...и рядко сме тъжни

Не ме впечатляваш с щастието си. Знам какво си жертвала за него.

Акулите са щастливи, предполагам. Помнят по минута или две. Не повече. Така са устроени. На това му се казва живот за мига. Много хора го смятат за доста добър вариант.
Нали това искаш? Нали с това се гордееш? Нали така продължаваш напред? Дори си ме съветвала...
Живей за мига? А какво ще кажеш за: "Върви по дяволите!"?

"Бързо забравяме и рядко сме тъжни.", казва един герой на великия Ремарк. Казва го с дълбока ирония, с тотално отчаяние, с безконечна мъка по нещата, които е заличил в паметта си в името на съществуването си.
А ти се радваш. Ти се гордееш.
По дяволите.

Лошото при акулите е, че никога не могат да спрат. Дори когато спят, трябва да продължават да се движат напред. Защото, ако спрат дори за момент... Ще умрат.
Тъжно, нали?

SMS

Ima mi neshto brat. Iska mi se da legna i da reva.

Pihme v Trifona sega i beshe super qko. Idvai si po dqvolite.

Ne e juvot, my friend, ne e jivot....

Dear Diary

Днес стават 24 дни. Сякаш ме е нямало. Ако ме питаш какво съм правил през тези 24 дни – не знам. Промяна има, излизам, усмихвам се, отново ям нормално. Не че се чувствам по-добре, но по-добре се преструвам. За пореден път се убедих, че най-добрият начин да се справиш с проблема е да го отричаш. Вече знам със сигурност, че нещата не могат да се поправят, но все още тая някаква надежда... Казват, че надеждата крепи човек, а мен тъкмо надеждата ме убива. Надеждата ме спира, дърпа ме назад, натиска ме надолу, тласка ме към саморазруха. Не искам надежди! Какво не ми е наред? Плаша се от себе си, защото не се разбирам. Вече не си вярвам. Времето има свойството да прави всичко да отминава. До тогава ще е твърде късно. Давам си сметка, че всичко, което правя е с една единствена цел – да напомня за себе си. Знам, че е жалко, но въпреки това... Ето ме, виж, тук съм! Мислиш ли за мен? Друго не ме интересува. Само това. Мислиш ли за мен? Всеки положителен знак ме подлудява от щастие, но щом знакът изчезне отново ме обзема дяволски страх. Страхувал съм се от тъмното, страхувал съм се от смъртта, но сега ми е много по-страшно. Сега се страхувам, че ще бъда забравен.

MMORPG "Life" 0.24b

Като всяко MMORPG и животът няма смисъл. Единственият стимул е трупането на експириънс и събирането на айтъми. В началото е наистина интересно и вълнуващо, често казваш „Ааа! Ооо! Брей!”, но малко след това единственото, което си казваш е „Защо по дяволите продължавам?” Стоиш насред безкрайна, необятна вселена, скрила в себе си безброй невъобразими красоти и тайни, но за да можеш да съществуваш си длъжен просто да трупаш експириънс и да събираш айтъми. Уж има разни куестове, които да разнообразяват ситуацията, но с времето усещането „been there, done that” става все по осезаемо и е трудно да се бориш с него. Циклиш ежедневно с надеждата, че нещо ще се случи. После тази надежда умира, но продължаваш да циклиш по навик. Или защото не обичаш да се отказваш. Или за да не се излагаш пред другите. Има някакви луди – идеалисти – които понякога те въвличат заедно с много други в една или друга битка, в едно или друго търсене. Опитваш да прихванеш от техния ентусиазъм, на моменти успяваш, мъчиш се да ги имитираш, но винаги е за кратко. Това не са твоите битки и твоите търсения, никога не успяваш да разбереш причините за тях. После идват разочарование и апатия. Казваш, че всичко много те радва, че си щастлив, че не би продължавал, ако не ти харесваше, но всъщност си дяволски отегчен. Където и да отидеш, с когото и да се срещнеш, каквото и да направиш – все ти се струва някак фалшиво. Иска ти се най-сетне да стигнеш края, за да можеш да си починеш.

Ето ме мен, с добрите новини. Ще стигнеш края. Имай търпение.

Sightseeing

А вие какво си въобразявахте?

Въпрос на принципи

Принципите не помагат да избегнеш грешките в живота си.
Но от опит знам, че имат едно друго, много хубаво приложение.
Ако, преследвайки интересите си, нараниш някого жестоко, принципите са страхотно средство да удушиш съвестта си.

"Въпрос на принципи!"
Сякаш това обяснява всичко...

Не ми се говори.

т и ш и н а

Страх от депресия.

Не ги разбирам!

И всеки път щом някой се отърси от депресията, всички край него му се радват и приветстват:
- Хей, страхотно е, че вече си добре, как се възстанови толкова бързо? Толкова се радвам, че отново излизаш с нас, усмихваш се и се веселиш! Поздравления! Как го постигаш?
- О, ами нали знаеш, животът продължава! Просто не мисля за това, гледам да се разсейвам с други неща... Трябва да се продължава напред. Ако гледаш към миналото, до никъде няма да стигнеш... Трябва да си повтаряш, че „това” няма значение, че не е толкова важно и да не спираш да се усмихваш!

Животът продължавал. Чудесен метод! И което е по-важно – наистина работи. Но как не разбираш, че „това” всъщност е от огромно значение, определя целия ти бъдещ живот и не само е важно, но може би е най-важното нещо което някога ще ти се случи! Нима наистина не ти пука? Иска ми се да те дръпна в страни и тихо да ти прошепна на ухото: „Ей, чакай малко, ти току що съсипа бъдещето си, к’во се хилиш, осъзнай се, по дяволите!!!”

