"Светещи точки"

Мила ми Недялке, тъй като получих писмото ти преди осем години, реших да ти отговоря като не навреме, то поне да е на осмо число. То пък се случи месецът да е март и тъй като моя милост съвсем не се заплесва по тази измислена празничност, пак го отложих - сега за следващия месец. Виж, по април се заплесвам още от юноша. Както не те познавам, мога да се хвана на бас, че знаеш какво правят джанките през април. И прасковите, дюлите, ябълките, крушите.... Те се взривяват отвътре, Недялке.

И от сухи, грозни клечки, клонките им се превръщат в бели и розови, при това уханни суровакници.

Недялке, ти си много, много готина, разбрах го още тогава - преди осем години, като получих писмото ти. И си казах : "Ей сега сядам, да й напиша едно писмо и аз". Имах да свърша нещо дребно - оставих писмото за другия ден. После го оставих за следващата седмица - други дреболии трябваше да свърша, та да съм изцяло спокоен  съсредоточен, когато пиша на теб.

Не бях изцяло спокоен и съсредоточен през тези осем години, мила ми Недялке, не знам защо. Казвам ти го с най-дълбоката и чиста откровеност, на която съм способен. Ама аз и предните осем не бях. И по-предните.

Нали и според теб не съм длъжен да бъда психоаналитик на самия себе си - тогава нека не ти обяснявам защо въобще не бях такъв, какъвто исках да бъда, вече няколко пъти по осем години.

Ей, Недялке, сън мой осемгодишен, сега с огромно удоволствие искам да ти кажа, че умно и добре съм сторил, като не ти писах писмо веднага. Вероятно отдавна нямаше да се поздравяваме, ако се срещнем на улицата. Може би щяхме дори и да се ненавиждаме - вече. Става тъй - все по-често - не може да не знаеш.

А виж, в най-тежки моменти през целите тези осем години аз се обръщах към теб, за да ме спасиш. И ти можеше. Правеше го. Колко сме разговаряли, колко съм те обичал, ти мене също...

Благодаря ти, Недялке.

Ти беше моята светеща точка - толкова време - в този мой неизбежен, проклет и май съвсем естествен човешки мрак.

На всичкото отгоре за пръв път ви живота си не бях егоист - с теб. Защото нито съм те виждал, нито (е, жалко) съм те докосвал с пръст.

Това е, Недялке. Много исках някога да ти го кажа. Хич не мога да обясня защо. Може би защото няколко пъти почти повярвах, че те видях на улицата. Просто си казвах няколко пъти, когато се заглеждах, без да искам, в някое момиче: "Ето я!"

Недялке моя, мое велико, просто, толкова важно нещо: светеща точка - в неизбежно тъмната глъбина.

И като знам вече, че магията се разваля, щом погледнеш право в чудото (или пък се и наказва), изпращам ти това писмо не на твоя адрес, а до всичките Недялки и Неделчовци - за да не угаснат скъпите, светещи точки на човеците и за да не умре желанието на дърветата да се взривяват отвътре така върховно красиво през април.