10

Обмислях да прехръвля блога на собствен домейн и да сменя визията му с нещо по-модерно и функционално. Блогспот отдавна ме дразни с бъговете си. Но ми домиля. Десет години са много време и сякаш всичко се е променило. Нека поне блогът ми да си остане същия. С мекото сиво и оранжевото.

Животът ми днес е съвсем различен. Случва се да се чудя как стигнах до тук. Нали уж можех много повече. Защо животът ми стана такъв? Тогава поглеждам какво съм писал месец след месец в този мой дневник и разбирам, че животът ми е такъв, какъвто си избрах да бъде. Разбирам също и мотивите, заради които избрах точно този живот. Това разбиране потушава гнева и ми връща спокойствието. Връща ми самочувствието и себеуважението. Не съм се провалил. Напротив. Успял съм.

Критериите, по които днес оценявам живота са съвсем различни. Това е причината за объркването. То няма как да бъде иначе. Все пак са минали десет години.

Бих казал, че без блога си нямаше да имам това разбиране. Десет години са много време. Достатъчно, че да забравя дори онези моменти, които смятах за изключителни и за които казвах, че няма да забравя никога. Забравих много. Не всичко, но все пак много. А колкото повече забравяме, толкова повече се променяме. Добре, че си водих записки.

Няма как да ми липсват нещата, които не помня, нали? Само че, фактът, че нищо не ми липсва, сам по себе си създава липса. Дяволска работа.

Годишнините традиционно са повод за преосмисляне. Аз май не съм спирал да преосмислям през последните десет години... Но конкретно през последната си задавам въпроси като "Кои са истински важните неща?" и "Колко точно си заслужава да пожертваш за да постигнеш целта си?" Хубави въпроси са. Искам и вие да си ги задавате. Постоянно. Не ми пука какви отговори ще си измислите. Само си задавайте въпросите.

Аз този път нямам нищо за казване. Не съм си приготвил някаква тъжна поука за края. Ще оставя Животът сам да ви натъжи. Сигурен съм, че няма да ме разочарова.

До скоро.

Недотам социални животни

Знаем, че хората са социални животни. Имаме нужда от другите. Имаме нужда от одобрението на другите. Търсим близост, споделеност, разбиране. Самотата буквално убива.

В същото време се оказва, че да заговориш непознат без причина е трудно. (А уж комуникацията би трябвало да е най-естественото нещо изобщо.) Тълпите те потискат. В чужда компания се чувстваш неудобно, неловко, притеснително - както искаш го наречи - и ти се иска да се махнеш далеч от тях.

Скапана природа.

Предполагам, че дълго време хората са живеели в малки общности, в които всеки е познавал всички останали. Непознатите са принадлежали на други общности и щом се срещнат се е налагало да се убиват за територия, храна или нещо друго. Това е продължило толкова дълго, че и днес, при интеракция с непознат, подсъзнанието ни нашепва да сме предпазливи.

Напълно основателно, между другото. Повечето хора не струват.

Съвет

Може да ви прозвучи като самохвалство, но като гимназист наистина имах много стройна, добре издържана във всяко отношение философия за живота. Бях наясно с ценностите си, разграничавах правилно от грешно и - което е може би по-важното - грешното изобщо не ме изкушаваше.

Мислех, че времето ще затвърждава убежденията ми. Мислех, че с времето ще ставам все по-непоколебим. Мислех, че натрупаните знания и опит ще ме направят по-мъдър и по-силен.

После всичко отиде по дяволите.

Съветът ми към онези, които са още в началото, е: трябва всеки ден от живота си да се преоткриваш и да доказваш пред себе си кой си и за какво се бориш. Времето не ти предлага никаква защита от изгубване. Само прави лабиринтите по-сложни.

Светът става все по-хубаво място за живеене.

Налага се впечатлението, че светът отива по дяволите. Но така ли е наистина? (Не, че ме е грижа.) Според Бил Гейтс отговорът е категорично "не" и съветва да гледаме отвъд злободневните заглавия и да откриваме тенденциите.

В една своя скорошна публикация той твърди, че светът става все по-хубаво място за живеене. После доказва твърдението си с числа. Няма как да спорим с числата и не ни остава друг избор, освен да признаем, че е вярно.

Новината е донякъде добра. Но докато светът става все по-хубав, хората си остават все така нещастни. Защото двете неща не са свързани. Дори да направим светът съвършен - каквото и да означава това - пак няма да сме щастливи.

Тогава защо изобщо се опитваме?

 

Solaar Pleure

Страхове и други комплекси

Престанах да досаждам. Това, че искам да видя някого, не значи, че и той иска да ме види.