От къде този сляп страх от реалността?

Cup of Tea

Повечето хора се обиждат от мълчанието. Много е хубаво да си намерите някого, с когото можете да си мълчите, без да се чувствате длъжни да поддържате разговора. Такава компания е много разтоварваща и много подходяща, когато не ти се говори, но не искаш да си сам.

I cannot sit and chat with you
the way I'd love to do.
So brew yourself a cup of tea
I'll think of you, you think of me.

=====================

I`d like to drink a tea with you
like the way we used to do
The life captured both of us
but to each other we can always trust...

Благодаря.
ШЩ

Нашите мечти.

Ела да помечтаем заедно, прегърнати, загледани към морето. Да помечтаем за нас, за нашата сватба, за нашите деца, за нашето бъдеще. За пътуванията, които ще предприемем заедно. За нещата, които заедно ще видим. За прекрасните моменти, които ни очакват. За нашето щастие. Няма как мечтите ни да не се сбъднат! Ти толкова искрено вярваш, а аз толкова добре се преструвам!

Този път наистина

Ебах ти гадния живот!
Един от онези моменти, в които това е единственото адекватно нещо, което можеш да кажеш. Или по-скоро да го изкрещиш. През сълзи. И с много злоба.
Ебах ти гадния живот!

Баба Марта

Сутринта ни донесоха вестниците и докато разлиствах страниците от вътре изпадна приложена мартеница. Беше хубава и се зачудих какво да я правя, не исках да си я слагам, но на кого да я подаря. Изведнъж се сетих, че знам адреса ти и идеята, да ти я пратя в писмо много ми хареса. Деловодителкта ни е в съседната стая и нямаше нищо против да ми даде един плик. Тя е готина. Надписах го и сложих вътре мартеницата. От обратната страна на парче използвана факс-хартия написах с молив набързо едно пожелание за здраве. Банално, но искрено. Забавлявах се като дете, мислех си как ще се зарадваш, кой знае от кога не беше получавала писмо, още по-малко мартеница. Представях си как се усмихваш докато отваряш плика и изненадата ти от съдържанието му. На връщане слязох една спирка по-надолу, пощата още работеше и купих марка. Реших да я залепя вкъщи и да го пусна сутринта, хем щях да напиша адреса на ново, че се беше получило доста грозно. Вкъщи седнах на бюрото си и докато пишех на новия плик изведнъж си помислих: "Какво, по дяволите, правя?!!" Размислих минута, после бутнах писмото в чекмеджето. Там си остана.

Твърде много неизпратени писма, твърде много неизречени пожелания - банални, но искрени. Кой печели от това? А така тежат.

Прав съм

Много се усмихваш напоследък, мила. Радвам се за теб, наистина. Харесвам усмивката ти. Помня, че преди време не беше така, макар да отричаш. Но ти си ми казала много неща и аз помня. А днес идваш и ме потупваш приятелски по гърба, казваш ми, че всичко ще е наред, че трябва да гледам по-позитивно, че светът е прекрасен, а животът е какъвто си го направим. Съветваш ме да имам повече вяра в бъдещето. Понякога те дразня с вечната си философия, понякога те отегчвам, понякога те разстройвам, понякога съм ти смешен. Но един ден ще се събудиш безполезна, до мъж, който не се итересува от теб, с деца, които не те познават, с приятели, на които не смееш да се обадиш и с работа, която не понасяш. Тогава и ти ще трябва да се примириш и може би ще се сетиш за мен и ще си кажеш „Беше прав.”

Не че от това ще ми стане по-хубаво...

Има време

Толите дни се оказаха чудесна възможност да прекопаем градината. С баща ми се въоръжихме с по една права лопата и под зоркото наблюдение на майка ми се заехме с тази богоугодна дейност. Направи ми впечатление, че баща ми си почива често, което не е нормално за него. Като ни останаха няколко метра той заби лопатата в изкопаното и каза да го довърша сам. Чух го зад гърба си как пие на едри глътки вода от бутилката.
- Еее, що ме остави, бе? - питах.
- Не мога.

Ще ви призная нещо. На част от вас, защото сте ми близки, на останалите - защото не ви познавам. Най-трудният миг в живота ми ще бъде когато кажа на сина си "не мога". Да застанеш пред някакъв келеш, дето си отгледал от ей такова врещящо парче месо, връзвал си му обувките, учил си го от коя страна се държи ножа, успокоявал си го докато реве и да му кажеш "не мога". Чак страх ме хваща. Може би от прекалена гордост и самонадеяност. Дано до тогава да съм се примирил с тази мисъл, но като гледам баща си... Не му беше лесно. Прилича на мен по много неща.

Като ги видя така... С прошарената коса, с бръчките по лицето, с честите здравни проблеми, как присвиват очи докато гледат телевизия и все не чуват какво им говоря.

Има време, нали? Знам, че и вие така си казвате. Звучи толкова хубаво. Има време.

Archive - Again

Има песни, които...
Някога чувствали ли сте се така? Като в песента. Но пак се смеете, нали? Това не ви ли кара да се чувствате като подли лъжци? Би трябвало! Не ви ли кара да се съмнявате в собствените си чувства? Как ще си повярвате следващия път?!?

Поне за това съм чист пред себе си. Казах каквото трябваше и не излъгах.

П.П. Мога да слушам това парче с часове.