Всяка нощ голямата ми дъщеря се буди и ме вика.
- Таткоооо! Таткооо! Тааааткоооо!
Вратите между стаиите стоят отворени, за да мога да я чуя лесно. Отивам при нея, успокоявам я за няколко минути, избърсва си сълзите, издухва си носа. После я пращам да легне при майка си, а аз лягам в нейното легло.
Рядко успявам да заспя веднага. В повечето случаи лежа и си мисля разни неща. Например как всеки човек, когото съм срещал през живота си, има някаква своя лудост. Някакви психични или емоционални особености, които му се налага да преодолява, да прикрива, да приема. Устроили сме си общество от сресирани, травматизирани откачалки, които създават стресирано и травматизирано поколение. И се преструваме, че всичко е нормално.
Мисля си какво би било децата да растат без страхове, без срам, без принуда... Не виждам как би могло да стане. Не и в нашия свят.
No comments:
Post a Comment