Докато теб те нямаше

Трудно ми е да ти напиша писмо. Обикновено казвам, че нищо не се е случило, защото не знам как да ти разкажа за безбройните неща, които са се случили. Вчера някакъв ми сече пътя с колата, после спря насред платното и ме псува като обезумял. А в неделя се напих за пръв път от година насам, на вилата на братовчед ми, стана чудно парти. Преди изгарях от желание да ти пиша и разказвах за всичко с огромен ентусиазъм... Помниш ли преди? Сега ми се струва безсмислено. Нито ще разбереш, нито ще помогнеш, нито... Нищо. Най-много да те ядосвам или разстроя с неволите си заради безсилието ти и прочее. Или да те ядосам и изнервя с малките си радости заради ревността ти и прочее. Сега усещам само умора и просто ми се спи, обмислям да оставя писмото ти за утре, както правя през последните десетина дни.

Не. Тази вечер ще ти пиша. Случиха се безброй неща. Докато теб те нямаше, аз се промених. И те забравих.

По дяволите.

Няма да е същото

След като създадох този блог, реших, че ще го използвам за да кажа няколко определени неща на някои определени хора. През тази година казах последното от тези неща и очаквах с това да сложа край на Тъжната страна на живота, защото блогът беше изпълнил своето предназначение. Обаче продължих да пиша от време на време. Изглежда междувременно той беше придобил свой собствен смисъл, защото сега съществува заради самия себе си.

Отворих коментарите в резултат на един мейл, където ми беше казано "абе що не ги отвориш тея коментари". (Цитирам по памет.) За мое щастие, опасенията ми от спам не се оправдаха. Всъщност коментарите са рядкост, а такива, които не позволявам да бъдат показани, почти няма. Знам, че е прието да се обявяват някакви правила за писане на коментари, но ми се струва напълно ненужно. Трия каквото си поискам. Ако ваш коментар не бъде публикуван, значи съм го сметнал за глупав. Жалко само, че писмата секнаха. Сигурно сте видели и бутоните за споделяне по социалните мрежи - чувствайте се свободни да ги ползвате, затова са там. Чувствайте се свободни и да не ги ползвате, ако не желаете.

Животът ми през последните 12 месеца е прекрасен. Точно така съм си го представял. Иска ми се да имах повече време за да му се наслаждавам, но време няма. Предложих брак и тя каза "да", предстои ми сватба, а после ще дойдат и децата и нищо вече няма да е същото.

Нека видим какво ще стане.

Доста тъжно

Промяна

Единствената константа е промяната и в трудни периоди тази мисъл може да бъде истинско спасение. Нищо не може да спре хода на времето, а времето неизменно носи със себе си промяната. Независимо пред какви изпитания си изправен, независимо от трудностите, промяната ще настъпва ден след ден, месец след месец и рано или късно ще имаш един различен живот. Не задължително по-добър, но различен, което не е никак малко. И това не са напразни надежди, това е нещо сигурно, необорим факт, в който не е нужно да вярваш, а можеш да разчиташ на него.

Друго е обаче, когато си щастлив. В мига, в който имаш всичко, от което се нуждаеш и си постигнал перфектния баланс, към който си се стремил. Знаеш със сигурност, че ден след ден, месец след месец, промяната ще руши живота ти. И ако го искаш и занапред, ще трябва да го изграждаш отново и отново.

Докато повече не можеш.

По дяволите.

Житейски уроци

- А ей там тогава беше "Зоната", май това беше първата дискотека на плажа. Правеха най-яките черни партита, всеки понеделник или нещо такова, с DMX, Dre, Eve. Ходех с едно момиче тогава... Много бях влюбен.
- А сега?
- Ако на тези години все още съм влюбен, значи съвсем нищо да не съм научил от живота.

Морал?

