Пак погребение. Този път на наша приятелка от гимназията. Всъщност с жена ми бяха приятелки от детската градина. В компанията ни тя беше най-чистосърдечния, безкористен и добронамерен човек.
Преди три години диагностицираха дъщеря ѝ - тогава на 4 - с левкемия. Две години майка и дете лежаха в болницата. Дъщеря ѝ се оправи. Първо от левкемията, после от страничните ефекти от лечението. Научи се да върви отново. Научи се да говори. Майката си намери работа. Семейството им се стабилизира финансово, купиха си апартамент и за пръв път от много, много време, имаха надежда за щастие.
- Ха ха - каза Животът, Вселената или Бог. И я уби.
Мисля си за нея и ми тежи. Мисля си за майка ѝ. Мисля си за дъщеря ѝ. Мисля си за мъжа ѝ. Твърде много страдание, струва ми се. Търся някакъв начин да им помогна. Няма начин. Никога няма начин да се помогне. Можем само да съчувстваме и да страдаме заедно. Можем да търпим докато повече не можем да търпим.
В неделя ще събера вкъщи приятели по случай рождения ми ден. Ще ядем, ще пием и ще празнуваме. Не че съм се родил, а че все още съм жив. Че знае ли се? Не се знае.
No comments:
Post a Comment