Да полудееш от ужас

Колежката помоли да тръгне по-рано, понеже щяла да излиза с любимия си и искала да се подготви. Питах я дали си е подготвила отгвор в случай, че й предложи брак. Тя пък ме пита какво е да имаш деца.

 - Най-тежкото е безсънието.

Най-тежкото всъщност е да не полудееш от ужас, но не искам да й говоря такива неща. Лесно се впечатлява. Млада е още.

И мен не ме беше страх някога. По-философски гледах на ежедневните репортажи в сутрешните блокове за поредното неизлечимо болно дете. А сега се ужасявам.

Общото при всички случаи е, че те, децата, не са направили нищо лошо. С нищо не са сбъркали. Няма как да кажеш "Така им се пада." и да се дистанцираш. Просто животът им е бутнал късата клечка в ръцете, ей така. Без причина.

Иска ми се родителите да са виновни. Да видя, че са направили грешка, и да знам, че аз няма да я допусна. Но не е така. Може да научиш детето си да не отваря на непознати, да се оглежда на двете страни преди да пресече и да не пие газирано, и пак да е напразно.

Религията сигурно има оправдание за тези неща. Религията има оправдание дори за най-отвратителните феномени и деяния. Така предпазва хората да не полудеят от ужас.

Защото животът е толкова ужасен, че може да те подлуди.

Girls Talk Shit

Преди малко видях в битторент, че някой дръпна от мен албума на Garbage от '95 и си викам "ей, тоз е бая депресиран и тая вечер ще се направи мармалад" и някак му завидях. Щеше да е хубаво в битторент да има опция да му пратя едно съобщение, да му пиша, че много го уважавам и даже бих се напил с него или нея. 

Поне с вас мога да си споделя тази песен и заедно да се изкефим как съществуват някакви надарени хора, които могат привидно без усилие да създават изкуство и едва ли не да променят самата същност на вселената.

Girls talk shit, making no bones about it

Girls talk shit, making no bones about it

You can do what it is that you want

Without some little bitch in your ear

Камбана

Опелото беше в катедралата. Там имат голяма камбана. Като удари, душата ми завибрира. Върна ме в спомените ми от летата при баба ми. Там всеки ден биеше камбаната на църквата. Бях се научил да различавам кога бие на умряло.

Като се случи, баба ми винаги излизаше в двора и си намираше някаква работа пред къщата, към улицата. Вземе, примерно, една тясна мотика и се хване да разчиства плевелите между плочките, а аз тичам наоколо и стрелям по кокошките с лъка си. По някое време по улицата минава някоя жена и баба ми ѝ виква:

 - За кого биеше, ма?

 - За Райчо, на Добруджанката. Ей, горе срещу плодзеленчука.

Двете се разприказват. От какво е умрял човека? Как? Какъв е бил? Дошли ли са децата му за погребението или ще дойдат после за наследството? Правеше ми впечатление, че всеки беше "на някого". Поприказват, поприказват, пък жената накрая си тръгва, а баба ми се прибира обратно в къщата.

Мислех си тогава, че това е просто любопитство, но вече знам, че е било друго. Човек има нужда да знае за смъртта. Иска му се да научи повече за нея. Да я разбере някак. И може би да се подготви за нея.

Едва ли успява.

Порив за промяна

На най-добрите хора им се случват най-ужасните неща. Видял съм повече от достатъчно доказателства за това, но всеки нов пример ме разтърсва и ме изпълва с всепоглъщаща омраза към този проклет живот. Разтрепервам се и имам чувството, че ще се пръсна. Минават седмици докато успея да култивирам обичайното си горчиво примирение и приемане на несправедливостите.

Цялото ни съществуване се крепи на надеждата. Всяка сутрин избираме да отворим очи, защото се надяваме, че всичко ще е наред. Лошото няма да се случи на нас, понеже ние сме добри. Надеждата е безумна, но я оправдаваме с какви ли не тъпотии за карма, грижовни божества, морална вселена... Как се живее, когато тази надежда бъде опровергавана категорично отново и отново, и отново?