„Никой не би се въздържал да посегне към това, което не му принадлежи, когато може да вземе без опасност за себе си това, което му е харесало на пазара, или не би се въздържал да влезе в къщите и да възлегне с всяка жена за свое удоволствие, или пък да убие, или да освободи от затвора когото си пожелае, и не би се въздържал да бъде като Бог сред хората във всички отношения… Ако можете да си представите някой, който притежава тази способност да бъде невидим, и никога не стори нещо лошо или не пипне това, което принадлежи на друг, той ще бъде смятан от околните за най-жалкия идиот…“ (Държавата, Платон)

 В днешно време е модерно да се вярва, че хората са добри по природа. Странно как в античността са гледали далеч по-реалистично на нещата. Всяка нравственост е наложена отвън и хората са добри, защото им се налага.

Смисълът на живота

Моят личен проблем с определенията за смисъла на живота е, че им липсва конкретност и ми е невъзможно да ги приложа практически в ежедневния живот. Те винаги влизат в противоречие с реалността, която наблюдавам и предизвикват в мен усещането, че нещо не е наред. Освен това дават възможност да се тълкуват по безброй много различни начини. А и макар да звучат като правила, оказва се, че допускат безброй много изключения. Срещал съм хора, които са убедени в дадено определение за смисъла на живота. (И са постигнали чувство на сигурност и спокойствие.) По мои наблюдения, те избират да изопачат, омаловажат или игнорират фактите, които противоречат на идеята им и хиперболизират или си измислят факти, които я подкрепят. Това винаги ме е разочаровало.

Наскоро прочетох едно различно определение. То не се отнася за конкретно общество, култура, религия, раса или епоха. То е универсално за живота въобще. Според него, в ранните години на земята, химичните процеси довели до задържането на твърде много енергия във въглероден диоксид. Стремежът към еквилибриум на системата налагал освобождаването на тази енергия - водородът трябвало да взаимодейства с вългеродния диоксид за да образува метан и вода. Най-ефективият начин това да стане било чрез билогични процеси. Това е.

"The purpose of life is to hydrogenate carbon dioxide."Mike Russell

Може донякъде да ви се струва разочароващо, понеже ни отнема възможността да сме предопределени за величие. От друга страна обаче е много успокояващо да знаеш, че каквото и да стане, смисълът на живота е бил изпълнен.

Ние не

- Годините ще минат и един ден и ние ще спрем да се обичаме. Както всички. - каза той насмешливо. Уж за да я подразни, а всъщност защото разчиташе да го опровергае и да му каже, че не е прав. Не остана разочарован.
- Няма да спрем. При нас е различно. - каза тя убедено. Премълча "ние никога не сме започвали", защото не искаше да разваля момента. А и за миг си помисли, че може би тъкмо това ще ги спаси.

Недоизказани

Недоизказаните думи, повтаряни многократно наум, или трябва да се превърнат в стихове, или трябва да умрат, превръщайки се във вътрешна, постоянна тъга.

What a Lovely Holiday

Как?

Когато си много щастлив с някого, как да приемеш, че го правиш нещастен?

Някой ден

Вярваше, че въпреки всичко един ден в някаква ситуация двамата ще бъдат заедно и тогава нещата ще се наредят така, както трябваше да бъдат от самото начало. Всеки получава втори шанс, беше казал някой, и сега вярваше в това без да се замисли дали е истина, без да попита защо и как.

Неусетно дните отминаха.

Всичките дни.

Пясъка в обувките, ментата по устните

Летните нощи край морето имат особено очарование. Без значение дали пием коктейли в някой бар край плажа, или седим на пясъка и пълним пластмасови чаши с мента и спрайт, купени от близкия магазин. Все става така, че си тръгваме по-късно от предвиденото, защото ни е прекалено хубаво, но най-накрая казваме "чао" на всички. В таксито към вкъщи ми се иска да пея с радиото и може би дори го правя. Тя бързо изчиства грима си, мушва се под чаршафа и ме вика при себе си, а аз отвръщам "идвам след минута" и оставам загледан в монитора. Адски ми се иска да напиша нещо в този блог, защото само когато облека чувствата си в думи, успявам да ги оценя безпристрастно. Искам да пиша за това, че времето няма да спре и как един ден ще изгубиш всичко, което днес имаш. Искам да пиша за безсилието и за неизпълнимите желания. Накрая лягам и я прегръщам, като се старая да не я събудя. Спи спокойно, мила моя. Утре всичко ще бъде наред.

