си измислям.

По телефона

Още от сутринта му стана тягостно, понеже беше рождения ден на майка му и беше свикнал всяка година на тази дата да й се обажда и да й честити. Сега не можеше да го направи, понеже тя беше починала. След края на работния ден не издържа и звънна на сестра си.

- Здрасти! - извика тя в слушалката, радостна да го чуе. Не се чуваха често.
- Здравей. - поздрави той.
- Как си? Какво става?
- Ами... нищо. Нали няма вече на кого да се обаждам днес и реших да се обадя на теб.

Тя се разплака и той не знаеше какво да каже. Много е трудно да утешиш някого по телефона.

Можете ли да си представите?!

Оказва се, че имало щастливи хора, които всъщност не били щастливи. Само се престрували на такива. И животът им всъщност не бил прекрасен. Само така казвали. За пред хората. И единствената разлика между тях и всички останали била, че те твърдели, че са щастливи. (А след време дори почнали да си вярват.)

Нищо странно в това, като се замисля...

Водещата новина от деня

И днес животът не стана по-добър. Специалисти прогнозират, че ясно очерталата се тенденция ще остане непроменена и занапред.

И изведнъж - бам!

По това време на годината е пълно с малки котета. Днес точно пред вратата на офиса има едно прегазано от кола. Съвсем плоско е.

В определени ситуации не можеш да кажеш "случва се", но какво друго да кажеш, като наистина се случва?

Вижте как.

Всяко дете иска семейство.

Иска, ама няма.

Живей за мига

По правило младежите са идеалисти, мечтатели и вярват в щастливата развръзка. За това често можете да ги чуете да казват, че е напълно възможно във всеки един момент да те блъсне кола или да умреш при друг нещастен случай. Обичат с патос да повтарят "живей за мига" и препращат верижни писма по електронната ви поща, в които ви съветват да си носите новите дрехи. Така оправдават глупавото си държание, мързела си, егоизма или нежеланието да поемат отговорност. Липсата на бъдеще означава липса на последствия, дава чувство на свобода.

Несъмнено е вярно, че смъртта дебне отвсякъде и никой не е защитен от инциденти с летален характер, но все пак такъв поглед е краен и едностранчив. Според данни на НСИ, ако сте на 17, вероятността да умрете през следващата 1 година е 0.00060 (по-малка, ако сте от град) и по всяка вероятност ще живеете още около 57 години. Знам, че звучи страшно, но е факт.

Въпросът "Какво би станало, ако утре съм мъртъв?" е вълнуващ, но, наистина, по-практично е да се питате "Какво би станало, ако утре съм все още жив?". Би станало това, че ще трябва да си понесете последствията от днес.

Някой може да попита, какво ако все пак ме блъсне кола? Е, такъв въпрос е лишен от всякаква рационалност. Ако умреш, няма да съжаляваш за нищо, защото ще си мъртъв. В момента на смъртта губиш способността си да съжаляваш.

"Винаги ще има утре" е далеч по правилен принцип за следване. С него не рискуваш нищо, защото дори да сгрешиш, няма да си жив да го видиш. Ако се замислите, ще видите, че съм прав.

И заживели щастливо

Знаете ли ги онези двамата, дето се влюбили, взели се и заживели щастливо?

И аз не ги знам.

Ако се върне - твое е

Ще срещнеш някой, който ще те прави щастлив без дори да разбираш как. Всяка минута прекарана заедно ще е удоволствие. Самото му присъствие ще те успокоява и вълнува едновременно. Ще те разсмива без усилие. Ще ти се струва, че те разбира, дори когато сам не можеш да се разбереш. Ще можете да говорите за всичко или да мълчите безкрайно, когато думите са ненужни. Често ще се изненадвате колко много си приличате и как сте съвсем различни. Ще има и доверие, и уважение, и всичко останало, и ще е очевидно, че сте създадени един за друг и никога няма да се разделите.

А когато това е вече минало и нито се виждате, нито се чувате, ще се чудиш какво си можел да направиш.

Нека те успокоя. Нищо. Хората, които обичаш, просто трябва да оставиш да си тръгнат. И те си тръгват.

Животът е такъв. Гаден.

Без път за връщане.

The hardest story I've ever told

No hope, no love, no glory,
no happy ending.

Като всяка друга история, с изключение на измислените.

Другата

Помниш ли онази песен, която те накарах да изслушаш и за която ти каза, че е ужасна? На нея й хареса. Мисля си, че е по-добра от теб във всяко отношение. Някой ден, може би, ще ти го кажа.