Страхът, че се натрапвам, дълго време имаше определяща роля в отношенията ми с околните. Чак в университета си дадох сметка, че заради този ми страх другите ме намират за високомерен. Положих усилия да се променя и се научих аз да правя първата стъпка, а после се научих и да настоявам.

Между другото, сега виждам същото нещо при голямата ми дъщеря. Криво й е, че другите деца не я викат да играе с тях. Не чакай да те повикат, съветвам я аз, просто отиди и се включи в играта. Но знам, че не е толкова просто и не я притискам. Не е нужно всички да са ти приятели, казвам накрая, ще се научиш да ти е хубаво и сама.

Както и да е.

Мисълта ми е, че това с правенето на първата стъпка е хубаво, ама до едно време. После си става чисто досаждане. И изглежда напоследък се бях поувлякъл. Но вече не.

Пак съм си доброто, старо, интровертно аз, което звъни само веднъж.

И ни влече, няма как.

Някога не харесвах TV1000, защото даваха само стари филми.

Сега харесвам TV1000, защото дават само стари филми.

И така...

Аксиома първа

Нямам ясен спомен, но май за пръв път чух за аксими в час по алгебра в осми клас. Аксиомата е нещо, което приемаме за вярно и можем да използваме без да е нужно да го доказваме. Не ги харесвах тогава, не ги харесвам и сега.

Неотдавна вокалистът на Линкин Парк сложи край на живота си. Коментарите по темата бяха колоритни, но всички си приличаха по едно - осъждаха постъпката като нещо изначално погрешно. Такава е аксиомата.

Дразня се, че не мога да намеря доказателство.

Малко по малко се превръщаме в минало

Вечерта излязохме с жена ми да се разходим. Минахме през центъра, хапнахме бургери, кипихме си сладолед, пихме по нещо алкохолно на плажа, послушахме музика и се прибрахме много преди полунощ, нетърпеливи да спим.

Старая се да излизаме така поне веднъж седмично - с приятели или само двамата. Без да мислим за работата, грижите за децата, липсата на време и липсата на пари. Много е изкушаващо да се потопиш изцяло в проблемите и да спреш да се забавляваш с оправданието, че имаш да правиш по-важни неща, но аз знам, че липсата на забавления обезценява живота, кара те да искаш да свърши и те вкарва в много опасен омагьосан кръг.

През летните вечери централната част на града и крайбрежните алеи са пълни с хора. Винаги е било така. Тази събота, докато с жена ми се разхождахме, ми хрумна, че не сме срещнали нито един познат. Като гимназист беше невъзможно да изляза и да не видя поне няколко човека, с които се знам по физиономия.

А сега - никой.

Усетих се чужд и излишен. Това все още си е моят град, но явно не е моето време. Изглежда, то, времето, ни отнася все по-далеч от настоящето и все по-близо до миналото, докато накрая се слеем с него.

Хубавото е, че тази мисъл не ме смути. Аз си имам семейство. Съвсем не възразявам светът да продължи без мен. И без това отива по дяволите.

Всички дни са лоши

Не трябва ли?

Редуваха се приливи и отливи,

и пълнолуния изпълваха очите ми,

а празнодумия изпълваха живота ми.

Пресъхнаха сълзите ми.

Запяхме нови летни хитове

и после бързо ги забравихме,

и спряхме да четеме стихове,

и вече не мечтаехме.

И всичко вече ми е все едно.

За нищо вече не тъгувам

и нищо не желая, но...

Кога ще спра да те сънувам?

Във всяка премълчана дума

Caribiana пак споделя поезията си.

Големият демотиватор

Това се случи преди две години. Едно момиче започна работа във фирмата, в която тогава работех.

Дойде усмихната и преливаща от ентусиазъм. Беше й първата работа след университета. Първата истинска работа. И тя беше готова да дава всичко от себе си. Да даде воля на творческата си същност. Да докаже на всички какво знае и може. Да покорява върхове и да сбъдва мечтите си.

Седяхме бюро до бюро. Ден след ден ненатрапчиво, но редовно, аз ѝ разкривах колко безсмислена е работата, която върши. Как всичките ѝ усилия са безрезултатни. Как опитите ѝ да промени нещо са обречени на провал. Как пропилява живота си зад това бюро и неусетно се превръща във всичко онова, което е ненавиждала в другите.

След осем месеца напусна.

Знаете ли кое е най-интересното. Всичко което ѝ казах, беше вярно. Не аз я демотивирах, а живота.

Благородни лъжи

На път към работа срещам една възрастна жена. Познавала се е с баба ми. Спира ме да ме пита как съм, пита как са родителите ми, казва ми, че е добре и всичко е наред, пожелаваме си всичко хубаво и си продължаваме по пътя.