До дъно, за твоята светла надежда

"Убий слабостта, що наричаш безверие!
Убий, и в сърцето си виж,
че твоята сила е твойто съмнение!

И вярващ, ще се усъмниш!
И вярващ, ще видиш, че всякоя вяра
съмнение все е била!
Че вечното, смело съмнение дава
на вярата вечни крила!"

Добри Жотев
Маскарад на Лъжата

Благодари, докато имаш за какво.

На тая възраст всичко е изгубено

We were born to be wasted

въпрос на нагласа.

два часа. толкова оставаха докато дойде да я вземе и заминат.

куфарът и продължаваше да стои все така празен насред стаята.
абсолютно празен. само малкия катинар, който така или иначе не използваше се показваше в една от преградите.

тя отпиваше бавно от чашата с кафе, слушаше музика и прелистваше стари албуми със снимки.

дори не му обръщаше внимание. на куфара.

отвори го още сутринта, но си обеща да не го докосва.
не и преди той да се обади с думите "долу съм, слизай."

отначало и беше трудно да се пребори с инстинкта "това ще ми трябва, това не, това да..." после свикна.

човек сякаш умее да свиква с всичко. и хубаво, и лошо.

това бе третият път, в който и обещаваше време-път-заедност.
затова предпочиташе да я почака малко,
отколкото да разопакова после.

за трети път.

Много други

Някой днес е щастлив.

Много други не са.

Когато няма надежда

Една от най-известните туристически забележителности в света е мостът на Сан Франциско - The Golden Gate Bridge. Това е и локацията на първо място по брой самоубийства в света - между 1400 и 1500 души са избрали да сложат край на живота си тук, като скочат от 75 метра височина и се блъснат във водата със скорост от 122 км/ч, от 1937 година, когато мостът е открит, до сега. През миналата година са регистрирани 32 такива случая, 31 през 2009, 34 през 2008. Около 15-20% не са местни, т.е. пътували са от някъде специално за да могат да скочат от този мост. Гледката сигурно е страхотна.

Всъщност реалният брой вероятно е значително по-голям от заявения в официалната статистика, защото теченията завличат телата на мъртвите навътре в океана и често не биват откривани. За сравнение, в гората Aokigahara в Япония, която е второто най-предпочитано място за самоубисйтво, са намерени едва 500 тела от 1960-та насам. (През 1960-та в роман е описано как двойка влюбени се самоубива във въпросната гора и това я прави популярна сред японците.)

На Голдън Гейт са сложили такива телефони:

Но не помагат особено.



Понякога просто не можеш да откриеш за какво да живееш.

Вече никой не пише

Казваше, че не си като другите. Харесваше младежката си дързост, вечното си любопитство към всичко ново, безкрайното изумление от живота, своята непримиримост и желанието си да променяш света. Кълнеше се, че никога няма да им позволиш да умрат. Недоумяваше как е възможно човек да допусне да стане скучен и вътрешно ненавиждаше подобни хора. Ентусиазмът ти беше толкова заразен, че всички ти вярваха.

Но сега спря да пишеш.

Знам, че имаш много работа и никакво време, а и музата ти напоследък хич я няма. Понякога се случва отново да те засърбят пръстите, да седнеш пред белия екран с ръце на клавиатурата и да имаш толкова много неща, които искаш да напишеш. Но умората не ти позволява, не можеш да се съсредоточиш, думите ти бягат и след няколко мига се отказваш, проверяваш фейсбук за последно и угасяш компютъра. Пък и вече сякаш няма нужда, няма полза, няма нищо.

Има ли значение, че ми липсваш?

Дори някъде дълбоко в теб наистина все още да е живо старото ти аз, каква от това, щом никога не излиза наяве? В моите очи ти стана съвсем като другите. Сега разбираш ли, че не беше правилно да ги ненавиждаш? Оправдаваш се, че се случва с всички... Но тъкмо в това е цялата трагедия.

