Wednesday
Тогава и сега
И тогава имах да върша много неща. Само че си казвах "да върви по дяволите" и сядах да слушам музика. Слушах с часове, обикновено легнал по гръб на леглото. Понякога цели албуми, понякога сглобени плейлисти. А понякога само една-единствена песен, която се повтаряше отново и отново, а аз не можех да й се наситя и исках да я чуя поне още веднъж. Нищо не изглеждаше чак толкова важно, че да не мога да отделя няколко часа за да слушам музика. Ако някой ми кажеше "направи еди-какво-си", аз отвръщах "после" и всичко можеше да почака. А сега няма нужда никой да ми казва. Сам знам какво трябва да свърша и всичко ми изглежда важно. Освен това вече ми е ясно, че нищо не чака. Просто няма за кога. И няма за кога да слушам музика. Нека другите слушат.
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
Липсва ти опит в приоритизиране на задачи, пич.
ReplyDeleteМоже би ти липсва и куража да казваш "не".
Ако се научиш да категоризираш правилно нещата се получават, опитай.
Бял лист, списък със задачи и категоризиране от 1 до 10.
След първото категоризиране - още един път, задължително, за да видиш цялата картина.
Или музиката писва бързо, или е от възрастта
ReplyDeleteМного истинско звучи, но финалът е мноого безнадежден: "И няма за кога да слушам музика. Нека другите слушат..." Защо??? Винаги има светлина в тунела, дори да е далече...
ReplyDeleteЕх. Аз не просто не вярвам в светлината. Аз не вярвам в тунела...
ReplyDelete