Гласът на сърцето

Понякога, обзети от ревност, може да получите пристъп на ярост, да направите нещо глупаво или да кажете нещо ужасно, за което в последствие да съжалявате. Това е гласът на сърцето. Ще ме прощавате, но ми е трудно да уважавам хора, които твърдят, че е редно да се вслушваме в този глас. И ми излгеждат жалки, ако го използват като оправдание за постъпките си.

Респект за онези, които го превъзмогват.

Мъдростта на годините

Нямам обяснение.

Когато си на 16 смъртта не изглежда никак страшна. Можеш със студена пресметливост да намираш оправдание за самоубийството и убийството и с лекота излагаш живота си на риск в екстремни спортове, пиянски сбивания, скоростно шофиране и други.

Когато си на 70 самото споменаване на думата "самоубийство" ти се струва кощунство, а новината, че някакво дете се е удавило в язовир на майната си те разстройва искрено и отнема от съня ти.

Определено с годините човек започва да цени живота повече - както своя, така и на другите, - а нали младостта е по-хубава от старостта? Излиза, че колкото по-хубав е животът, толкова по-малко го ценим.

И като виждам разни дядовци и баби, дето са с единия крак в гроба, как им се живее и как продължават да се борят с ежедневието си и да правят планове за бъдещето, започвам да си мисля... Може би аз пропускам нещо. Може би все пак има нещо хубаво в тоя живот.

Или човек просто изкуфява и живее по навик.

А1: план > мечта

Мечтите са другата любима тема, заедно с тази за любовта. Трябвало никога да не спираме да мечтаем, щото сме големи колкото мечтите си, разбираш ли, и тем подобни. А за плановете нищо не казват.

Човек с план е винаги по-добре от човек с мечта!

Мечтите са забавни и вълнуващи, но нищо повече.

Вероятността за сбъдване при плановете е далеч по-голяма.

Ако наистина искаш нещо, спри да мечтаеш за него и започни да планираш.

Манипулатори

В сутрешния блок говореха за домашното насилие и по специално за жените, които са бити от мъжете си. Регулярно. Някакъв психолог обясняваше, как в много от случаите такива жени имат възможност да се махнат, но не искат. Казвали, че мъжът им може и да ги пребива, но по принцип е добър човек и ги обича, и го прави за тяхно добро. Ако се държат добре, няма им посяга и всичко ще е наред. Откривали вината в себе си и все се надявали, че нещата ще се променят в бъдеще. Каквото и да направи мъжът им, каквито и доказателства да им представиш, че той е ебаси животното, те ще успеят да намерят оправдание за деянието му.

Без да искам направих асоциация с някакви религиозни типове, дето всеки път като им се случи нещо лошо решават, че Бог ги наказва за греховете им. И той, Бог, може да им прави живота труден, но то е защото ги обича. Това са просто препятствия, които ще ги направят по-добри. И ако се научат да не прегрешават, всичко ще е наред. Всички отвратителни неща, които им се случват, са част от божествения план и със сигурност ще доведат до нещо хубаво, ако само седим, търпим и се молим.

Мама им манипулаторска.

остаряваш

Dido

Само за хората

- Не мога да разбера тази нова мода, хотелите да обявяват, че са "gay-friendly"! Що за простотия е това?! Нали хотелите по подразбиране са "people friendly", да не би педалите да се някаква отделна категория хора, за която е нужно специално отношение и изключителни грижи?! Ега ти криворазбраната толерантност, да делят хората по хотелите според сексуалните им предпочитания, сякаш на някого му пука кого искаш да чукаш! Шибани комплексари, жадни за внимание!

Не че не знам отговора на въпроса ми, но след като цяла нощ съм копирал информация за различни хотели, в 5 сутринта наистина ми е писнало и просто говоря колкото да не заспя.

- Имаш нещо против обратните ли? - отвръща колежката ми и в тона й долавям готовност за спор.

Тя и без друго е ужасно недоволна от преобладаващото ми тотално нежелание да говорим за каквото и да е и използва всяка възможност да подхванем разговор. Сега явно се чувства подготвена по темата, сигурно е спорила за това и преди, кой знае, може би в училище е трябвало да пише есе или нещо подобно, но във всеки случай е сигурна в доводите си и тръпне в очакване да ми натрие носа.

На мен обаче не ми се занимава.

- И те са хора, като всички други... Не мога да ги понасям.

Смее се. Нямаше да се смее, ако знаеше, че го казвам сериозно. Час и нещо след това се прибирам към вкъщи и понеже тъкмо се съмва единствено високите позлатените кубета на катедралата са осветени от слънцето и блестят ярко в иначе мрачната сутрин. Хладно е, тихо е и за проеден път се убеждавам колко безумно по-хубав е целият свят, когато хората просто ги няма.