В черни краски

Гледах някаква реклама на сладолед, в която анимирано човече пееше и танцуваше, и сервираше сладолед на цялото семейство. Семейството включва две деца, мама, татко и баба. Дядо, изглежда, е починал. Винаги така става. Баба се е преместила при дъщеря си, хем да гледа децата, хем иначе самотата й тежи. Пък и с всичките си болести по-добре е да има някой край нея. Двустайният апартамент не е съвсем достатъчен за петима, което създава редица неудобства и става причина за чести спорове между младите. Сигурно скоро ще се разведат. Кой ли ще изплаща кредита?

Между другото

Разказвах й някаква забавна история, когато споменах името му. Тя ме изчака да свърша, смя се с мен, а после попита:

- Той как е, между другото?

Натъпках цяла шепа пуканки в устата си, което ми даде няколко секунди да помисля. Има неща, които могат да накарат човек да будува безсънен през нощта, да се връща към спомени, които дълго се е мъчил да забрави и да полага усилия да сдържа сълзите си. Реших, че ще е кавалерско да й ги спестя.

Хрупах без да бързам, а тя гледаше встрани, сякаш не просто не я интересуваше какво ще отговоря, но дори беше забравила, че ме е попитала нещо.

- Ами, добре е, май. Имаше някакви проблеми в работата, но вече всичко му е наред. Или поне така казва.

Продължих известно време в същия дух. Тя мълчеше без да ме поглежда, затова смених темата. Имам купища забавни истории за разказване.

The Monday morning blues

Защото така трябва

Има дни, в които все се усмихвам, защото така трябва. А вечерта съм уморен и искам единствено всички да ме оставят на мира.

Започни да говориш

Ще се изненадаш колко много хора мислят, каквото ти мислиш и чувстват, каквото ти чувстваш. Трябва само да започнеш да говориш с тях. И не забравяй, че, ако никой не те разбира, вероятно ти не разбираш никого, което е поправимо.

В разговорите за кратко ще се почувстваш по-добре.

Причината за всичко

Нашият проблем, приятелю, не е, че не разбираме правилата на живота, а че не успяваме да се примирим с тях.

Понеже вече мина много време

Всичко бях планирал. Не беше съдбата, не бяха звездите. Аз бях. Уж „изпуснатите” думи, уж „случайните” срещи, и дългите писма, и късните смс-и, и неочакваните музикални поздрави... И този блог. Не се ли чудиш защо? Наистина, всичкото това време, всичките тези усилия, за какво? Нека ти кажа, понеже мина много време и вече и за двама ни е без значение – защото исках да стана част от живота ти. Или по-точно, част от теб. Да завзема част от сърцето ти, част от спомените ти, част от миналото ти, да оставя своя отпечатък толкова надълбоко, че дори времето да не може да ме изтрие. Исках да повлияя на живота ти, да те променя.

Това бе моят пъклен план.

Не смей да ми пробутваш някое насмешливо-обвиняващо „заслужаваше ли си?”. Остави на мен да си задавам риторични въпроси. Доволен съм, ако искаш да знаеш, макар да не станах по-щастлив.

Не станах по-щастлив.

Права пропорционалност

Колкото по-щастлив си, толкова по-бързо минава живота ти.

Опити за обяснение

Не зная как да ти го обясня. Ти мислиш с други категории. Моят свят за теб не съществува. Каквото имам ти се струва безполезно, каквото ценя намираш глупаво. И понеже нямам какво друго да кажа, ще ти пожелая лека нощ, макар да е едва 10:30, ще изгася компютъра и ще легна да спя до това момиче, което наистина го е грижа за мен и би направило всичко за мен. Знаеш, аз й нося щастие. Това е, което правя. Правя я щастлива. И не за да се чувствам значим, нито пък търся някаква облага, а защото...

Напразно се опитвам да ти обясня. Ти мислиш с други категории.

And when it hurts for me...

С удоволствие

Тъгувам по нещо, което никога не се е случило.
Липсва ми някой, който никога не е бил мой.

И ми харесва.

В кръвта ми твоят пулс тупти

[...]
Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоят пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

Несвързано

Тази сутрин ми е едно такова никакво. Ако бях ученик, със сигурност щях да избягам от час. От този след голямото междучасие или преди него. Или от последния. Или от двата по английски, а следващия щеше да е физическо, дето и без това неизвинени не пишат.

