Мила моя. Дори тези съвсем първи думи, с които започвам поредното си писмо са толкова погрешни. Но ти винаги си била и оставаш единственото нещо в живота ми, към което подхождам неразумно.
Пиша ти без повод, както винаги. Такива писма са най-хубави. Пиша ти за разцъфтелите под терасата кестени и за страшното желание да полетя между тях. Пиша за огромната луна и как златната халка на пръста ми отразява светлината й. Пиша за поройния дъжд на магистралата край Девня и как светкавиците удряха в земята от двете страни на хондата. Пиша за толкова много други неща.
Писмо като всяко друго, но може би усещаш, че вече липсва онзи дълбок, неизразим копнеж да бъда някъде другаде. Според мен няма нищо срамно, ако щастието на някого, когото обичаш, те натъжава. Особено ако това щастие ви отдалечава един от друг.
Не се замислям за думите, с които да завърша. Те останаха непроменени, както донякъде и аз. Вечно твой.
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
толкова много пъти тук чета и имам чувството, че написаното е за мен, а авторът е ... един друг, когото познавах уж
ReplyDeleteгорчи ми това чувство, ама и някак ми разбива вълните грамадански:)
всичко е едно, навсякъде, хората сме еднакви и си причиняваме подобни прорезни рани:)
благодаря за споделеностите, ениуей:)
=ида-без-цветята=
Пак заповядай :)
ReplyDelete"Според мен няма нищо срамно, ако щастието на някого, когото обичаш, те натъжава."
ReplyDeleteНе, не е срамно. Но и това, само по себе си, е безкрайно тъжно.
Еееххх, пак си уцелил всичко. Не виждам изход :/
ReplyDeleteНаистина е много приятно да усетиш, че и други хора се чувстват по същия начин като теб. Когато чета тук ми става тежко и мъчно, но и много приятно, сладко-горчиво.
ReplyDeleteПоздрави