Най-семейният празник

Странно е да си на погребение на Коледа. Виждаш роднини, които отдавна не си виждал и все ти е на езика да пожелаеш "Весели празници!" А очевидно е неподходящо.

Докато попът дудне нещо за "Спасителя", който адски много ни обичал, но просто имал проблем с изразяването на чувствата, аз си мисля как есента варихме лютеница. Добре стана тази година. Всяка година става добре. И ми е хубаво, ако щете вярвайте. Събираме се всички - няма как, много работа е. Два дни се занимаваме - първия печем пипера и патладжана, втория ги мелим и варим. Правим я в двора на къщата на баба ми. Как няма да ми е хубаво? Независимо от времето, да прекарам два дни на открито, на въздух, ангажиран с физически, но не и с психически труд, си е истинска почивка. Поводът предоставя и предостатъчно време да поговоря с баща ми, майка ми и брат ми, просто така. Отделно, не можете да си представите колко се радва да ни види баба ми. Несъмнено най-семейният празник. Истински семеен празник. Не просто повод да се наядем и напием. А и като минат тези два дни ми остава нещо хубаво - лютеницата. Цяла година ще отварям бурканчета. И ще разправям на разни приятели: "Ей, тая година сложихме осемдесе кила пипер!"; "Пък като заваля тоя дъжд право в тавата, три часа трябваше да я варим докато се сгъсти!"; и така нататък.

Както и да е. Понякога смъртта идва като облекчение както за покойника, така и за близките му. Въпреки това е подтискащо, защото някой, който до преди малко го е имало, вече го няма. Въпреки това е страшно, защото може да се случи и на теб. Пардон, не "може да", а "ще".

Прибрах се в ранния следобед и пуснах компютъра си, който отказа да тръгне. Тъкмо когато по всичко изглеждаше, че процесорът е изгорял, получих смс от приятел, че било Коледа и били ставали чудеса, и в общи линии "весели празници".

Какво да ви кажа... Весели празници наистина.

Хумористична страница

Днес благодарение на мой приятел попаднах на страница с вицове за латвийци. Смях се с глас. Добре, че шефката не беше в офиса. Всичките са адски забавни, но ако трябва да избера един, може би ще е този:

 - Латвиец е гладен. Решава да открадне хляб за да нахрани семейството си. Успява, но когато се прибира вкъщи разбира, че цялото му семейство го е изоставило и е избягало в Сибир. "Още по-добре", казва си мъжът, "повече хляб за мен". Но хлябът е червив.

Може би ще ти е по-смешно, ако го прочетеш отново. Или най-добре ги виж всичките в оригинал тук:

Добри дни, лоши дни

Дните на безгрижност и благоденствие ще бъдат заменени от такива на подлудяваща неудовлетвореност и дори споменът за тях ще изглежда наивен. Сега звучи така необоримо логично твърдението, че най-подходящото време човек да сложи край на живота си, е когато е на върха на щастието. За да не му се налага да го гледа как отива по дяволите.

А то винаги натам отива.

"Светещи точки"

Мила ми Недялке, тъй като получих писмото ти преди осем години, реших да ти отговоря като не навреме, то поне да е на осмо число. То пък се случи месецът да е март и тъй като моя милост съвсем не се заплесва по тази измислена празничност, пак го отложих - сега за следващия месец. Виж, по април се заплесвам още от юноша. Както не те познавам, мога да се хвана на бас, че знаеш какво правят джанките през април. И прасковите, дюлите, ябълките, крушите.... Те се взривяват отвътре, Недялке.

И от сухи, грозни клечки, клонките им се превръщат в бели и розови, при това уханни суровакници.

Недялке, ти си много, много готина, разбрах го още тогава - преди осем години, като получих писмото ти. И си казах : "Ей сега сядам, да й напиша едно писмо и аз". Имах да свърша нещо дребно - оставих писмото за другия ден. После го оставих за следващата седмица - други дреболии трябваше да свърша, та да съм изцяло спокоен  съсредоточен, когато пиша на теб.

Не бях изцяло спокоен и съсредоточен през тези осем години, мила ми Недялке, не знам защо. Казвам ти го с най-дълбоката и чиста откровеност, на която съм способен. Ама аз и предните осем не бях. И по-предните.