И нямаше да се прибирам. Поне докато не огладнея. Не ми е прибиращо се.

Отдавам го на времето напоследък, от което едва ли има по-хубаво, ако сме съгласни с Райнов. Аз определено съм съгласен и тези първи пролетни и последни зимни дни, в които хем е дъждовно и ветровито, хем не е смразяващо студено, ми дават възможност да вървя без да бързам, с ръце в джобовете, когато отивам или се прибирам от работа.

Тъкмо в гимназията открих удоволствието от това, да вървиш с ръце в джобовете. Едно от нещата, които определено ми липсват през лятото.

Понякога в обедната почивка няма с кого да се видя, нито какво да правя навън, но едновременно с това не ми се стои в офиса. Тогава излизам и се шлая безцелно, изчаквайки единият час да мине. Винаги в посока към морето – в този град други посоки сякаш няма. Ако отида до басейна, имам около 10 минути, в които мога да седя на пейките под влюбените дракони. Мирише на минерална вода. От чешмата зад мен възрастни хора пълнят десет-литрови туби. Десетте минути изтичат.

И ми е едно такова никакво.

Недостатъчно лудост

- Е? Разказвай! Как мина? Хареса ли ти?
- О, да, хареса ми. Дори прекалено много...
- Какво значи това?
- Не знам. Нищо. Случвало ти се е нещо много хубаво изведнъж да те накара да осъзнаеш колко е гаден живота ти и как най-вероятно ще остане такъв до...края? И да ти стане кофти заради всичките неща, които нямаш и никога няма да имаш, няма да видиш или изпиташ и така нататъка. Светът е огромен и само на няколко часа път със самолет от тук съществуват едни напълно различни реалности, а ние сме затиснати в нашата си такава и... Всичко можеше да е много по-добре, наистина. Можеше да е много по-добре!
- О, я престани! Нямам представа защо говориш така, но, ако искаш да знеш, щом животът ти не ти харесва, просто го промени. Нищо не те спира да хванеш въпросния самолет и да полетиш няколко часа.
- Глупости, изобщо не става така. Знаеш ли защо Дон Кихот е пълно куку? Защото няма как да не бъде – той вярва, че може да направи всичко, което поиска. Ако нещо в света не му харесва, просто решава да го промени. Нужно е да си много луд, за да мислиш така. А аз все още съм с всичкия си.

Вече не

Аз не спя, защото ме боли гърлото. Все едно преглъщам бръснарски ножчета. Затова съм пред компютъра и чета блогове. Наливам се с чай, понеже трябвало да приемам повече течности заради антибиотика, и ходя в тоалетната през 30 минути, понеже се наливам с чай. Говори ми се с някого, но освен теб, никой не е онлайн. Не е като едно време, мисля си, вече не сме млади, някога всички седяха в чата по цяла нощ.

Ти защо не спиш? Не знаеш ли, че вече никой не седи в чата по цяла нощ? Може би и теб те е хванал някой от тея ужасни вируси напоследък. Или е заради пълната луна, която не се вижда изобщо от облаците, но все пак е там. Или просто не си като другите и четеш блогове, и ти се говори с някого, но само аз съм онлайн.

А нали вече не си говорим.

=========

Не че не искаме, просто животът е скапан.

Бледосиня точка

Има връзка между значимостта на едно събитие и неговата чисто физическа отдалеченост. Скандалът в дома ни е по-важен за нас от убийствата в Еритрея. Тричането на кучета в селото е по-голям празник от най-пищната корида в Севиля. Импровизираният карнавал в училище те вълнува повече от онзи в Рио. И така нататък. Умът ти е така устроен, че колкото по-далеч си от нещо, толкова по-малко изглежда то.

Това е нашата планета.

Не е трудно да се научиш да виждаш нещата от такова разстояние. Не е трудно да се дистанцираш. Трудно е след това да продължаваш да живееш, да водиш своите си ежедневни борби, да си поставяш цели, да откриваш предизвикателства... И да изпитваш радост.

