Нямам обяснение.
Когато си на 16 смъртта не изглежда никак страшна. Можеш със студена пресметливост да намираш оправдание за самоубийството и убийството и с лекота излагаш живота си на риск в екстремни спортове, пиянски сбивания, скоростно шофиране и други.
Когато си на 70 самото споменаване на думата "самоубийство" ти се струва кощунство, а новината, че някакво дете се е удавило в язовир на майната си те разстройва искрено и отнема от съня ти.
Определено с годините човек започва да цени живота повече - както своя, така и на другите, - а нали младостта е по-хубава от старостта? Излиза, че колкото по-хубав е животът, толкова по-малко го ценим.
И като виждам разни дядовци и баби, дето са с единия крак в гроба, как им се живее и как продължават да се борят с ежедневието си и да правят планове за бъдещето, започвам да си мисля... Може би аз пропускам нещо. Може би все пак има нещо хубаво в тоя живот.
Или човек просто изкуфява и живее по навик.