Щастливия начин на живот

Да си сам е единият от двата начина да прекараш живота си. По-лошият начин. По-тъжният. По-нещастният.

За щастливия начин можеш да прочетеш тук.

Тъжно, нали?

Физиката на тъжното

Все някога щях да прочета „Физика на тъгата“. Дори да не бях чел „Естествен роман“. Дори да не се говореше с толкова суперлативи за Георги Господинов. Само заради заглавието. Физика на тъгата.

Тъжна книга. Много хаотична, но винаги тъжна. Тъжно детство последвано от тъжно юношество. После една тъжна зрялост и накрая една тъжна старост, изпълнена с тъжни спомени.

О, толкова много ми хареса!

Най-вече защото е универсална. Това не е тъжната история на един човек, който просто не е имал късмет, бил е глупав или мързелив, или алчен, или наивен и просто си е скапал битието. Това не е дори тъжната история на някоя епоха, белязана от кофти режим или война, или природно бедствие. Не, това е тъжната история на цялото човечество от мига на възникването му, тя не е породена от нещо конкретно и временно, няма да си отиде никога, ще се повтаря отново и отново.

Най-хубавото е, че авторът не се напъва да посочи изход, решение на проблема. Не понасям автори, които предлагат изход. Причината, поради която не чета Коелю. А тук той дори не се бунтува срещу положението. Не негодува срещу него. Просто го отбелязва с известна доза...тъга. Проблем реално няма.

А за моето някогашно умение да чета мисли всъщност си имало термин – емпатия. Но прочетете книгата, там всичко е обяснено...

Думите, с които да завърша

Мила моя. Дори тези съвсем първи думи, с които започвам поредното си писмо са толкова погрешни. Но ти винаги си била и оставаш единственото нещо в живота ми, към което подхождам неразумно.

Пиша ти без повод, както винаги. Такива писма са най-хубави. Пиша ти за разцъфтелите под терасата кестени и за страшното желание да полетя между тях. Пиша за огромната луна и как златната халка на пръста ми отразява светлината й. Пиша за поройния дъжд на магистралата край Девня и как светкавиците удряха в земята от двете страни на хондата. Пиша за толкова много други неща.

Писмо като всяко друго, но може би усещаш, че вече липсва онзи дълбок, неизразим копнеж да бъда някъде другаде. Според мен няма нищо срамно, ако щастието на някого, когото обичаш, те натъжава. Особено ако това щастие ви отдалечава един от друг.

Не се замислям за думите, с които да завърша. Те останаха непроменени, както донякъде и аз. Вечно твой.

I Will Have To

Искреност на чувствата

Тази песен намира място в блога ми, заради особената искреност на чувствата, демонстрирана в текста. Не е лесно да се постигне искреност на чувствата. Когато някой не обича да споделя чувствата си, обикновено решаваме, че причината е страхът от това какво ще кажат другите, страхът да не бъде наранен. Според мен обаче много по-често човек просто не знае какво чувства и му е трудно да определи емоциите си. Като не може да ги анализира сам, опитва да ги вмести в някакви външно зададени стереотипи - това е ревност, това е любов, това е двуличие, това е егоизъм. В действителност чувствата никога не са толкова прости и ясни, преплитат се на всевъзможни нива и за да ги разбереш трябва да се постараеш доста.

Не съм сигурен, че от написаното става ясно колко ми харесва песента, затова ще добавя, че ми харесва наистина много. Припявам си я понякога.

Измерения

Отдавна не съм писал за пълнолунието. Отдавна не съм писал за каквото и да е.

Хрумвало ли ти е как някога можехме, но не искахме. А когато искаме, не можем. Според мен нямаше как да избегнем това противоречие. Тъкмо в това е трагедията, както обичам да казвам. И после, наистина ли не ти се струват странни отношенията ни днес? Разбира се, че не - ти изобщо избягваш да мислиш за това. Избягваш да мислиш за каквото и да е. Нормално е, казвам си, и ти прощавам, макар да не заслужаваш. Просто съм прекалено добър, а иронията е, че тъкмо заради това никога не успя да ме харесаш.

Както и да е. Не за това искам да мисля.

Ако успееш да забравиш миналото, няма ли да забравиш и всички научени житейски уроци? Миналото ще очаква спотаено в бъдещето мига, в който отново да стане твое настояще. По-добре е да помниш. Освен ако всичките ти житейски уроци не са били погрешни. По начало тая работа със "забравянето", "загърбването", "зае*аването" или както там ти харесва да го наричаш ми се струва много куха. Нима щеше да бъдеш това, което си, ако миналото ти беше разилчно!!? Не си прави труда да ми отговаряш. Сега се сещам за една теория за десетте измерения, която е много уместна - няма минало, няма бъдеще, животът ти е едно цяло "нещо" и ако някога в него е имало тъга, тя пстава част от теб завинаги, каквото и да правиш. Прощавай, ако се повтарям.

Тогава и сега

И тогава имах да върша много неща. Само че си казвах "да върви по дяволите" и сядах да слушам музика. Слушах с часове, обикновено легнал по гръб на леглото. Понякога цели албуми, понякога сглобени плейлисти. А понякога само една-единствена песен, която се повтаряше отново и отново, а аз не можех да й се наситя и исках да я чуя поне още веднъж. Нищо не изглеждаше чак толкова важно, че да не мога да отделя няколко часа за да слушам музика. Ако някой ми кажеше "направи еди-какво-си", аз отвръщах "после" и всичко можеше да почака. А сега няма нужда никой да ми казва. Сам знам какво трябва да свърша и всичко ми изглежда важно. Освен това вече ми е ясно, че нищо не чака. Просто няма за кога. И няма за кога да слушам музика. Нека другите слушат.