Ключът към успеха

Когато станеш богат и известен, ще трябва да напишеш книга. Хората ще я купуват, защото по някаква причина се интересуват от живота на богатите и известните повече, от колкото от своя собствен живот. Те всъщност ще искат да прочетат в твоята книга какъв е ключът към успеха. По тази тема ще трябва да пишеш.

Ще трябва да си много внимателен, защото хората ще приемат всяка твоя дума като истина. Та нали ти си богат и известен, със сигурност знаеш какъв е ключът към успеха, ще си казват хората, докато четат. Може да пишеш за каквото си поискаш, но никога, в никакъв контекст не споменавай късмета, шанса, съдбата, предопределението и други от този тип!

Може например да напишеш, че деветдесет процента от успеха си дължиш на неуморен и усърден труд. Хората обичат да чуват, че с труд може да се стане богат и известен. На никой няма да му направи впечатление, че милиони хора по света работят и са работили повече от теб, но не са постигнали нищо.

Хубаво е също да напишеш, че зад всеки голям успех стои уникална идея. Това се харесва. Всеки има идеи понякога, значи всеки има своя ключ към успеха. Нищо, че милиони хора по света имат милиарди идеи, повечето от които пъти по-добри от твоите, но никой не е чувал за тях.

За твоя успех, разбира се, много голям принос има семейството. Те са те възпитали, те са те подкрепяли, те са те научили на толкова много неща. Трябва да го споменеш в своята книга. Кажи, че от малък си знаел, че ще постигнеш големи успехи. Ще окуражиш милионите други, които също знаят, че са предопределени за велики дела.

И най-важното - вярата в Бог! В мигове на трудност винаги си се уповавал на своя Бог и той ти е помагал. Вярата ти те е накарала винаги да продължаваш напред и никога да не се предаваш. Милиони хора ще открият в теб доказателство за своята вяра и ще им дариш огромна надежда, че един ден Бог ще ги направи богати и известни. Какво по-хубаво от това?

Да подчертая още веднъж - никога не споменавай, че всичко е било щастливо стечение на обстоятелствата. Нека бъде тайна.

Луди - млади

Изведнъж престанах да драскам кибрита и се наклоних към нея през масата. Доста теми за разговор ми тежаха на душата.
- Слушай, Сали. – казах й.
- Какво? – попита тя. Беше вперила поглед в някакво момиче на другия край на заведението.
- Някога идвало ли те до гуша? – казах аз. – Искам да кажа, бояла ли си се някога, че всичко ще тръгне наопаки, ако не направиш нещо. Мисълта ми е, обичаш ли училището и всичките тези глупости?
- То е страшна скука.
- Но мразиш ли го? Зная, че е страшна скука, но мразиш ли го? Това искам да зная.
- Е, не го точно мразя, но вечно трябва да...
- Аз пък го мразя. Майко, как го мразя! – казах аз. – И не само това, ами всичко ми е противно. Противно ми е да живея в Ню Йорк, и всичко – и такситата, и автобусите до Медисън авеню, и шофьорите, които вечно ти крещят да слизаш от задната врата, и запознанствата с преструванковци, които наричат двамата Лънт „ангели”, и да се качвам и да слизам с асансьори, когато просто ми се иска да изляза навън, и вечно да ми пробват панталоните в „Брукс”, и хората все...
- Не крещи, моля ти се! – прекъсна ме Сали. Това беше смешно, защото аз съвсем не крещях.
- Да вземем например колите – продължих аз с най-тих глас. – Ето, повечето хора са луди по коли. Цяла трагедия е за тях, ако колата се одраска някъде, и вечено разговарят колко бензин харчат на миля, а купят ли си съвсем нова кола, веднага започват да мислят как да я сменят с още по-нова. Аз и стари коли не обичам. Искам да кажа, просто не ме интересуват. Предпочитам да имам кон, дявол да го вземе. В коня поне има нещо човешко, ей богу. Конят може поне...
- Дори не разбирам за какво говориш – каза моята Сали. – Скачаш от един...
- Знаеш ли какво? – казах аз. – Може би само заради теб съм в Ню Йорк точно сега. Ако не беше ти тук, сигурно щях да съм някъде по дяволите. В гората или дявол знае къде. Само заради тебе съм тук всъщност.
- Колко си мил! – каза тя. Явно беше обаче, че искаше да промени този разговор.
- Трябва да поучиш малко в мъжко училище. Опитай някога – казах аз. – Пълно е преструванковци и учиш само за да научиш как да дяволуваш, че да можеш да си купиш кадилак някойд ен, и все трябва да се преструваш, че много си разстроен, когато футболният ти отбор губи, и да говориш само за момичета, пиене и сексуални въпроси, и всеки се е свързал здраво с някоя от тези мръсни идиотски групички. Момчетата от баскетболния отбор – в една група, католиците – в друга, интелектуалците – в трета, бриджорите – в четвърта. Дори членовете на така наречения „клуб на най-хубавата книга за месеца” си имат своя група. Ако се опиташ да поведеш смислен...
- Чакай, чакай! – каза Сали. – Момчетата имат и някаква полза от училището.
- Съгласен съм, съгласен съм, че има и такива! Но за мене само тази е ползата. Разбра ли? Ето къде ми е болката – казах аз. – Не извличам почти никаква полза от нищо. Хич ме няма. В окаяно състояние съм.
- Наистина си!