Искам да променя нещо. Всичко искам да променя. Но понеже нямам уменията нито знанията да сътворя нещо по-добро, поривът ми за действие избива единствено в агресия и желание за разруха. Бих разрушил този скапан свят. Бих го запалил и бих гледал как гори. Това е ад. Това е безкрайно страдание. Щастието съществува само за да направи нещастието възможно и да подхрани силата му.

Дишам дълбоко. Мисля за други неща. Помага, но не съвсем.

Обаче свършва

Не исках годината да свършва. Не още. Имам изтеглени филми, които останаха неизгледани. Имам купени книги, които останаха непрочетени. Щях да помагам на дъщеря си по математика и да уча другата да пише красиво.

Едно от проклятията на живота е, че нещата, които не сме свършили са винаги безкрайно повече от нещата, които сме свършили. Е, предполагам, че трябва да свикнем с това, както свикваме с всички други гадости, неразривно свързани с живеенето.

Причината за тези ми размисли е, че тази година достигнах своята зона на комфорт. Чували сте теорията, че всеки трябва да се стреми да напусне своята зона на комфорт, за да се развива, нали? Аз, разбира се, съм на различно мнение. Прекарах 39 години мъчейки се да открия своята такава и знаете ли какво? Уютно ми е в нея и бих направил всичко по силите си за да остана в нея колкото мога по-дълго. Знам, че някой ден Животът ще я разруши и ще ме принуди да я напусна, но доколкото зависи от мен този ден ще е много, много далеч в бъдещето.

Извън зоната на комфорт било израстването. Да. Знаете ли кое също е извън нея? Депресията, изтощението, безсънието, отчуждението и косопадът. Вечният стремеж към развитие е за тези, които не знаят какво искат от живота. За тези, които нямат изградена ясна представа за щастие.

Аз имам. Щастието е... това сега. И ми се иска да не свършва.

Неописуем ужас

 В една неделя, както много други недели, децата бяха при родителите ми, а жена ми работеше в съседната стая. Бях прекарал цялата сутрин в четене и тъкмо приключих книгата, когато усетих, че нещо с Вселената не е наред. Тишината в апартамента придоби плътност и полегна по мебелите, слънчевите лъчи, които влизаха през прозореца станаха студени на пипане, цветята в саксиите на перваза изведнъж спряха да растат и една и съща секунда се повтори няколко пъти. 

Връхлетя ме мисълта, че така празен ще бъде Животът, когато децата порастнат и вече не живеят у дома и мислено взех решение да намеря нещо, с което да го запълня, но вътрешно знаех, че няма да успея.

Малко по-късно всичко си дойде на мястото, но споменът за изпитания неописуем ужас се връщаше в някои нощи месеци наред.

Понеже съм татко

 Рано сутринта на първия учебен ден цялото семейство вървим към училището. Малката ми дъщеря ме държи за ръката. Като я гледам, струва ми се прекалено малка. Струва ми се, че не е готова. Обаче я водя.

Използвам времето докато вървим да ѝ натяквам някакви неща, които съм ѝ казвал десетки пъти. Все досаждам на децата с наставления и поуки. Питам я дали си знае адреса и тя го казва. Вместо "квартал" казва "улица", но все тая. Хваля я, че го знае.. Питам я какво трябва да прави, ако се изгуби.

 - Аааааа.... - не се сеща в началото, но после казва - Стоя на едно място и чакам да ме намериш.

Пак я хваля, че знае. След малко тя ме пита:

 - Ами ти, ако се загубиш, какво трябва да правиш?

 - Аз не се губя. Нали съм татко. - сам трябва да се намирам, мисля си, нямам кого да чакам, но тези неща не ги изричам на глас, разбира се.

Тя завърта театрално очи, но се усмихва, явно развеселена от отговора ми. Виждам я, че после продължава да разсъждава по темата. Когато се замисли за нещо, устните ѝ мърдат, сякаш си говори сама. 

В двора на училището откриваме учителката ѝ. Представям я, тя подава цветето, но е забила поглед в земята. Влиза в строя с новите си съученици, а аз и майка ѝ се дръпваме назад и след миг вече не я виждам зад тълпата от хора.

После чакаме. Не съм разтревожен за нея, просто ми липсва. Липсва ми да ме държи за ръката. Два часа по-късно вече вървим обратно към вкъщи, аз нося пълната с учебници раница и слушам как разказва на майка си какво е ставало в класната стая.