Нали и според теб не съм длъжен да бъда психоаналитик на самия себе си - тогава нека не ти обяснявам защо въобще не бях такъв, какъвто исках да бъда, вече няколко пъти по осем години.

Ей, Недялке, сън мой осемгодишен, сега с огромно удоволствие искам да ти кажа, че умно и добре съм сторил, като не ти писах писмо веднага. Вероятно отдавна нямаше да се поздравяваме, ако се срещнем на улицата. Може би щяхме дори и да се ненавиждаме - вече. Става тъй - все по-често - не може да не знаеш.

А виж, в най-тежки моменти през целите тези осем години аз се обръщах към теб, за да ме спасиш. И ти можеше. Правеше го. Колко сме разговаряли, колко съм те обичал, ти мене също...

Благодаря ти, Недялке.

Ти беше моята светеща точка - толкова време - в този мой неизбежен, проклет и май съвсем естествен човешки мрак.

На всичкото отгоре за пръв път ви живота си не бях егоист - с теб. Защото нито съм те виждал, нито (е, жалко) съм те докосвал с пръст.

Това е, Недялке. Много исках някога да ти го кажа. Хич не мога да обясня защо. Може би защото няколко пъти почти повярвах, че те видях на улицата. Просто си казвах няколко пъти, когато се заглеждах, без да искам, в някое момиче: "Ето я!"

Недялке моя, мое велико, просто, толкова важно нещо: светеща точка - в неизбежно тъмната глъбина.

И като знам вече, че магията се разваля, щом погледнеш право в чудото (или пък се и наказва), изпращам ти това писмо не на твоя адрес, а до всичките Недялки и Неделчовци - за да не угаснат скъпите, светещи точки на човеците и за да не умре желанието на дърветата да се взривяват отвътре така върховно красиво през април.

В просъница

Докато заспиваме ми се иска и аз като нея да бях убеден, че каквото и да се случи ние ще се справим. Че нещата ще се подредят и че всичко е за добро. Вместо непрекъснато да се тревожа, че животът ни се проваля.

После тя ме прегръща в просъница и една гореща вълна ме облива целия и ме отпуска, както когато отпия неразумно голяма глътка от ракията, дето ми я носи един мой съученик от неговото село.

Въздъхвам, понеже нищо друго не ми остава и позволявам на съня да ме покори.

Илюзията за свободната воля

Попаднах на една любопитна лекция. Лекторът защитава тезата, че свободната воля не съществува. Нещо, което аз самият се бях опитал да обясня преди време. Дълбоко съм убеден в правотата на това твърдение. Никой не избира как да протече живота му. Всички сме жертва на обстоятелствата.

Чуйте цялата лекция, има някои интересни моменти. Едва ли ще ви убеди, но определено ще ви накара да се замислите.

Мисълта за нещастното настояще е много по-лека от мисълта за нещастното бъдеще.

Важно е точката да е на отеделен ред

По това време на годината споделям няколко думи за себе си, понеже блогът има нещо като рожден ден.

Сватбата се получи за чудо и приказ. Благодарностите отиват към приятелите ми, които направиха празника. И към водещия диджей, който беше на изключително високо ниво, не спирам да ръся суперлативи по негов адрес и да го препоръчвам на всички. Равносметката е, че си заслужава да направиш колкото можеш по-голяма сватба и да поканиш колкото можеш повече хора. Радвам се, че не реших вместо това с жена ми да отидем в Бали.

Таз година булка, догодина се надявам на люлка. Не знам вие как сте с плановете, но аз моите си ги харесвам и гледам да си ги изпълнявам. До тук добре, с изключение на тежката лична финансова криза, в която съм от известно време. Така се случи, че с жена ми по едно и също време сменихме работата си и почнахме на ново място, за значително по-малко пари. Честно казано, никога не съм бил толкова беден, колкото сега. Адски неприятно е. Още по-лошо е, че не виждам никакъв вариант за промяна в близките години.

Всъщност липсата на пари е и причината да пиша толкова рядко тук. (А не защото съм прекалено щастлив.) В свободното си време се мъча да изкарам нещо допълнително. Неуспешно.