Изпитвам ужасно неудобство от този кратък разговор, защото случайно знам, че няколко дни по-рано синът й е починал. Той живееше в друг град. Сестра му, жена му и роднините на жена му решили, да не й казват. Не я извикали на погребението. Ако го търсела по телефона, щели да й казват, че е в чужбина.

Струва ми се отвратително.

И ми напомня колко много хора има, които сами доброволно избират да игнорират истината, просто за да могат да си живеят на спокойствие в заблудата, че "всичко е наред". Не бъдете от тях.

Определения

Нали знаете как, когато се представяте на някого, от вас се очаква да кажете нещо за себе си. Нещо, което ви определя. На мен винаги ми е било трудно да намеря подходящо определение.

Хората избират различни неща, с които да се определят. Работата си, хобито си, семейното си положение, вярванията си, убежденията си... Запознавам се, например, с някого и той ми казва "аз съм счетоводител" или "аз обичам да пътувам", или "аз съм майка на три деца", или "аз съм християнин", или "аз съм комунист" и аз вече знам нещо за този човек.

Нещо, което той счита за определящо за своята личност. Ако каже, че е семеен, това не значи, че няма работа или хоби. Не, просто семейството е с приоритет и би се отказал от хобито си, ако се налага, или би сменил работата си. Ако каже, че е комунист, значи неговите убеждения са водещи в живота му и вероятно са определили и работата му, и личните отношения с партньора му.

И така нататък.

Мисля, че мен ме определят тайните ми. Спомените. Нещата, които пиша тук. Книгите и филмите, които не разисквам с никого. Музиката, която слушам на слушалки. Не знам каква е думата за това.

Вие имате ли си определение за себе си?

А то беше като пожар

Много пъти се връщах назад в спомена си, до утре бих могъл да описвам всичко отначало, и пак виждам, че не мога да опиша онова състояние на лудост, на екзалтация, на безпаметност и на щастие, а само дим виждам, да се издига над спомена ми, ни следа от жарава, ни следа от пламък, а то беше като пожар. Просто бях притичал през този пожар и как, чудя се, нищо не е опърлено и изгорено; ако птица прелети през такъв огън, то тя ще падне в огъня, насекомо, ако се извие над него, ще се сгърчи тутакси в пламъците, а ето, аз и през пламъка минах, и през жаравата изтичах и ни следа от обгаряне! Ах, как мечтаех само да убия жестоко, тъй, че от ужас да настръхне и Долна мъка, и махалата Колибите, и да загина после по епически начин, да лежа епично и спокойно, както никой досега, и всички около мен да бъдат безкрайно опечалени, в дълбока скръб да потъне светът и да почуствува как ужас започва да се просмуква отвсякъде.

Но не би!

Ни убих, ни сам загинах, а още по-малко опечалих някого или накарах някого да изпадне в ужас!

Отнесох си болката мълчаливо и тайно, вкопа се тя в душата ми, покри се с тънка корица, и само понякога ще се попука тънката ципа и ще започне да сълзи. Капка ще се отрнои, ще звънне печално в душата ми и ехото й ще заглъхне, без да стигне до нечие ухо. Изглежда, че човек не може и да мрази постоянно, изтощава го омразата, изморява го, тя изтисква или изсмуква силите му. В същност, разбирам едва сега, че и омразата, и любовта са като тревата, те от нашите сокове пият, затова, ако човек доживее до дълбока старост, неговите близки полагат в земята само тялото му. Никакви сокове не са останали в него, само изтисканото до краен предел тяло от любов и от омраза, като изтощена орница.

Книга

В шест без нещо жена ми идва да ме буди. Аз спя и сънувам, и в съня си чувам стъпките й как се приближават към мен, стряскам се и изведнъж се изправям до седнало положение в леглото. Жена ми се сепва, после се засмива на обърканото ми изражение.

Буди ме, за да ми даде детето и да може да легне да поспи за 2 часа, иначе ще припадне от изтощение. Още като ставам тя бутва дъщеря ми в ръцете ми, целува ме и ляга на моето място както е с дрехите. Аз се изнизвам тихо в другата стая и тихо затварям вратата, все едно жена ми мигновено е заспала и внимавам да не я събудя...

Дъщеря ми все още може само да вика "Ъ! Ъ!" и да маха неориентирано с ръце, няма какво да правя с нея. Затова гледам да си взема някоя книга да чета. Като се нанесохме да живеем в апартамента на баба ми много неща изхвърлихме, но книгите си стоят. Всякакви книги има - световна класика, руски автори, български автори, а в другата стая - където жена ми сега спи - са и юношеските приключенски романи и поредицата "Галактика". Купувани са от дядо ми, а после и от баща ми, и сигурно от майка ми.

