Страхове и други комплекси

Престанах да досаждам. Това, че искам да видя някого, не значи, че и той иска да ме види.

Страхът, че се натрапвам, дълго време имаше определяща роля в отношенията ми с околните. Чак в университета си дадох сметка, че заради този ми страх другите ме намират за високомерен. Положих усилия да се променя и се научих аз да правя първата стъпка, а после се научих и да настоявам.

Между другото, сега виждам същото нещо при голямата ми дъщеря. Криво й е, че другите деца не я викат да играе с тях. Не чакай да те повикат, съветвам я аз, просто отиди и се включи в играта. Но знам, че не е толкова просто и не я притискам. Не е нужно всички да са ти приятели, казвам накрая, ще се научиш да ти е хубаво и сама.

Както и да е.

Мисълта ми е, че това с правенето на първата стъпка е хубаво, ама до едно време. После си става чисто досаждане. И изглежда напоследък се бях поувлякъл. Но вече не.

Пак съм си доброто, старо, интровертно аз, което звъни само веднъж.