И много внимавам да не се изгубя. Нали съм татко.

Резултати

Понякога бедите са резултат от собствените ни липса на умения, липса на знания, липса на предпазливост, или надменна увереност, че вселената ни е длъжна и някой друг ще се погрижи за нашето благополучие.

Друг път нещастието идва просто защото животът е отвратителен, а ние сме безсилни да направим каквото и да е.

Самота от началото до края

Много обичам в горещите нощи да стоя до късно на плажа. Децата играят някъде на пясъка. Възрастните си говорят на теми, в които не е нужно да участвам. Ако си мълча, на никого не му прави впечатление. Морето, луната, алкохолът, музиката - удоволствието е истинско.

Тази вечер обаче съм вкъщи и слушам силна музика в слушалките. И си мисля за самотата, която ме съпътства през почти целия ми живот. Подсъзнателно се бях надявал, че децата ми ще ме избавят от нея. Наивно и глупаво, знам. И несправедливо спрямо тях. Вече знам.

Пускам Baldur's Gate 3. Дяволски добра игра. Жалко, че на децата ми не им харесва. Но аз мога да играя и сам.

Младото поколение

 Днес прочетох, че младото поколение щяло да излекува света. Искрено се надявам да е така. Имам обаче известни съмнения. Не само защото съм скептичен по природа. И не защото имам нещо против младите, дори напротив, харесвам ги или поне някои от тях. За съжаление обаче всички млади споделят една много неприятна характеристика - остаряват.

И ние някога бяхме млади. И на нас възлагаха големи надежди. И какво направихме? Нищо. Освен, че остаряхме и прехвърлихме надеждите на следващото поколение. Точно както са правили всички поколения преди нас.

Отсъствие

 Отсъствие

Със теб не сме се разделяли,
откакто се разделихме.
Аз пак те мисля в неделите,
които не споделихме.

Аз пак те чакам по празници,
ти все така си далече.
И нищо в теб не ме дразни,
и нищо в теб не ми пречи.

Очакване непрекъснато,
и радост – даже по-силна.
Спокойно, плътно отсъствие,
което да ме закриля.

Мария Донева 

Неизплакани сълзи

 Ставам свидетел на опитите на приятелите си да започнат нови романтични връзки. Събират се "за да видят как ще потръгне". После се разделят без да им мигне окото.

На тяхно място и аз бих се затруднявал. Изобщо не мога да си представя да се влюбя... 

"На тая възраст всичко е изгубено." 

За една хубава любов е важно все още да има неизплакани сълзи.

Би трябвало всичко да свърши

Имал ли си някога чувството, че ей сега светът ще се срути и в миг всичко ще изчезне в грандиозна имплозия? Усещаш го с цялото си същество и вътрешно тръпнеш в напрегнато очакване. Донякъде с тревога и страх, но същевременно и с облекчение и разбиране, защото изглежда логично - дори редно - да стане точно сега. Ще се случи всеки момент, знаеш го! Трябва да се случи. Няма начин светът да продължи да съществува.

Аз съм се чувствал така и все оставам излъган, обзет от тъпо разочарование. Пустият Живот продължава. За добро или за лошо.

Светла ѝ памет

 Пак погребение. Този път на наша приятелка от гимназията. Всъщност с жена ми бяха приятелки от детската градина. В компанията ни тя беше най-чистосърдечния, безкористен и добронамерен човек. 

Преди три години диагностицираха дъщеря ѝ - тогава на 4 - с левкемия. Две години майка и дете лежаха в болницата. Дъщеря ѝ се оправи. Първо от левкемията, после от страничните ефекти от лечението. Научи се да върви отново. Научи се да говори. Майката си намери работа. Семейството им се стабилизира финансово, купиха си апартамент и за пръв път от много, много време, имаха надежда за щастие.

 - Ха ха - каза Животът, Вселената или Бог. И я уби.

Мисля си за нея и ми тежи. Мисля си за майка ѝ. Мисля си за дъщеря ѝ. Мисля си за мъжа ѝ. Твърде много страдание, струва ми се. Търся някакъв начин да им помогна. Няма начин. Никога няма начин да се помогне. Можем само да съчувстваме и да страдаме заедно. Можем да търпим докато повече не можем да търпим.