Наистина съжалявам, че не пиша по-често. Имам желание. Още повече, че броят на читателите нарастна двойно за последната година. (Ако съм видял правилно.) Между другото, неотдавна се натъкнах на хора, на които това, което пиша не им харесва. В една група във фейсбук блогът ми беше определен като "античовешки" и "антижитейски", а самия аз бях наречен "шушляк". (Цитирам по памет.) Луда работа. Ама то във фейсбук какво ли няма. Получих покана за някакъв семинар в Бургас. Програмата включваше:

15:30 - 16:30 - приготвяне на специален заквасен хляб информация за приготвянето му. Беседа по темата с Валери. Медитация с делфини.

Запазих си това изречение и всеки път, щом го прочета, оставам безкрайно озадачен. По дяволите. Как да не съм разочарован от хората после?

изведнъж ми хрумна
че ако бях
натискал ентър
на производни места в текста
без да слагам главни букви
и препинателни знаци
можех накрая да го нарека
поема
с претенция за огромен
емоционален
заряд
.
сериозно

Трябваше

Баща ми не пие. Не помня да съм го виждал да пие, докато съм бил дете. Още по-малко пък да съм го виждал пиян. Позволявал си го е само на събирания и винаги с мярка. Обаче с годините все по-често взе да си налива по чаша ракия или две вечер, преди ядене. А напоследък, когато имахме гости или когато ние бяхме на гости се отпускаше и често, след като се разделяхме, той се оказваше весел и залитащ. 

Тази вечер ми беше много смешно да го гледам. Аз, майка ми и брат ми треперехме от студа и вървяхме с бърза крачка с единственото желание да се пъхнем в топлите легла. Баща ми пък се олюляваше на две крачки от мен и неуспешно се напъваше да тананика някаква песен на Нели Фуртадо. Вкарваше и по някоя танцова стъпка.

- Хайде да тичаме! – каза изведнъж на майка ми, усмихнат до ушите. Тя само го погледна учудено и се засмя. А той, като видя, че няма да получи отговор, хукна напред. Пробяга петнадесетина крачки в тръс, спря се и се затича наобратно.

Гледах го и се смеех, слушах му брътвежите и хвърлях по едно око къде върви, да не се спъне някъде или да излезе на улицата. Аз самият бях пил достатъчно, за да усещам алкохола в главата си и може би влагах прекалено много старание съсредоточен в стабилната си походка.

Пред входа имаше фигура. Силует, очертан на жълтата, треперлива светлина на уличното осветление. Седеше на бетонния перваз и аз си помислих, че трябва да й е много студено. Другите май не я бяха видели още, но аз стоя на нащрек  когато съм навън през нощта и се оглеждам усърдно. Вече знаех, че е момиче, личеше си. Знаех също и името й. Помислих си „По дяволите” и си поех дълбоко въздух. Не я бях виждал и чувал от години. Сега нещо се беше случило и аз трябваше да се приготвя да науча какво. Стегнах емоциите си, пратих ги някъде далеч и им казах да не се връщат, докато не ги повикам обратно. В миг алкохолното ми опиянение изчезна. Когато бяхме на една крачка разстояние, семейството ми мълчеше и докато майка ми отваряше чантата си за ключовете, аз казах уверено:

- Здравей.

Е, може би не беше толкова уверено, колкото ми се искаше. Тя едва сега вдигна глава, не ни беше погледнала преди това.

- Здравей.

- Какво правиш тук?

Другите се бяха спрели и опитваха да се ориентират в ситуацията. Майка ми се опитваше да я познае, баща ми да я прецени, а брат ми просто искаше да се прибере по-скоро.

- Нищо. – Каза тя – Нищо. – и заплака.  Първо леко, почти недоловимо, после избърса страните си с ръкав, сведе глава надолу и притисна очите си с ръце.  Издадоха я потръпването на раменете и едно шумно подсмърчане.

- Вие тръгвайте, аз ще остана за малко. – Нашите обаче не са вчерашни и вече влизаха във входа забързано.