Известно време гледам закъсаните им гърбове с протритите букви, чудя се коя да подхвана, дъщеря ми в ръцете ми вика "Ъ! Ъ!" и маха неориентирано, докато най-накрая взимам една книга и сядам на дивана. Слагам детето да легне върху събраните ми крака - главата й на коленете ми, а краката й до гърдите ми - че да мога да я люлея без да се изморявам. Климатикът е току над главите ни, та я замятам на две - на три с една пелена, да не й духа. С едната ръка я придържам да не се търкулне на пода, с другата си отварям книгата и почвам да чета.

Хубава се оказа книгата, умело написана, леко се чете, пък и интересна. Ама тъжна. Няколко страници бях прочел и ме разплака. Първо като усетих смъдене в очите на пук се преструвах, че нищо ми няма. Напрягах се да задържа сълзите и от напрежение чак ме заболяха очите. Така продължих докато се наляха със сълзи и вече съвсем не виждах буквите. Тогава оставих книгата, попих ги с една кърпичка и вдишах няколко пъти дълбоко, да ми мине. Добре, че покрай детето из целия апартамент има разпилени кърпички, хрумна ми, и добре, че жена ми спи и не може да ме види, а, между другото, дъщеря ми и тя вече беше заспала.

Пак подхванах книгата, люлеейки детето, и четох, четох, и както се бях зачел изведнъж чух стъпките на жена ми току до мен, и се стреснах за втори път тази сутрин. Жена ми пак се сепна и се засмя. Преди половин час е трябвало да стана, подхваща тя, защо не си ме събудил? И защо пелената й е на земята? Съвсем по женски почва да се ядосва за дреболии и някак успява да ми се скара макар да шепне.

После почва да се суети наоколо, а аз си давам сметка, че ми е леко и хубаво, и че тея чувства трябва да се дължат не на нещо друго, а на книгата. Уж тъжна, а така ми е олекнало, че като гледам дъшеря си, която спи, и жена ми, която се суети наоколо, си спомням колко много ги обичам. И ми става безкрайно чудно как съм могъл да забравя такова нещо, и даже до този момент хич не съм знаел, че съм забравил, докато една тъжна книга не накара очите ми да се налеят със сълзи.

Неумение

Не умея да се разделям с хората. Веднъж влезли в живота ми, всякак се старая да ги задържа там. Дори не е необходимо да сме си били много близки. Достатъчно е да сме споделили един-два приятни мига.

Понякога е пределно ясно, че пътищата ни са се разделили, а аз продължавам да си въобразявам, че всъщност всичко е както преди. Колкото повече време минава, толкова по сантиментално наситени стават спомените ми.

За тези неща си дадох сметка сега, след като изгубих 3 часа в четене на писма от хора, с които никога вече няма да си пишем.

Мъчно

Знам, че това е, което винаги си искала. И се радвам, наистина. Но пак ми е мъчно, че заминаваш. Просто всички заминават. Един по един, всеки нанякъде. Само аз оставам. Затова ми е мъчно.

Виноват

Веднъж стана така, че приключих с работата си цял час по-рано. Не че нямаше нищо за правене, но изведнъж изпитах непреодолимо нежелание да работя.

В такива случаи винаги бързо тръгвам към вкъщи - за да помогна на жена ми, да прекарам малко време с децата, да свърша някои отдавна отлагани домашни задачи.

Този път не си тръгнах. Останах си в офиса, сам. Мислех си за разни неща. Лични неща. Не на жена ми, не на децата ми. Само мои.

Издържах тридесет минути преди чувството за срам да надделее. Срам от това, че се крия в офиса като страхливец.

И пак забързах към вкъщи.

Have never done as I've been told

С други думи

Значи за теб изминалата година е била динамична, изпълнена с предизвикателства и много научени уроци, и дори те е променила? Какво съвпадение. За мен също. Но май не тълкуваме думите еднакво. Нека обясня.

За мен изминалата година беше изтощителна. Физически и психически. Стрес, напрежение...и болести. Налагаше се да хвърлям толкова усилия в търсене на изход от безизходни положения, че не можах да правя почти нищо друго. Уроците бяха резултат от категорични и непоправими провали. И - както винаги в живота - додоха твърде късно, когато бяха вече безполезни.

Огорчението и разочарованието от мен самия преля и се прехвърли на всичко останало. Плаша се като виждам колко съм ядосан на целия свят и как не успявам да се контролирам. Все по-често и все по-силно ядът ми се излива от мен без да съм му позволил. Често насочен към най-близките ми.

Повече се харесвах, когато бях просто тъжен.

И аз, като всички, се надявам 2017-та да е по-добра. Но не виждам причина да бъде. Няма нещо, на което да спра погледа си и да кажа: "Ето, това ще донесе положителната промяна."

Няма.