Отдалечаваш се, отдалечаваш се, отдалечаваш се... И виждаш всичко. Виждаш целия свят, виждаш целия живот. Виждаш доброто и злото, виждаш справедливото и грешното, миналото и бъдещето.

Но си толкова далече от всичко, че вече не си част от нищо.

Докато теб те няма

Лошото на заминаването е, че на мястото, от което тръгваш, животът продължава. Ако един ден решиш да се върнеш, може и да няма никого.

Как прави сърцето.

Когато слушаш сърцето си, трябва да чуваш само "туп, туп, туп..."

Другото са собствените ти объркани мисли.

Детското в теб

Струва ми се, че малко прекаляваш с всички тези глупости. Добре, де, извинявай, но знаеш какво имам предвид.

Ако се държиш като дете, всички гледат на теб с насмешка и не те приемат сериозно. Досаждаш. Никой не разчита на теб. Не искат мнението ти, нито търсят помощта ти.

От друга страна, зрелите за възрастта си деца заслужено печелят уважението на околните. Нали?

В случай, че въпреки това искаш да съхраниш детето в себе си, помни, че винаги ще има нужда от някой възрастен, който да се грижи за него.

Някой възрастен, който да го предпазва от тъжната страна на живота.

Масова профанизация

Изглежда, красивото, докосвано от ръцете на мнозина, губи красотата си. Думите, изричани от всички, губят значението си. Чувствата, обявени на всеослушание, не са специални за никого.

Споделянето принизява всичко извисено. Несподелянето обезсмисля съществуването му.

Свободната воля тежи, когато резултатът не зависи от направения избор.

Ех.

Добавена стойност

Държа на думата си, защото... Не знам, може би от предвидливост, макар че ми звучи неточно. Добре е да държиш на думата си. Така й придаваш стойност. Има неща, които са недоказуеми и можеш да гарантираш единствено с думи, а другият трябва да приеме на доверие. Сега може и да ти изглежда глупаво, но някой ден ще решиш да кажеш „винаги ще съм до теб” и адски ще ти се иска да ти повярват, а, ако думата ти не струва нищо... Какво ще правиш тогава?

Цена

За какво ти е да обясняваш на всички кой си и за какво се бориш? И без това е достатъчно тежко да останеш верен на убежденията си. Всеки бунт си има си цена. Родителите ти са на прага да те обявят за неблагодарен и безотговорен. Половинката ти се съмнява в любовта ти и плаче, докато те моли да не си толкова инат. Приятелите ти губят всякакво уважение към теб и с изумление чуваш от тях подигравки тъкмо за нещата, с които всъщност се гордееш най-много. Това са част от сигурните признаци, че си успял, бил си независим и самостоятелен в решенията си, не си се водил по чужд акъл, не си вървял по чужди стъпки. Дали си е струвало? Едва ли. Дали си бил прав? По-скоро не. Остава само една тиха гордост. Едно сладко усещане, което нямаш с кого да споделиш.

П.П.
Вижте този филм, героят на Дани ДеВито има да каже някои неща за това как се става човек с характер.

Неделно

Прозорците на спалнята гледат на изток и стаята се пълни със слънце още от изгрева. Излежавах се до късно, дочетох започнатата книга, не правех нищо. Светлината правеше странни фигурки по тапетите. През ПВЦ дограмата се чуваха двигатели и разговори. Мислех за прекрасни неща, които никога няма да се случат. Пропилях почти целия ден по напълно безсмислен начин.

Защото така исках.

Няма формула за правилно прекарване на живота. И на теб са ти казвали, че животът е кратък, че всяка секунда е ценна и не бива да губиш време, че всеки пропуснат момент е безвъзвратно отминал и никога не можеш да го върнеш. Thank you, Captain Obvious! А какъв точно е съветът? Няма съвет. Каквото и да правиш днес, когато остарееш, ще ти се иска да беше направил повече. Ще се ядосваш на младите, защото пропиляват възможностите си и ще им повтаряш, че животът е кратък, че всяка секунда е ценна и прочее. О, ще си казваш, защо го разбрах едва сега, когато вече е твърде късно!?