Прегърнах я. Нямаше как да не прегърна. Тя не реагира веднага, отне й малко време, после се отпусна към мен, малките й ръце се отпуснаха на раменете ми и зарови лице в гърдите ми. Всички така правят. Притискаше се към мен и хълцаше тихо, а аз мълчах и си мислех колко е лека и нежна, колко приятно е да я прегръщам и дали не оставя сополи по дрехите ми.

Минути по-късно тя се отдръпна.

- Какво става? – попитах аз.

- Не знам. – отвърна тя. – Нищо.

Аз настоях. Тя отговори уклончиво. После пак. Накрая заразказва, малко неуверено, но набираше скорост. Разказа ми всичко, нали за това беше дошла. Спираше само за да изхълца няколко пъти и да подсмърча. Съжалих, че не взех кърпичка от майка ми, тя обикновено си носи в чантата. Но сега нямах и тя подсмърчаше все по-шумно и по-шумно, а сълзите й засъхваха по бузите докато говореше. Слушах я, но не мислех за историята й. Мислех си колко е красива. Мислех си, че я обичам. Мислех си за причината да е пред входа ми. Не знам колко време ми говореше. Когато спираше, аз казвах „Да.”, „Така си е.”, а най-често „По дяволите.” И накрая:

- А защо дойде тук?

Мълчание.

- Е?

- А къде?

- Добре. Добре.

Останахме така да мълчим. Тя гледаше нещо в краката ми, аз гледах един отрязък от тъмното небе, точно над главата й. Видях едно доста голямо парче липсваща мазилка от блока, после едно изоставено лястовиче гнездо, после неоновите надписи отсреща, които мигаха неравномерно. Загледах се в тях, мигаха и хипнотизираха, и започнах да се отнасям.

- Съжалявам за...това.

Гласът й ме измъкна от лекия транс. Тя ме гледаше и... Давах си сметка, че хич не искам да я пускам. Исках да си седим там, двамата, близо един до друг. Вярно, че мълчахме, вярно, че краката ми вече бяха замръзнали, но пък тя ми даваше топлина, косата й миришеше на хубаво и аз наистина не исках да я пускам. 

Напънах се да кажа нещо.

Не можах.

- Ще те изпратя до вас.

- Няма нужда.

- Знам. Правя го за себе си.

- Благодаря.

Изправи се като скочи леко от мястото си. Изтупа дънките и тръгнахме. След светофара я прегърнах през раменете.

- Вчера видях как прегазиха една котка ето там.

- Това пък защо го казваш?

- За да разведря обстановката.

- Не е смешно.

- Може би щеше да ти е смешно, ако я беше видяла...

Усмивката се появи на лицето й въпреки желанието й и тя прихна. Понякога помага да имаш странно чувство за хумор. Стигнахме входа й, тя благодари, аз казах „няма нищо”, пожелахме си лека нощ  и се погледахме за няколко минути.  От известно време усещах как моите емоции, които бях прогонил, напираха все по-силно да разбият преградите си и да нарушат забраните ми, имаха нещо да ми кажат и искаха да им обърна внимание. Когато тя се скри във входа аз им махнах приятелски с ръка, че теренът е чист и може да се връщат... 

Беше гняв. Гняв и яд. Вече вървях към вкъщи, изведнъж бях започнал отново да усещам студа. Нямаше нищо, което да ритна, затова само стиснах зъби.  Трябваше да я подмина. Трябваше да й кажа, че проблемът си е неин, трябваше да й кажа, че не ми пука и че може да си го начука. Трябваше да й кажа, че не искам да я виждам и че може да се хвърли в езерото, защото сама си е виновна за шибания й живот, който, между другото, наистина е адски шибан! И че може да си го начука! Трябваше да й обърна гръб и да я оставя съвсем сама, защото точно това заслужаваше! Трябваше.

Казвал ли съм, че вицовете за мечо Пух са ми любими? Насладете се.

Adventures of Winnie the Jerk

Тото

Докато си търся ключовете, от джоба ми пада сгънат на четири фиш. - Охо, пускал си тото, а? - Да, днеска. Като отивах към работа, нали минавам покрай един пункт... - И се почуства късметлия? - Не, почувствах се отчаян.

На път за вкъщи хващам автобуса, че и без друго стана много късно. Преди обичах да пътувам с автобус. Докато се возиш не е нужно да правиш нищо и можеш да мислиш за всичко. Но вече всяка мисъл е потискаща.

