Изгубено знание

Между страниците на една стара книга намерих тази бележка, която изглежда съм използвал да си отбелязвам до къде съм стигнал.

Пълен провал

С шефа ми си говорехме и той ме пита как съм. Отвърнах, че съм добре като изключим притеснението ми, че не се справям с работата. От време на време ме обзема едно такова силно усещане, че усилията ми са напразни, напълно безполезен съм и се провалям безвъзвратно. Той каза, че това му се струва съвсем нормално, имайки предвид обема и естеството на работата. И че като цяло се справям добре. 

Винаги е хубаво някой да ти каже, че си нормален.

Според мен обаче греши или пък просто се опитваше да ме окуражи. Няма как да знае, че съм се провалял във всичко, с което съм се захващал в живота си. След разговора ни се върнах на бюрото си и изведнъж без никаква връзка ме връхлетя този адски далечен спомен от юношеските ми години, когато трябваше да се обадя на едно момиче за да излезем, но бях записал номера й грешно и ми идеше да се удавя в езерото от яд, а тя реши, че съм й вързал тенекия. Тая история май съм я разказвал. Животът има безброй извратени начини да ни прецака, но понякога проблемът е в собствената ни глупост и некадърност.

През целия ден ми беше скапано.

Добродетели и пороци

 Моя позната ми показа съобщение от майка си:

"Проклинам пропиления си живот. Единственото хубаво нещо в него сте ти и брат ти."

Много хора се оказват в същата ситуация. А и защо не? Никога в историята на човечеството щастието на личноста не е било предмет на внимание. Други са важните неща. Дългът към семейството. Дългът към родината. Дългът към бога. Дългът към обществото. Дългът към правдата. Дългът към великите каузи.

Дългът към себе си се нарежда някъде в самия край на списъка с добродетели. Толкова в края на списъка, че чак на моменти се озовава в началото на списъка с пороци.

Никой не е станал герой, защото се е погрижил за собственото си щастие.

И сега ми се иска да ти кажа, че не е нужно да бъдеш герой, ако не искаш.

Непоправима грешка

 Не знам какво да разкажа. 

Пак бях на погребение. Този път Смъртта дойде неочаквано. Твърде рано. Остави всички в... недоумение. Като грешка, която няма как да се е случила наистина и сега трябва да бъде поправена, за да може Животът да продължи в своя правилен вид. Непоправима грешка.

Всичко е наред, мислех си докато шофирах към вкъщи след погребението. Беше след края на работния ден и вече беше тъмно. Бях сам и слушах някаква тъжна музика. И си дадох сметка, че вече бях започнал да се примирявам с тази мисъл. Странна работа. От една страна, носи омиротворение. От друга страна, мирът е настъпил, защото съм претърпял поражение.

Докато си мисля тези неща ме хваща яд. Ама много ме е яд. Що за извратенящина е тоя скапан живот? Явно не съм се примирил съвсем. Тази вечер ще съм добър с децата си. Ще им дам да ядат шоколад. Ще остана в стаята им, докато заспят. Ще направя поне техния живот малко по-хубав.

Светът, който ние сме създали

 Всяка нощ голямата ми дъщеря се буди и ме вика. 

 - Таткоооо! Таткооо! Тааааткоооо!

Вратите между стаиите стоят отворени, за да мога да я чуя лесно. Отивам при нея, успокоявам я за няколко минути, избърсва си сълзите, издухва си носа. После я пращам да легне при майка си, а аз лягам в нейното легло.

Рядко успявам да заспя веднага. В повечето случаи лежа и си мисля разни неща. Например как всеки човек, когото съм срещал през живота си, има някаква своя лудост. Някакви психични или емоционални особености, които му се налага да преодолява, да прикрива, да приема. Устроили сме си общество от сресирани, травматизирани откачалки, които създават стресирано и травматизирано поколение. И се преструваме, че всичко е нормално.

Мисля си какво би било децата да растат без страхове, без срам, без принуда... Не виждам как би могло да стане. Не и в нашия свят.

...only I am to blame...

Луната е изгряла в оранжево и поривите на вятъра карат прозорците да пукат. Хрумна ми, че някой може да има нужда от хубава музика. Например аз.

Отрицателен естествен прираст

Доста се говори за това, че звездите умират. По-рядко се споменава, че нови (почти) не се раждат. Струва ми се важно.

Свикнали сме да възприемаме всичко около себе си като кръговрат. Водата се изпарява, но после пада като дъжд. Живите създания умират, но дават живот на други живи създания. Потенциалната енергия преминава в кинетична.

Противно на това обаче, небето малко по малко губи своите светлинки. Един ден в космоса няма да има нито една звезда. Всичко ще потъне в пълен мрак и студ. Няма повече кръговрати. Вселената ще загине и всичко ще свърши.

Дори да ни се струва, че се въртим в кръг, посоката всъщност е само напред и винаги води към някакъв край.