Homesick

Някъде по времето, в което работещите приключват работа и учениците си тръгват от училище, аз реших да изляза. Хора влизаха и излизаха от подлези, автобуси, офиси, автомобили и магазини, и образуваха несекващ поток, в който аз без колебание пристъпих и се понесох напред с максималната за тази вселена скорост. Скоростта на тълпата. Задълбавам малко в асоциациите с теорията на относителността, според която колкото по-бързо се движиш в пространството, толкова по-бавно се движиш във времето. Така успявам да си обясня подтискащото усещане, че времето е спряло. Разминавам се с някакво момиче и се заглеждам в дълбокото й деколте. Давам си сметка, че го правя доста нагло, но не успявам да се сдържа. Извинявам й се на ум и се питам какво ли е разни непознати отрепки и улични боклуци непрекъснато да те зяпат в деколтето... После се чудя как ли е в леглото. Изведнъж ми става противен шумът край мен и слагам слушалките на плеъра. Искам да не чувам другите, искам да се преструвам, че ги няма. Твърде дълго съм далеч от вкъщи и вече адски ми липсваш. Какво стана с "аз обичам самотата"? О, аз знам, не годините ме промениха, а ти. Някога бях друг, но сега... Сега просто искам да се прибера. Свивам встрани от булеварда, в неосветена уличка, в която виждам само силуети.

Нека времето ме поеме отново.