Х

Това във връзка с наскоро излезлият му нов албум. Който, между другото, не е като едно време, но... Предполагам, че вече нищо не е. Все пак има заряд. Неслучайно е единственият изпълнител в музикалната история, който има 5 последователни албума, дебютирали под номер едно за всички жанрове.

Важното е те да са добре

 - Важното е те да са добре. - полу-въздъхва тя и затваря последната страница на албума. Обръща го и за миг сякаш се кани да започне да го разглежда отначало. Вместо това остава загледана в снимката, която е сложила на корицата. На нея е синът й с жена си и новороденото си дете, тъкмо когато ги изписват от болницата след раждането. Той замина за Щатите преди две години. Чак да не повярваш, че за толкова кратко време могат да се случат толкова много неща. Запозна се с жена си. Влюби се. Ожени се. Роди му се дете. Само две години, а толкова много неща! Пък при нея - нищо.

Те изглежда наистина са добре. Поне ако се съди по снимките. Апартаментът хубав. Колата голяма. Имат едни снимки от плажовете на Флорида - да им завиди човек. И тези от медения месец след сватбата - били 10 дена на Хаити. Голяма красота там. Имало вариант тогава да дойдат, но щяло да излезе много скъпо, пък и кой иска да си прекара медения месец в България? Нека да е нещо по-така. Иначе се чуват редовно по скайп, праща й снимки, пък и пари й праща. Тоя албум с неговите пари си го е купила. Сега щели да я викнат, да отиде при тях покрай Коледа. Тя няма търпение да види внучката си. И със снахата да се запознае, де. Малко странна изглежда, крива някак си, ама какво да се прави, нищо не смее да каже, щом синът й си  я обича...

- Айде. И благодаря, че дойде да ме видиш.  Че иначе...

Разбира се. Омръзва все да си говориш със снимки. Но важното е те да са добре.

Прането и поезията

Опитвам да се фокусирам, но мислите ми са в безпорядък.

В някакъв момент осъзнаваш, че работата ангажира твърде голяма част от времето ти. Опитваш се да намериш начин да промениш това, но сякаш единственият изход е да работиш още повече.

Ужасната част от живота приключва само със самия живот.

Затварям очи в един от най-слънчевите неделни следобеди. Дограмата и щорите не правят стаята нито достатъчно тиха, нито достатъчно тъмна. Но сега ще успокоя дишането си и ще изчистя съзнанието си, и знам, че сънят ще ме завладее. Научих това от "Синовете на Великата Мечка". Имам четиридесет и пет минути преди алармата на телефона да звънне и отново да трябва да съм някъде, и отново да трябва да свърша нещо. Трябва.

Иска ми се да имах повече от четиридесет и пет минути.

 - Когато бях малка, най-много обичах лятото. Сега пак лятото ми е любимият сезон. Виждаш ли, че не всичко се променя с времето? - тя подхваща спор, който бяхме започнали преди седмица. А може и да бяха две.
 - Не е същото. Когато си била малка, си обичала лятото заради ваканцията. От петнадесети юни до петнадесети септември изглеждаше като цяла вечност. Дори двете седмици на село сякаш бяха безкрайни и се случваха толкова много невероятни неща. Съзнателно или не, лятото за теб е значело свобода. А сега обичаш лятото, защото прането съхне по-бързо. Изобщо не е същото.

Много е отчайващо, като се замислиш.

Но пък няма как да мислиш за две неща едновременно. Не може хем да мислиш за прането, хем да мислиш за "Вино от глухарчета". И противно на всичко, което смяташ за правилно, въпреки категоричната ти решителност да отстояваш убежденията си, Животът ти казва: "прането е по-важно от поезията".

И спираш да мислиш за всичко отчайващо.

Как изобщо да се надяваш?

Нещата, които имаш, винаги ще са по-малко от нещата, които нямаш. И това, което си, никога няма да е това, което искаш да бъдеш. Как да се надяваш на щастие?