[…]


- Какво? – каза тя. – Не те чувам. Ту ми крещиш, ту пък...
- Казах, че няма да ходим на никакви прекрасни места, след като завърша университета и прочее. Отвори си ушите добре. Тогава всичко ще е съвсем различно. Ще трябва да слизаме надолу с асансьори и куфари, и глупости. При заминаване ще трябва да телефорнираме на всички за сбогом, а после да изпращаме пощенски картички от хотели и прочее. И аз ще работя в някое бюро и ще печеля куп пари, а на работа ще отивам с такси или с автобусите на Медисон авеню и ще чета вестници, и ще играя бридж през цялото време, и ще ходим на кино да гледаме куп глупави късометражни филми и реклами, и кинопрегледи. Кинопрегледи, велики боже! Вечно ще има някое глупаво конно надбягване или някоя дама да разбива бутилка о кораб, или пък някое шимпанзе да кара велосипед по гащички. Съвсем няма да е същото. Ти не разбираш какво ти говоря.

Малка нощна работа

Шефът ми е чешит. Когато ми поставя някаква задача, имитира гласа на Ам-Гъл или Дарт Вейдър. Обича да ни пита за смисъла на живота.

- What is the meaning of Life? - ще каже. Той не знае български, та си говорим на английски.
- 42. - Ще отговори с досада колежката, понеже малко се дразни от "тези глупости".

После работата ще продължи.

Понякога остава с нас до 2, че и до по-късно. Тогава може да тръгне да разказва за нещастната си любов, как е изгубил момичето на живота си и прочее. И как това е преобърнало живота му. Тъжна история, но не особено интересна.

- What do you think? - ще каже. И този път ще се обърне към мен.

Аз все гледам да финтирам подобни въпроси, понеже наистина не виждам смисъл да говорим за това и не обичам да казвам неща, които никой не иска да чуе. Но понякога няма мърдане.

- You know, - ще започна аз сякаш съм расал из Америката, - тъжното на това, да изгубиш любовта на живота си е, че никога не я губиш напълно. Когато ти е тежко, ще искаш да поговориш с нея. Ако постигнеш някакъв голям успех, ще се питаш какво ли би казала, ако можеше да те види. Когато си най-щастлив, ще се чудиш как ли е тя. Дори на сватбата ти ще ти се иска да можеше да присъства. А дали децата ти щяха да са различни с нея? За това е тъжно, когато изгубиш любовта на живота си. И за това е хубаво, когато не я изгубиш.

- I guess you're right. - ще каже той.

- As usual. - ще кажа аз.

После работата ще продължи.

Това вече сме го чували

Толкова ти е хубаво, че чак ти се иска да викаш. Със старание и постоянство опитваш да споделиш с другите щастието си и да ги убедиш, че се чувстваш наистина добре. А те само се усмихват, поздравяват те, потупват те по гърба и казват, че се радват за теб. Всичко това с някакво странно снисхождение.

Работата е там, че те това вече са го чували. И знаят, че не е истинско.

Понеже е тъмно и понеже вали

Понеже е тъмно и понеже вали,
предлагам на чаша ракия
да седнеме двамата с тебе сами,
да ме изчакаш да пия,
да се отпусна с въздишка една
и както седим аз и ти,
да ти разкажа за свойта тъга.
Понеже е тъмно и понеже вали.

Скучна книга?

Право на живот

Рядко гледам новините по телевизията, дразнят ме. Но бих казал, че е донякъде полезно да се гледат от време на време, защото дават някаква представа за реалния свят. Светът на ежедневието. Нещата, с които сме принудени да живеем.

Една вечер някаква мушица започна да се блъска в монитора ми, привлечена от светлината и аз размахах ръце в опити да я прогоня.

- Престани! - изпищява изведнъж колежката ми - Стига си му пляскал! Нищо не ти е сторило!

