Светът, който ние сме създали

 Всяка нощ голямата ми дъщеря се буди и ме вика. 

 - Таткоооо! Таткооо! Тааааткоооо!

Вратите между стаиите стоят отворени, за да мога да я чуя лесно. Отивам при нея, успокоявам я за няколко минути, избърсва си сълзите, издухва си носа. После я пращам да легне при майка си, а аз лягам в нейното легло.

Рядко успявам да заспя веднага. В повечето случаи лежа и си мисля разни неща. Например как всеки човек, когото съм срещал през живота си, има някаква своя лудост. Някакви психични или емоционални особености, които му се налага да преодолява, да прикрива, да приема. Устроили сме си общество от сресирани, травматизирани откачалки, които създават стресирано и травматизирано поколение. И се преструваме, че всичко е нормално.

Мисля си какво би било децата да растат без страхове, без срам, без принуда... Не виждам как би могло да стане. Не и в нашия свят.

...only I am to blame...

Луната е изгряла в оранжево и поривите на вятъра карат прозорците да пукат. Хрумна ми, че някой може да има нужда от хубава музика. Например аз.

Отрицателен естествен прираст

Доста се говори за това, че звездите умират. По-рядко се споменава, че нови (почти) не се раждат. Струва ми се важно.

Свикнали сме да възприемаме всичко около себе си като кръговрат. Водата се изпарява, но после пада като дъжд. Живите създания умират, но дават живот на други живи създания. Потенциалната енергия преминава в кинетична.

Противно на това обаче, небето малко по малко губи своите светлинки. Един ден в космоса няма да има нито една звезда. Всичко ще потъне в пълен мрак и студ. Няма повече кръговрати. Вселената ще загине и всичко ще свърши.

Дори да ни се струва, че се въртим в кръг, посоката всъщност е само напред и винаги води към някакъв край.

Кая

Четох „Кая“ докато чаках дъщеря ми да приключи тренировката си, седнал на стъпалата пред  входа на басейна. По един час три пъти седмично. Тези три часа са единственото време, с което (донякъде) разполагам.

Хареса ми. Поетична книга. С нещо ми напомни за „Вино от глухарчета“. Обичам такива.

В „Кая“ се разказва за живота. Особено за краткостта на живота, за неговия край, за тъгата по него, след като е свършил. 

Така де, за живота. 

За простия живот, който няма необходимост от разбиране: има си начало, има си край, и полека-лека се случва, без възвишена причина или завоалиран смисъл.

„Кая“ предразполага да четеш без да бързаш. Предразполага да живееш без да бързаш. Подканя те да помислиш за близките си и за това колко ги обичаш. Както и да помислиш за себе си и за своя път.

Хубава книга.

Вълшебни създания

За сватбата ни подариха красива икона на Св. Богородица, нарисувана с акрил върху кожа от Огнян Андреев. Закачил съм я в спалнята срещу леглото.

Един ден дъщеря ми лежеше превита от болка заради някакъв чревен вирус. Аз седях при нея безсилен да направя каквото и да е, освен да й казвам, че ще се оправи скоро, повръщането ще престане, диарията ще престане, ще може отново да пие вода и да яде сладолед, и да играе с другите деца.

Тя каза:

 - Помолих се на тази картина да оздравея. - от баба си ги научава тези неща. - Обаче още ме боли.

 - Да... И аз съм пробвал няколко пъти. Никога не се получава. Май не работи.

 - А калинките изпълняват ли желания?

 - Най-добре е да пробваш сама.

 - Няколко пъти си пожелах еднорог... Може би изпълняват само истински желания.

 - Другия път си пожелай сладолед. Само си го пожелай веднага. Ако изведнъж се появи сладолед, значи калинката ти го е сбъднала.

Така и не успяхме да спрем повръщането. На следващата сутрин я откарах в болницата, където торбичка вода със захар успя да направи това, което иконата не можа.

Едно желание

Денят беше хубав - пролетното слънце напичаше, въздухът беше свеж, лястовички чирикаха край покривите на къщите и строяха гнездата си. Някак неправилен ден за умиране.