Кофа с котенца

Вписвам се във Фейсбук и съм залят от "мъдрост". Красиво звучащи, претенциозни послания написани на фона на нямаща нищо общо снимка. Безкрайни съвети за Живота, Вселената и Всичко останало, харесани, споделени и коментирани. Кратки, клиширани изречения, в които се търси и открива несъществуващ смисъл. Отвратително е.

Прави ми впечатление снимка на кофа пълна с пет пръста вода, в която са удавени 6 новородени котенца. Под снимката гневни граждани споделят потреса си от направеното и предлагат всевъзможни брутални методи за саморазправа с извършителя. Последният коментар гласи: "Това не са хора!"

Как да не са хора? Точно хора са. Може би е трудно да го повярваш, може би е трудно да го приемеш, може би е трудно да го признаеш, но хора по целия свят правят ужасни неща ежедневно. Кое поддържа в теб илюзията, че на хората им е вродено да са добри, състрадателни и изпълнени с любов? А изразите "човещина" и "зверство" се използват съвсем неправилно.

Умение

А ти можеш ли навсякъде да откриваш нещо хубаво?

Монетизиране

Влиза оня ден няк'ва в офиса и ми вика:

 - Предлагам книги. Интересувате ли се?

Жената изглеждаше така, че още от пръв поглед предизвикваше съжаление. В ръцете й видях няколко различни по големина и по цвят на корицата книги. Реших, че неволята я е принудила да разпродава личната библиотека.

 - Не. - Това си беше самата истина. Постарах се да звуча категорично. Не исках да си помисли, че блъфирам за да сваля цената.

 - Не четете, така ли? - попита тя и лицето й колебливо се разтегли в особена усмивка, в която имаше едновременно печал и упрек. Това малко ме стъписа и аз не знаех какво да кажа. Тя обаче знаеше и продължи: - Тогава Ви оставям тук една брошурка да си четете. - Бръкна в чантата си и извади от там някакви листи, скачени с телбот, които остави на бюрото ми, врътна се и излезе.

Чак сега ми светна каква е работата. На листите пред мен имаше удебелено заглавие "Грижа ли го е Бог за мен?". Досмеша ме, защото си представих как аз самият обикалям офисите и раздавам на нищо неподозиращи хора брошурки "Грижа ли ме е мен за Бог?" Наясно съм, че в съвременния свят абсолютно всяко нещо може да се монетизира, но да продаваш на хората вяра считам за по-долно от проституцията. Обаче ако бях извикал след жената "Курва!", щях аз да се окажа лошият.

Мислех над това докато заспивах същата вечер.

Лято без спомени

Сънувах песен, която смятах, че отдавна съм забравил.

Събуждам се от алармата на телефона, но знам, че е рано и оставам още няколко минути в леглото. Когато тези няколко минути изтекат, ще започне поредният ден от това лято без спомени, което заплашва да прерасне в живот без спомени.

I Wish

: (

В търсене на нещото

На масата срещу нас сяда възрастен германец. Опитваме се да завържем някакъв разговор на моя счупен немски и с неговите няколко думи на английски. Практиката е на туристите да предлагат каничка вино, разредено с вода, но този път дават вода, разредена с вино. Питам го сам ли е. Да, жена му останала в Германия, не обичала да пътува в жегите. Бил малко разочарован от екскурзията, очаквал да види повече неща. По-интересни.

Опитвам се да си представя какво интересно нещо е очаквал. Град като град. Църква, джамия, исторически музей. И просяците са навсякъде, един от друг по-недъгави, изстрадали, нуждаещи се и нахални.

А той очаквал нещо интересно. Сигурно с всеки е така. Отиваш на друго място, с други хора... Казваш си, сигурно тук светът е по-различен. Сигурно тук ще има нещо, което да ме впечатли, да ме развълнува и да ме накара да се чувствам както някога. Щастлив. Когато си адски отегчен от живота, си готов да търсиш това нещо дори на места като този град. И да заплатиш немалка сума на всичкото отгоре.

Мисля, че всички са разочаровани, казвам му аз и бавно обхождам с поглед останалите чужденци в групата. Възрастният германец кима с глава няколко пъти, докато си допълва чашата.

