Луди - млади

Изведнъж престанах да драскам кибрита и се наклоних към нея през масата. Доста теми за разговор ми тежаха на душата.
- Слушай, Сали. – казах й.
- Какво? – попита тя. Беше вперила поглед в някакво момиче на другия край на заведението.
- Някога идвало ли те до гуша? – казах аз. – Искам да кажа, бояла ли си се някога, че всичко ще тръгне наопаки, ако не направиш нещо. Мисълта ми е, обичаш ли училището и всичките тези глупости?
- То е страшна скука.
- Но мразиш ли го? Зная, че е страшна скука, но мразиш ли го? Това искам да зная.
- Е, не го точно мразя, но вечно трябва да...
- Аз пък го мразя. Майко, как го мразя! – казах аз. – И не само това, ами всичко ми е противно. Противно ми е да живея в Ню Йорк, и всичко – и такситата, и автобусите до Медисън авеню, и шофьорите, които вечно ти крещят да слизаш от задната врата, и запознанствата с преструванковци, които наричат двамата Лънт „ангели”, и да се качвам и да слизам с асансьори, когато просто ми се иска да изляза навън, и вечно да ми пробват панталоните в „Брукс”, и хората все...
- Не крещи, моля ти се! – прекъсна ме Сали. Това беше смешно, защото аз съвсем не крещях.
- Да вземем например колите – продължих аз с най-тих глас. – Ето, повечето хора са луди по коли. Цяла трагедия е за тях, ако колата се одраска някъде, и вечено разговарят колко бензин харчат на миля, а купят ли си съвсем нова кола, веднага започват да мислят как да я сменят с още по-нова. Аз и стари коли не обичам. Искам да кажа, просто не ме интересуват. Предпочитам да имам кон, дявол да го вземе. В коня поне има нещо човешко, ей богу. Конят може поне...
- Дори не разбирам за какво говориш – каза моята Сали. – Скачаш от един...
- Знаеш ли какво? – казах аз. – Може би само заради теб съм в Ню Йорк точно сега. Ако не беше ти тук, сигурно щях да съм някъде по дяволите. В гората или дявол знае къде. Само заради тебе съм тук всъщност.
- Колко си мил! – каза тя. Явно беше обаче, че искаше да промени този разговор.
- Трябва да поучиш малко в мъжко училище. Опитай някога – казах аз. – Пълно е преструванковци и учиш само за да научиш как да дяволуваш, че да можеш да си купиш кадилак някойд ен, и все трябва да се преструваш, че много си разстроен, когато футболният ти отбор губи, и да говориш само за момичета, пиене и сексуални въпроси, и всеки се е свързал здраво с някоя от тези мръсни идиотски групички. Момчетата от баскетболния отбор – в една група, католиците – в друга, интелектуалците – в трета, бриджорите – в четвърта. Дори членовете на така наречения „клуб на най-хубавата книга за месеца” си имат своя група. Ако се опиташ да поведеш смислен...
- Чакай, чакай! – каза Сали. – Момчетата имат и някаква полза от училището.
- Съгласен съм, съгласен съм, че има и такива! Но за мене само тази е ползата. Разбра ли? Ето къде ми е болката – казах аз. – Не извличам почти никаква полза от нищо. Хич ме няма. В окаяно състояние съм.
- Наистина си!

[…]


- Какво? – каза тя. – Не те чувам. Ту ми крещиш, ту пък...
- Казах, че няма да ходим на никакви прекрасни места, след като завърша университета и прочее. Отвори си ушите добре. Тогава всичко ще е съвсем различно. Ще трябва да слизаме надолу с асансьори и куфари, и глупости. При заминаване ще трябва да телефорнираме на всички за сбогом, а после да изпращаме пощенски картички от хотели и прочее. И аз ще работя в някое бюро и ще печеля куп пари, а на работа ще отивам с такси или с автобусите на Медисон авеню и ще чета вестници, и ще играя бридж през цялото време, и ще ходим на кино да гледаме куп глупави късометражни филми и реклами, и кинопрегледи. Кинопрегледи, велики боже! Вечно ще има някое глупаво конно надбягване или някоя дама да разбива бутилка о кораб, или пък някое шимпанзе да кара велосипед по гащички. Съвсем няма да е същото. Ти не разбираш какво ти говоря.