Темата за смъртта тревожи и плаши голямата ми дъщеря, затова бях малко притеснен как ще реагира на новината. Ококори се за няколко секунди, после въздъхна, сложи ръката си на моята и каза: "Поне ние сме живи." Нелош начин да възприемаш живота, струва ми се. Поне за известно време.

Вечерта с жена ми правихме секс и това наистина ми помогна да се отпусна. Преди да заспим казах: 

 - Да знаеш, че и аз искам да бъда кремиран.

По принцип заспиваме с гръб един към друг. Усетих я как бързо се завъртя към мен и каза високо:

 - Първо, няма сега да обсъждаме такива неща и второ, това изобщо няма как да се случи, така че можеш просто да забравиш!

Досмеша ме от нейната сериозност и реших да я подразня малко.

 - Не може вечено да игнорираш моите желания и да мислиш единствено какво на теб ще ти е най-добре. За някои неща трябва да се съобразяваш какво искам аз.

 - Казах, че няма да стане! - пауза. - Освен това е против християнските традиции. Разбра ли?

Не казах нищо, защото явно нямаше смисъл. Някой ден ще отворя темата отново, само че този път с дъщерите си. Може би те ще са по-склонни да ме слушат.

Макар че едва ли...

За спокойствие

Напоследък работата ме изтощава. Стоя до късно, ходя през уикендите...

Вечерта децата си легнаха рано, още в осем и нещо бяха заспали. Жена ми се загледа в някакво реалити по телевизията. Аз не мога да ги понасям, много крещят, затова легнах в леглото с една стихосбирка на Радосвета Аврамова. Четох на почивки до към десет, когато жена ми загаси лампата и се примъкна в леглото. След минути заспа.

Аз пък си мислех, че в кутията с лекарства има един блистер ксанакс, останал от следродилната депресия на жена ми. Може би можех да глътна една таблетка.

Може би можех да ги глътна всичките.

Повърхностни разговори

Едно от нещата, които най-много ме подтискат са повърхностните разговори. Когато говориш с някого отново, и отново, и отново, и след всеки разговор не научаваш нищо за този човек.

По-добре да си мълчим.

На края

Метафора с ескалатор

Ама че година.

Хубава, лоша - няма значение. Това е субективно.

Обективното е, че никога повече няма да се върне. Никога повече няма да бъде 2019-та. Представям си ескалатор, чийто край води до бездънна пропаст. Дните са наредени на ескалатора и един след друг падат в пропастта, къде изчезват все едно никога не ги е имало. Така е изчезнала цялата 2019.

И ние сме на ескалатора. Вървим в посока обратна на пропаста, разминаваме се с падащите дни, но след всеки ден силите ни намаляват, докато накрая не можем повече и също паднем.

Все едно никога не ни е имало.

Защо не?

Ама че година.

Има едно момиче, което винаги съм смятал за чудесно и през последните, да кажем, 15 години, все ми се е искало да се запозная с нея. Сега изведнъж се запознахме, съвсем случайно, при някакви абсурдни обстоятелства. Петнайсет минути по-късно вече си говорехме все едно сме приятели от детството. Има такива хора, с които просто си допадате.

Всичко това е супер, разбира се, и аз съм щастлив, че стана така. Но понякога, като се размисля по темата, се питам защо чак сега. Защо не по-рано? Щеше да е дори по-хубаво. Тогава защо не?

Ново бъдеще

Ама че година беше.

Една случайност и хоп - бъдещето изведнъж става съвсем различно. Няма нищо случайно, биха казали някои хора, а аз бих се направил, че не ги чувам, защото не ми се спори. Казвам само, че понякога нещо непредвидено (и в своята същност - непредвидимо) със смущаваща лекота катурва живота ти извън предначертания коловоз, който до сега ти е изглеждал неизбежен и ти е носел хем шепа поводи за депресия, хем доволна доза сигурност. Обаче край на тази сигурност. Животът ти е яко катурнат и се търкаля по някакъв нов път, водещ незнайно накъде, бих казал "в пълна мъгла", ако не беще адски клиширано.

В такива ситуации от теб се искат две неща. Първо, да се помъчиш да поемеш контрол и да се насочиш поне привидно в посоката, която ти се струва най-правилна. Второ, след неизменния провал да не си твърде суров към себе си и да продължиш да се обичаш.