За един по-добър свят

Да покажеш истината на широката публика никога не е било лесна работа. Историята познава много случаи, които го доказват. Вижте през какво е минал Галилей, например. Всъщност показването на истината изисква много труд, усилия, и отнема много време. Със сигурност не става със силно викане по улиците, с организиране на групи в социалните мрежи в интернет и с драскане на гръмки лозунги с черен спрей по обществени сгради. Като викаш по улиците по нищо не се отличаваш от многото религиозни, фанатизирани откачалки, които призовават към покаяние с думите "Краят на света идва! Вярвайте ми!"

Не. Недейте да вярвате.

Истината не се нуждае от вяра. Истината не се нуждае от емоции. Тя няма нужда да разчита на страха на хората, нито да експлоатира надеждите им. Тя не е шумна и натрапчива. Тя не обещава нищо. Ако си служи със силни думи и апелира към чувствата ви, това не е истина. Това е пропаганда. Доверчивите хора лесно се поддават на пропагандата и трудно възприемат истината. Доверието е нещо лошо. Подлагайте всичко на съмнение, за да останете безразлични към пропагандата и да познавате по-лесно истината.

Вярата винаги е била издигана на пиедестал. (Или поне през последните 2000 години.) Съмнението - тъкмо обратното. (Дори след Декарт си остава недооценено.) Не мисля, че това някога ще се промени, но...

Такива са моите глупави мечти.

===============================
"До дъно за твоята светла надежда "

Щастливия начин на живот

Да си сам е единият от двата начина да прекараш живота си. По-лошият начин. По-тъжният. По-нещастният.

За щастливия начин можеш да прочетеш тук.

Тъжно, нали?

Физиката на тъжното

Все някога щях да прочета „Физика на тъгата“. Дори да не бях чел „Естествен роман“. Дори да не се говореше с толкова суперлативи за Георги Господинов. Само заради заглавието. Физика на тъгата.

Тъжна книга. Много хаотична, но винаги тъжна. Тъжно детство последвано от тъжно юношество. После една тъжна зрялост и накрая една тъжна старост, изпълнена с тъжни спомени.

О, толкова много ми хареса!

Най-вече защото е универсална. Това не е тъжната история на един човек, който просто не е имал късмет, бил е глупав или мързелив, или алчен, или наивен и просто си е скапал битието. Това не е дори тъжната история на някоя епоха, белязана от кофти режим или война, или природно бедствие. Не, това е тъжната история на цялото човечество от мига на възникването му, тя не е породена от нещо конкретно и временно, няма да си отиде никога, ще се повтаря отново и отново.

Най-хубавото е, че авторът не се напъва да посочи изход, решение на проблема. Не понасям автори, които предлагат изход. Причината, поради която не чета Коелю. А тук той дори не се бунтува срещу положението. Не негодува срещу него. Просто го отбелязва с известна доза...тъга. Проблем реално няма.

А за моето някогашно умение да чета мисли всъщност си имало термин – емпатия. Но прочетете книгата, там всичко е обяснено...

Думите, с които да завърша

Мила моя. Дори тези съвсем първи думи, с които започвам поредното си писмо са толкова погрешни. Но ти винаги си била и оставаш единственото нещо в живота ми, към което подхождам неразумно.

Пиша ти без повод, както винаги. Такива писма са най-хубави. Пиша ти за разцъфтелите под терасата кестени и за страшното желание да полетя между тях. Пиша за огромната луна и как златната халка на пръста ми отразява светлината й. Пиша за поройния дъжд на магистралата край Девня и как светкавиците удряха в земята от двете страни на хондата. Пиша за толкова много други неща.

Писмо като всяко друго, но може би усещаш, че вече липсва онзи дълбок, неизразим копнеж да бъда някъде другаде. Според мен няма нищо срамно, ако щастието на някого, когото обичаш, те натъжава. Особено ако това щастие ви отдалечава един от друг.

Не се замислям за думите, с които да завърша. Те останаха непроменени, както донякъде и аз. Вечно твой.

