Да, знам, паля се, че трябва да съм щастлив и на това, повечето хора изобщо не биха разбрали какъв ми е проблемът, но аз нали я обичах, какво стана сега.
Копеле, не знам дали трябва да ми разказваш тези неща, казва Чарли много сериозно.
Но продължавай, добавя бързо.
И аз продължавам, доколкото мога, а аз мога доста, говоря и говоря, докато концертът свършва и ние отиваме да пием тоник в 703 в 00:03, опитвам се да обясня какво чувствам и в крайна сметка се прибирам и си лягам по-късно, отколкото съм свикнал, и по-уморен, отколкото ми се иска, и чак на следващата сутрин ми хрумва, че с цялото това говорене всъщност съм доста тъпо копеле и вместо това може би просто трябваше да отида при Констанс и да и кажа нещо простичко като “здрасти” например, да си поседим малко в ателието и може би да опитаме отново, пак от целувките нататък, и може би всичко щеше да бъде наред.
Но дори тази мисъл не трае много дълго.
Целия текст на Богдан Русев намерих единствено тук..
