Ден за прошка

Понякога съм ти пожелавал най-лошото. Съвсем за кратко, само за миг... Не аз, но някаква част от мен, скрита толкова дълбоко, че не мога да я контролирам. Искал съм да изгубиш всичко. Да откриеш, че си грешала за всичко, в което си вярвала. Да изгубиш родните си, семейството си, домът. Приятелите. Да останеш съвсем сама и съвсем беззащитна. Да нямаш никого в целия свят. Само мен.

Сигурно съм изглеждал много тъпо онзи ден, още повече, че от толкова време не се бяхме чували, но нали беше заговезни, успях някак си да го вмъкна в разговора и уж на шега казах „моля те да ми простиш за всичко“.

Не защото беше заговезни, нали разбираш, а защото имах нужда.

А ти реши, че наистина се шегувам, за което няма как да те виня, толкова пъти са ми казвали, че не е ясно кога се шегувам или говоря сериозно, но тогава бях съвсем сериозен или поне доколкото ми е възможно. Както и да е, ти се смя и каза нещо в смисъл, че прошка се иска само от по-възрастните, а ти нали си по-малка и не било правилно, но после аз настоях и ти накрая се примири, и каза, че ми прощаваш, макар че наистина нямало за какво.

А има, мила моя. Няма как да знаеш, но има толкова много неща, за които да моля за прошка.