После ми хвърля изпълнен с отвращение поглед, докато с нокът отчоплям черното нещо от дланта си.

- Всяко живо същество има право да живее и никой не бива да отнема живот! - казва тя назидателно-обвинително. Даже ми се струва, че гласът й леко потреперва.

Това е от аниметата. Тя не гледа новини, но за сметка на това ежедневно поглъща големи дози източна философия от някакви рисувани японски сапунени сериали. Аз нямам нищо против източните философии с всичките им там кръговрати, стремеж към самопознание и самоусъвършенстване на тялото и духа. Обаче такива изказвания ме шокират с абсурдността си.

Гледам я дълго и безизразно докато се чудя какво да й кажа. После започвам, като не влагам никакви емоции в гласа си, защото не искам да я обидя.

- Вчера ме видя да убивам два комара на стената зад мен и пак реагира така... Това, което не видя е, че после избърсах размазаните им трупове с тоалетна хартия, хвърлих ги в тоалетната и се изпиках отгоре им. И в това няма нищо нередно. Разбираш ли?
- А ти как би се почувствал, ако аз те убия и се изпикая отгоре ти?

Отказах се. Нямаше смисъл.

Ядене, пиене, ей тея три неща.

Честит рожден ден на мен. Да съм жив и здрав. Сериозно го мисля! ;)

Докато бях безработен убивах времето с фотошоп и един ден ми хрумна да си направя тапет. Не е нищо особено, но е забавно, ако го погледнеш под определен ъгъл...



Айде до скоро. Аз имам торта да ям, водка да пия и момиче да... й обръщам внимание. :D

Далече, далече

Точно в два си правя чаша кафе, която ми стига чак до края на работния ден и в шест изсипвам в мивката каквото е останало на дъното. Не съм почитател на кафето, но помага да стоя буден през тези нощни смени. През последните десет дни спя малко и докато се прибирам сутрин светът ми е леко замъглен по краищата.

Но съм доволен. При предишното пълнолуние се прибирах от столицата и ми се искаше да си издера очите, да се хвърля от автобуса и да се оставя да ме изкълват лешоядите. Днес нещата изглеждат съвсем добре и чак се очудвам колко бързо се нарежда всичко. Какво ли ще мисля при следващото пълнолуние?...

На последната смяна с колежката си спретнахме българска вечер и цяла нощ се редувахме да пускаме българска музика. От толкова много Васил Найденов и Мери Бойс Бенд ми стана едно такова особено и имах няколко десетки неща, които да ти кажа, но вече забравих какви бяха. Сигурно нищо важно. Не се тревожи. Аз вече съм далече, далече.

Малкият книгопродавач

Магазините по продължението на булеварда са всъщност приземните етажи на къщи, чийто входове гледат към улицата. Вратата на един от тези входове стои отворена. Там едно дете продава книги. Книгите са девет - три реда по три книги. Сложени са на сгъваема масичка, а детето е седнало на малко, пластмасово столче зад нея. Момченце, на не повече от десет години, едва ли е прочело някой от деветте изложени любовни романа с меки корици на издателство "Бард". Книгите са стари и изтъркани, сякаш са били четени десетки пъти, сякаш са взети от библиотеката, сякаш са били използвани за подлагане под мебелите вкъщи. На масичката е залепена таблека "50 стотинки". Хрумва ми, че мога да ги купя всичките. Девет книги по петдесет стотинки са четири и петдесет, мога да му дам пет и да му оставя рестото. А утре какво? Утре? Това дете няма кръстница-магьосница, която да превърне тиквата в каляска. (А може би би предпочело някоя каляска да бъде превърната в тиква или поне в хляб). Няма да бъде поканено на бал. Няма, няма, няма. Никога, никога, никога. То е от друга приказка. На Андерсен. И краят не е щастлив.

В Хепи ритъм

If you're happy and you know it go to hell. :/

За нищо.

Близки и познати ще ти казват, че причината не е в теб. Просто не си имал късмет или обсоятелствата не са били благоприятни, или не си познавал правилните хора, или правилата са били несправедливи, или някой друг е подходил нечестно...

О, може би просто "не ти е било писано"!

С времето обаче все повече се налага изводът, който е си видял от самото начало, но упорито си отказвал да приемеш - не ставаш за нищо.

pour your misery down on me

Този път са Garbage. Заради музиката им, пълна им с желания, безнадежност и агресия. Бяха перфектни, някога отдавна. Все още помагат, от време на време.

running high upon a deep depression

"неописуемо неприятни"

Изражението на Милва и погледът й ясно свидетелстваха, че и тя мисли същото. Гералт не каза нищо. Чувстваше се отвратително. Костите на лявата му ръка и дясното коляно все още бяха разкъсвани от невидимите зъби на тъпа болка, усилваща се още повече от нарастващата, всеобхватна влага. Тормозеха го също така и мъчителни, потискащи, неописуемо неприятни и странни усещания, които никога по-рано не беше изпитвал и с които не умееше да се справя.
Безсилие и отчаяние.

