Вече никой не пише

Казваше, че не си като другите. Харесваше младежката си дързост, вечното си любопитство към всичко ново, безкрайното изумление от живота, своята непримиримост и желанието си да променяш света. Кълнеше се, че никога няма да им позволиш да умрат. Недоумяваше как е възможно човек да допусне да стане скучен и вътрешно ненавиждаше подобни хора. Ентусиазмът ти беше толкова заразен, че всички ти вярваха.

Но сега спря да пишеш.

Знам, че имаш много работа и никакво време, а и музата ти напоследък хич я няма. Понякога се случва отново да те засърбят пръстите, да седнеш пред белия екран с ръце на клавиатурата и да имаш толкова много неща, които искаш да напишеш. Но умората не ти позволява, не можеш да се съсредоточиш, думите ти бягат и след няколко мига се отказваш, проверяваш фейсбук за последно и угасяш компютъра. Пък и вече сякаш няма нужда, няма полза, няма нищо.

Има ли значение, че ми липсваш?

Дори някъде дълбоко в теб наистина все още да е живо старото ти аз, каква от това, щом никога не излиза наяве? В моите очи ти стана съвсем като другите. Сега разбираш ли, че не беше правилно да ги ненавиждаш? Оправдаваш се, че се случва с всички... Но тъкмо в това е цялата трагедия.