I Will Have To

Искреност на чувствата

Тази песен намира място в блога ми, заради особената искреност на чувствата, демонстрирана в текста. Не е лесно да се постигне искреност на чувствата. Когато някой не обича да споделя чувствата си, обикновено решаваме, че причината е страхът от това какво ще кажат другите, страхът да не бъде наранен. Според мен обаче много по-често човек просто не знае какво чувства и му е трудно да определи емоциите си. Като не може да ги анализира сам, опитва да ги вмести в някакви външно зададени стереотипи - това е ревност, това е любов, това е двуличие, това е егоизъм. В действителност чувствата никога не са толкова прости и ясни, преплитат се на всевъзможни нива и за да ги разбереш трябва да се постараеш доста.

Не съм сигурен, че от написаното става ясно колко ми харесва песента, затова ще добавя, че ми харесва наистина много. Припявам си я понякога.

Измерения

Отдавна не съм писал за пълнолунието. Отдавна не съм писал за каквото и да е.

Хрумвало ли ти е как някога можехме, но не искахме. А когато искаме, не можем. Според мен нямаше как да избегнем това противоречие. Тъкмо в това е трагедията, както обичам да казвам. И после, наистина ли не ти се струват странни отношенията ни днес? Разбира се, че не - ти изобщо избягваш да мислиш за това. Избягваш да мислиш за каквото и да е. Нормално е, казвам си, и ти прощавам, макар да не заслужаваш. Просто съм прекалено добър, а иронията е, че тъкмо заради това никога не успя да ме харесаш.

Както и да е. Не за това искам да мисля.

Ако успееш да забравиш миналото, няма ли да забравиш и всички научени житейски уроци? Миналото ще очаква спотаено в бъдещето мига, в който отново да стане твое настояще. По-добре е да помниш. Освен ако всичките ти житейски уроци не са били погрешни. По начало тая работа със "забравянето", "загърбването", "зае*аването" или както там ти харесва да го наричаш ми се струва много куха. Нима щеше да бъдеш това, което си, ако миналото ти беше разилчно!!? Не си прави труда да ми отговаряш. Сега се сещам за една теория за десетте измерения, която е много уместна - няма минало, няма бъдеще, животът ти е едно цяло "нещо" и ако някога в него е имало тъга, тя пстава част от теб завинаги, каквото и да правиш. Прощавай, ако се повтарям.

Тогава и сега

И тогава имах да върша много неща. Само че си казвах "да върви по дяволите" и сядах да слушам музика. Слушах с часове, обикновено легнал по гръб на леглото. Понякога цели албуми, понякога сглобени плейлисти. А понякога само една-единствена песен, която се повтаряше отново и отново, а аз не можех да й се наситя и исках да я чуя поне още веднъж. Нищо не изглеждаше чак толкова важно, че да не мога да отделя няколко часа за да слушам музика. Ако някой ми кажеше "направи еди-какво-си", аз отвръщах "после" и всичко можеше да почака. А сега няма нужда никой да ми казва. Сам знам какво трябва да свърша и всичко ми изглежда важно. Освен това вече ми е ясно, че нищо не чака. Просто няма за кога. И няма за кога да слушам музика. Нека другите слушат.

Най-хубавите години

Защо да не е вярно, че най-хубавите години от живота ти са минали? Искам да кажа, от къде можеш да си сигурен. Защо да не е възможно до края на живота си нито веднъж да не изпиташ същото щастие отново и от тук насетне през всеки следващ ден да се чувстваш по-зле, от колкото преди? Според мен не просто нямаш доказателство, нямаш дори основателна причина да го вярваш.

Тъжна панда

Стана ми тъжно тая вечер. Не знам дали и на теб ти се случва, но предполагам, че да. Някои вечери просто да ти стане тъжно заради всичко. И хем е петък, и хем е едно такова зимно навън - сипвам си ракия. Много люта тая ракия, ей! И ме е налеглала оная вселенска мъка, която е все едно в гените ми и няма отърване, нито причина, нито пък си тръгва истински някога. Говори ми се с някого - говоря. Пише ми се - пиша. Няма за какво да е тая мъка, мисля си. Няма за какво. Ама си е тука, пуста да опустее. Заради настоящето, заради миналото, заради бъдещето. Не съм от тея, дето я отричат. Не ме е страх. Сипвам си ракия. Късно е вече за подобни мисли. Винаги е било късно.

2012

Най-големият враг на позитивизма са фактите.

Посрещнахме 2012 с повече от 30 войни по света

Видяно тук