Неуспех

Ебахти гадния живот.
Днес беше най-отвратителният ми ден за последните 7 години и в топ 3 на "Най-отвратителните дни в живота ми."
Чак не ми се говори за това.
По дяволите всичко.

Вреден навик

Да се страхуваш от бъдещето е глупаво, но естествено. Не бива да съдите онези, които се страхуват от бъдещето. Естествено е, но е глупаво, което значи, че трябва да направите всичко по силите си, за да се освободите от този страх.

Надеждата и страхът от бъдещето са двете страни на една монета. Ако се боиш, че нещо ще се случи, значи се надяваш то да не се случи. Ако се надяваш нещо да се случи, значи се боиш, че няма да се случи. За да се освободите от страховете, трябва да се откажете от надеждите. Просто спрете да се надявате. Не е трудно. И после усещането е адски приятно.

Homesick

Някъде по времето, в което работещите приключват работа и учениците си тръгват от училище, аз реших да изляза. Хора влизаха и излизаха от подлези, автобуси, офиси, автомобили и магазини, и образуваха несекващ поток, в който аз без колебание пристъпих и се понесох напред с максималната за тази вселена скорост. Скоростта на тълпата. Задълбавам малко в асоциациите с теорията на относителността, според която колкото по-бързо се движиш в пространството, толкова по-бавно се движиш във времето. Така успявам да си обясня подтискащото усещане, че времето е спряло. Разминавам се с някакво момиче и се заглеждам в дълбокото й деколте. Давам си сметка, че го правя доста нагло, но не успявам да се сдържа. Извинявам й се на ум и се питам какво ли е разни непознати отрепки и улични боклуци непрекъснато да те зяпат в деколтето... После се чудя как ли е в леглото. Изведнъж ми става противен шумът край мен и слагам слушалките на плеъра. Искам да не чувам другите, искам да се преструвам, че ги няма. Твърде дълго съм далеч от вкъщи и вече адски ми липсваш. Какво стана с "аз обичам самотата"? О, аз знам, не годините ме промениха, а ти. Някога бях друг, но сега... Сега просто искам да се прибера. Свивам встрани от булеварда, в неосветена уличка, в която виждам само силуети.

Нека времето ме поеме отново.

Ново начало

Сезонът на новите начала може би ще даде начало на нещо ужасно.

Приказка за стълбата на надеждата

Изкачвам се по стълбата на надеждата и главата ми се замайва, и ме изпълва възхита от разкрилите се пред мен величествени гледки на неизброими възможности. Изкачвам се по стълбата на надеждата и с всяка следваща крачка страхът става все по-парализиращ, защото съвсем в началото някой ми каза, че след последното стъпало падаш в нищото. Там има бесило, каза той, и то е направено за теб.
И знаете ли какво?
Убеден съм, че е прав.

Couldn't sleep so I went out walking

Ден за прошка

Понякога съм ти пожелавал най-лошото. Съвсем за кратко, само за миг... Не аз, но някаква част от мен, скрита толкова дълбоко, че не мога да я контролирам. Искал съм да изгубиш всичко. Да откриеш, че си грешала за всичко, в което си вярвала. Да изгубиш родните си, семейството си, домът. Приятелите. Да останеш съвсем сама и съвсем беззащитна. Да нямаш никого в целия свят. Само мен.

Сигурно съм изглеждал много тъпо онзи ден, още повече, че от толкова време не се бяхме чували, но нали беше заговезни, успях някак си да го вмъкна в разговора и уж на шега казах „моля те да ми простиш за всичко“.

Не защото беше заговезни, нали разбираш, а защото имах нужда.

А ти реши, че наистина се шегувам, за което няма как да те виня, толкова пъти са ми казвали, че не е ясно кога се шегувам или говоря сериозно, но тогава бях съвсем сериозен или поне доколкото ми е възможно. Както и да е, ти се смя и каза нещо в смисъл, че прошка се иска само от по-възрастните, а ти нали си по-малка и не било правилно, но после аз настоях и ти накрая се примири, и каза, че ми прощаваш, макар че наистина нямало за какво.

А има, мила моя. Няма как да знаеш, но има толкова много неща, за които да моля за прошка.