Глупости. Нищо не си разбрал. Винаги е било твърде късно.

Ще търсиш вината в хората, защото алтернативата е немислима. Те просто не знаят, ще казваш. Те не могат да разберат, ще казваш, още са млади. Те не слушат какво им се говори и след време ще съжаляват, ще казваш.

А животът просто е такъв и няма какво друго да правиш с него, освен да го пилееш.

На мен никога.

Познавах човек, който мислеше, че никога няма да му се случи да остане сам. После му се случи, а той дори не разбра.

Тъжна история.

Константа

Да, знам, паля се, че трябва да съм щастлив и на това, повечето хора изобщо не биха разбрали какъв ми е проблемът, но аз нали я обичах, какво стана сега.
Копеле, не знам дали трябва да ми разказваш тези неща, казва Чарли много сериозно.
Но продължавай, добавя бързо.
И аз продължавам, доколкото мога, а аз мога доста, говоря и говоря, докато концертът свършва и ние отиваме да пием тоник в 703 в 00:03, опитвам се да обясня какво чувствам и в крайна сметка се прибирам и си лягам по-късно, отколкото съм свикнал, и по-уморен, отколкото ми се иска, и чак на следващата сутрин ми хрумва, че с цялото това говорене всъщност съм доста тъпо копеле и вместо това може би просто трябваше да отида при Констанс и да и кажа нещо простичко като “здрасти” например, да си поседим малко в ателието и може би да опитаме отново, пак от целувките нататък, и може би всичко щеше да бъде наред.
Но дори тази мисъл не трае много дълго.

Целия текст на Богдан Русев намерих единствено тук..

Любовна лирика

[...]
Имам предвид, че човек остарява, става циничен, преживява любовта, надживява я, преодолява я и вече няма нужда от нея, няма време за нея и като цяло спира да му пука за нея. И четенето на подобни стихове става ненужно. Не те замислят, не те разчувстват, на нищо не могат да те научат и това, за което се говори в тях ти е прекалено далечно за да го съпреживееш.
[...]

Моето време

По мое време беше различно. Хората се ценяха според качествата си. Важни бяха куражът, достойнството, моралът. Може би е било само защото тогава никой нямаше годишнен доход, с който да се похвали. Не знам.

Най-много ми липсват разговорите. Обичахме да говорим за глупости като дали има случайности, ще получим ли втори шанс, светло ли е бъдещето и има ли смисъл да мечтаеш за непостижимото. Сега всички са прекалено умни за да говорят за глупости. Вече знаят достатъчно. Не си струва. И няма време. Разбира се.

Изглежда, когато твоето време отмине, отминаваш и ти. Остава ти само да гледаш отстрани.

Да!

Отидох да си платя интернета. От всички сметки единствено тази за интернет не мога да платя онлайн и трябва да ходя до офиса. Този път не ми тежеше, имах нужда от разходка. Идва редът ми и добре изглеждащо момиче ме пита за телефония номер. Не ми се случва често, казвам си на ум, но отговарям послушно без да се правя на интересен с остроумни забележки. Докато чакам да ме намери в системата разглеждам бюрото. Има работен календар, на който пише: "Да! Аз ще се усмихвам всеки ден от новата 2011 година!" На мен още ми е пред очите вчерашната случка, когато си говорехме с тази моя приятелка и тя ми обясняваше колко сухи и безвкусни мандарини си е купила последния път, и изведнъж майка й се обади и й каза, че баща й е починал. Трябва да си наистина безразличен към чуждата болка за да можеш да се усмихваш всеки ден.

Не, дори това няма да е достатъчно. Трябва да си изгубил всичко човешко.

От глупост

Дали е генетично заложено или е въпрос на възпитание е без значение. Човек винаги иска да постъпи правилно, независимо какво ще му струва.

Така желанието да кажеш истината ще те тормози винаги и ще продължаваш да го обмисляш като вариант, макар да знаеш, че с това ще рискуваш всичко постигнато и със сигурност ще загубиш много. Странно е как можеш да провалиш живота си заради нещо минало, което не би трябвало да има значение за никого, освен за теб. Може би ще го направиш утре?

Само от глупост.