В неделя ще събера вкъщи приятели по случай рождения ми ден. Ще ядем, ще пием и ще празнуваме. Не че съм се родил, а че все още съм жив. Че знае ли се? Не се знае.

Достатъчна причина

Дори когато собственият ми живот изглежда подреден и балансиран, не мога да не виждам, че на други хора им се случват отвратителни неща. Незаслужени отвратителни неща, от които стомахът ми се свива.

За мен това е достатъчна причина да го мразя и да повтарям, че е скапан.

Хем се страхувах, хем се надявах

 Видяхме се неотдавна. Просто ѝ се обадих и излязохме. Бяха минали години и хем се страхувах, че се е променила, хем се надявах да се е променила.

Когато влезе в бара ми се стори същата. Вълшебна. Невъзможна, като фантазия. Пак ме обзе онова странно чувство на сладка гордост, че идва в този бар заради мен, че седи на моята маса.

Говорихме дълго за неща, които ни се бяха случили. Разказа ми за живота си и си помислих, че аз бих се вписал добре в него. После се разделихме.

Започнах този блог преди 16 години. Това е много време. Колко още трябва да мине?

Сами сме си избрали всичко

След работа монтирах двойна PVC релса дълга три и половина метра на бетонен таван съвсем сам. После нанизах пердетата. Докато миех мазилката от косата си се чувствах доволен от себе си. Не чак горд. Само доволен, че ставам за нещо.

По-късно същата вечер разглеждах снимките, които моя приятелка беше качила от Кения. Отишла там заедно с още едно момиче и явно си прекарваха страхотно. 

Докато аз бях монитрал релса за пердета, тя се беше разхождала сред лъвове и жирафи. Двамата не сме чак толкова различни. Само сме вземали различни решения. Изборите, които правим наистина определят посоката, в която поема животът ни.

Друг е въпросът дали сме били способни да направим различен избор.

За добро или за лошо

 Посрещаме новата година с надеждата да е по-добра. Как не ни омръзна? Тази надежда е обречена да остане напразна, а ние изглежда никога няма да се откажем от нея.

За добро или за лошо.

Без да бързам

Има от какво да съм изморен. През последните 12 месеца работата ми беше изпълнена само с ядове, изкарах една магистратура, и ремонтирахме един апартамент. Нямах никакво свободно време. Никакво време за себе си.

Сега ремонтът е приключил, взех си магистратурата и напуснах работа. Преоткривам удоволствието от това да не върша нищо. Имам една теория, че нещастието е пряко свързано с бързането. Вземам дъщеря си от училеще по обед. Може ли да останем да поиграя с другите, пита тя. Може, казвам аз, не бързаме за никъде. Пък и щастието е пряко свързано с препичащото слънце. И със сянката на дърветата, и със сгушените в нападалата шума улични котки.

Казах на прекия си началник, че напускам, защото не съм щастлив. Всеки ден на работа се чувствам като пълен неудачник, казах. Давам всичко от себе си и то никога не е достатъчно, добавих след това. В бизнеса е така, отвърна тя, аз работя тук от 17 години и винаги трябва повече. Така се развиваме и ставаме по-добри и по-силни.

Според мен тази култура е погрешна. Ненавиждам я и ми се гади от нея. Тя принизява смисъла на труда и на човешкото съществуване.

И сега какво? Не знам. Водят се войни, инфлацията прави всички все по-бедни, а в държавата ни няма изгледи скоро да се сформира правителство. На този фон е странно как изобщо не се тревожа за бъдещето. Може би ще е ужасно. Почти сигурно е, че ще е ужасно. Но поне днешния ден мина без да бързам за никъде.

Сватби и разводи

Миналата седмица бях на сватба. Беше извънредно емоционална и романтична, и ме накара да си мисля за многото си познати, които избират да не правят сватба. Една от причините - според мен - е, че нямат близки приятели, на които да вярват, че истински ги обичат, искрено се радват за тях и биха споделили щастието им безрезервно.

Четири дни по-късно мой познат ми сподели, че се е разделил с жена си. Изненадах се, защото бяха заедно много години, имат прекрасна дъщеря и изглеждаха перфектна двойка. 

Може би това отговаря на въпроса ми.