Какъвто си поискаш

Трябва да е заради романтичните комедии, иначе не знам как да си обясня убеждението на хората, че е достатъчно "просто да бъдеш себе си". В момента щом започнеш "просто да бъдеш себе си" моментално създаваш истински приятелства, на любовния фронт всичко е цветя и никога, никога, никога повече не си сам!

Признавам, че не мога да разбера смисъла на този съвет. Представям си някой, чиято обща култура е ограничена до минимума, не може да свърже две смислени изречения, не поддържа елементарна хигиена, напълно е занемарил външния си вид, свикнал е да се държи грубо, арогантно или егоистично и за да го харесват решава "просто да бъде себе си". И какво изобщо значи да се държиш естествено?! Естествено се държат животните в гората. Ега ти образеца за подражание.

Не, проблемите със социалния живот възникват точно когато си себе си. Когато си като другите, всички те харесват. В света съществуват безброй групи от хора - избери онази, която ти допада и се присъедини. Стани като тях. Тогава ще имаш с кого да говориш за нещата, които те интересуват, с кого да ходиш на местата, които ти харесват и с кого да правиш секс. Изобщо, не съществува такова нещо като "да бъдеш себе си", ти не си определен при раждането. Има единствено "да бъдеш какъвто искаш".

Бъди какъвто искаш.

Не понасям проповедници

Процесът на откриване липсва. Склонен съм донякъде да хвърля вината за това върху свободния достъп до информация. Разбира се, ако искаш да си направиш домашна наденица, няма нищо лошо да намериш някоя готова рецепта, вместо да прекараш живота си в експериментиране със съставките. Но като че ли хората до толкова са свикнали да взимат отговорите на въпросите си наготово, че се стига до абсурдните ситуации да разчитат на книги, статии, лекции, телевизионни водещи и прочее за въпроси като как да живеят, в какво да вярват, какво да мислят, какво да чувстват, как да различават добро от зло, за какво да мечтаят, какви приоритети да имат... Можете ли да си представите?!! Тъжна картинка.

Предпочитам да откривам живота сам. Процесът на откриване може да е бавен и да ме прави да изглеждам някак ретро, но пък е дяволски весело.

Нихилизъм

Това е думата за този начин на мислене. Ето извадка от Уикипедия.

Нихилизъм е философската позиция, според която всичко в света, особено човешкото съществуване, човешкото минало и настояще, е лишено от обективно значение, цел, познаваема истинност и реална ценност.

[...]

Нихилистите най-общо приемат някои от следните твърдения:
- няма рационално доказателство за съществуването на Бог или на Създател
- истинският морал е непознаваем
- светската етика е невъзможна
- няма истина
- никое действие не може да бъде разбрано като предпочитаемо пред друго

Истинска любов

Вчера се запознах с едно момиче. Тя е на 25 и има страхотен син, когото мого обича. Синът й е на седем. Башата пък е малко над четирсетте, никога не е плащал издръжка или проявявал какъвто и да е интерес към детето си и - освен, че е женен от години и има дъщеря на нейната възраст - в момента излизал с друго 18-20 годишно момиче. Хрумна ми, че от всички ни тя има най-голямо основание да празнува Деня на влюбените, защото представете си колко дълбока, всепоглъщаща и истинска е била любовта й за да я заслепи чак толкова! По някаква причина обаче на нея не й беше много празнично.

За мен остава надеждата, че - благодарение на здравия си разум - никога няма да обичам така.

Смисълът на думите

Нямам за цел да се заяждам или да се правя на интересен. Хубаво е, когато казваш нещо, да си наясно със смисъла му. Да виждаш конкретното значение на думите си. Ако кажеш, че чудесата се случват на онези, които вярват в тях, можеш ли да обясниш как си открил тази връзка? Защо тя съществува? От какво се определя? Какво е "чудо"? Как измерваш вярата? Кога вярата става достатъчна, за да се случи чудо? И така нататък. Ако можеш да дадеш отговори на подобни въпроси, хората ще ти вярват повече.

Завинаги

Животът е безкрайно по-лесен, ако вярваш, че всичко е временно.

always

Писателски вълнения

Четох така, както не бях чел отдавна. Четох с часове, игнорирайки всичко наоколо, като от време на време прекъсвах за ходене до тоалетната или едноминутни обиколки на апартамента, а после отново се изгубвах в страниците. Когато стигнах края, часовникът на микровълновата мигаше на 2:36.

Пълната луна ме привлече към прозореца, постоях няколко минути загледан в заснеженото кръстовище долу. Сетих се за бакшишът, който ме вози предния ден. Пътят е като стъкло, нищо не е почистено, нервираше се той, ама така ще е, като си избираме за кмет шибан педал, тъпите мангали, вместо да хванат по една лопата и да изчистят града, си лежат вкъщи и пърдюхат под юрганите. Пак ме досмеша на абсолютната му убеденост в собствената му правота. Трябва да спя.

Вместо това, мисля за книгата, която аз бих могъл да напиша. С история уж за двама ни, но всъщност повече за теб и съвсем малко за мен. Други участващи няма да има, понеже нали точно така беше в действителност. И после, аз съвсем не съм сигурен какъв е краят, но всичко, което мога да направя, е да напиша тази история...

А ти дори няма да я прочетеш.

Времето, което лекува.

Да, времето лекува. Най-често чрез забрава, но все пак лекува. Има обаче и други свойства, за които по-рядко се говори. То може също да донесе подтиснатост, депресия, отчаяние и лудост. Хора има всякакви. Някои са по-силни, други не толкова. Едни издържат повече, други по-малко. Но времето, което лекува, може да пречупи всеки. Дори най-решителните, непоколебими и волеви личности, каквито вие не сте. Трябва ли тогава да разчитате на него? Категорично да. Не защото е ваш съюзник, камо ли приятел, а защото няма нищо друго, на което да разчитате. То е сламката, а вие сте удавниците.

Успех.

Не на мен тия

Човек не може да се влюби в друг, ако не го е искал, не го е търсил и не го е позволил. "Просто се случи" го разправяй на старата ми шапка. Вината е твоя и можеш да идеш да се удавиш в езерото.

По празниците

Все по-рядко ми се случва да разглеждам стари снимки или да препрочитам отдавна получени писма, но се сещам за теб покрай празници или, например, когато наближи рожденият ти ден. Чудя се какво ли е да не си част от ничий живот, да не значиш нищо за никого, да не караш никой да се чувства специален. Идва ми да ти се обадя, да питам как си, да те пожелая всичко най-хубаво и така нататък... Но има толкова много причини да не го направя. Струваше ли си толкова дълго да бягаш от омразната ти "рутина на живота" само за да можеш накрая да се озовеш никъде? Да бягаш без посока е лоша идея, винаги трябва да имаш план, помниш ли?

После празниците отминават и те забравям, както всички останали.

boom de ah da

Най-трудно е да обикнеш хората, но... Може би с времето. Кой знае. Сещам се за героят на Том Хенкс в "Корабокрушенецът", който казваше: "Никога не знаеш какво ще изхвърли приливът на сутринта". Е, по мои наблюдения почти винаги изхвърля нещо умряло, но пък нямаме друга работа, освен да отидем и да проверим.

В полза на обществото

Появяват се хора, които идват и казват:
- А ти, какво? Да не се имаш за много щастлив? Я се погледни!
И после изброяват всички онези неща в живота ми, които ми се иска да бяха по-различни. Аз, нали не обичам да споря, отвръщам:
- Да, прави сте. Всичко е точно както го казвате.
Тогава си тръгват, по-спокойни и по-уверени в своя начин на живот, във взетите решения и направените избори.

Хубаво е да помагаш.

The mornign comes

Зимата предлага прекрасни възможности човек да се излежава под топлите завивки чак до обед и да разсъждава над каквото там има за разсъждаване. Възползвайте се! Ако сте сами под завивките, сега е моментът да изпаднете в самосъжаление, да се заровите в спомените и да завиждате на всички щастливо влюбени. Ако пък до вас има някого, можете да се отдадете на мъката по безвъзвратно отминалите дни на свобода и да се питате колко ли щеше да е хубаво, ако цялото легло беше само за вас.

Не е нужно извънредно богато въображение, за да намериш по какво да тъгуваш.

tell me why

Човек никога не знае

Ще умра млад. Когато казах това на приятелката ми, тя се възмути искрено, каза ми никога повече да не говоря така и ми каза да се ударя през устата. Това, последното, го е научила от майка си. В поведението й и в реакциите й има толкова много неща, които тотално копира от майка си... Но аз се отплеснах. Когато питат столетници каква е тайната на тяхното дълголетие, обикновено се чуват обяснения от рода на "не пуша", "ежедновно пия ракия и вино", "с много движение" и, разбира се, любимото на всички "с вяра в Бога". Моята истина е, че най-важно е да обичаш живота. Да го жадуваш, да му се наслаждаваш, да поемаш с пълни гърди всяка глътка въздух. Да си винаги любопитен за утре, да очакваш и да искаш да видиш бъдещето. Да имаш цел, да се чувстваш полезен и пълноценен. Да живееш за нещо и да си щастлив от това, че си жив. А на мен... На мен ми е някак все едно.

Но пък, от друга страна, човек никога не знае.