Измерения

Отдавна не съм писал за пълнолунието. Отдавна не съм писал за каквото и да е.

Хрумвало ли ти е как някога можехме, но не искахме. А когато искаме, не можем. Според мен нямаше как да избегнем това противоречие. Тъкмо в това е трагедията, както обичам да казвам. И после, наистина ли не ти се струват странни отношенията ни днес? Разбира се, че не - ти изобщо избягваш да мислиш за това. Избягваш да мислиш за каквото и да е. Нормално е, казвам си, и ти прощавам, макар да не заслужаваш. Просто съм прекалено добър, а иронията е, че тъкмо заради това никога не успя да ме харесаш.

Както и да е. Не за това искам да мисля.

Ако успееш да забравиш миналото, няма ли да забравиш и всички научени житейски уроци? Миналото ще очаква спотаено в бъдещето мига, в който отново да стане твое настояще. По-добре е да помниш. Освен ако всичките ти житейски уроци не са били погрешни. По начало тая работа със "забравянето", "загърбването", "зае*аването" или както там ти харесва да го наричаш ми се струва много куха. Нима щеше да бъдеш това, което си, ако миналото ти беше разилчно!!? Не си прави труда да ми отговаряш. Сега се сещам за една теория за десетте измерения, която е много уместна - няма минало, няма бъдеще, животът ти е едно цяло "нещо" и ако някога в него е имало тъга, тя пстава част от теб завинаги, каквото и да правиш. Прощавай, ако се повтарям.

Тогава и сега

И тогава имах да върша много неща. Само че си казвах "да върви по дяволите" и сядах да слушам музика. Слушах с часове, обикновено легнал по гръб на леглото. Понякога цели албуми, понякога сглобени плейлисти. А понякога само една-единствена песен, която се повтаряше отново и отново, а аз не можех да й се наситя и исках да я чуя поне още веднъж. Нищо не изглеждаше чак толкова важно, че да не мога да отделя няколко часа за да слушам музика. Ако някой ми кажеше "направи еди-какво-си", аз отвръщах "после" и всичко можеше да почака. А сега няма нужда никой да ми казва. Сам знам какво трябва да свърша и всичко ми изглежда важно. Освен това вече ми е ясно, че нищо не чака. Просто няма за кога. И няма за кога да слушам музика. Нека другите слушат.

Най-хубавите години

Защо да не е вярно, че най-хубавите години от живота ти са минали? Искам да кажа, от къде можеш да си сигурен. Защо да не е възможно до края на живота си нито веднъж да не изпиташ същото щастие отново и от тук насетне през всеки следващ ден да се чувстваш по-зле, от колкото преди? Според мен не просто нямаш доказателство, нямаш дори основателна причина да го вярваш.

Тъжна панда

Стана ми тъжно тая вечер. Не знам дали и на теб ти се случва, но предполагам, че да. Някои вечери просто да ти стане тъжно заради всичко. И хем е петък, и хем е едно такова зимно навън - сипвам си ракия. Много люта тая ракия, ей! И ме е налеглала оная вселенска мъка, която е все едно в гените ми и няма отърване, нито причина, нито пък си тръгва истински някога. Говори ми се с някого - говоря. Пише ми се - пиша. Няма за какво да е тая мъка, мисля си. Няма за какво. Ама си е тука, пуста да опустее. Заради настоящето, заради миналото, заради бъдещето. Не съм от тея, дето я отричат. Не ме е страх. Сипвам си ракия. Късно е вече за подобни мисли. Винаги е било късно.

2012

Най-големият враг на позитивизма са фактите.

Посрещнахме 2012 с повече от 30 войни по света

Видяно тук

Докато теб те нямаше

Трудно ми е да ти напиша писмо. Обикновено казвам, че нищо не се е случило, защото не знам как да ти разкажа за безбройните неща, които са се случили. Вчера някакъв ми сече пътя с колата, после спря насред платното и ме псува като обезумял. А в неделя се напих за пръв път от година насам, на вилата на братовчед ми, стана чудно парти. Преди изгарях от желание да ти пиша и разказвах за всичко с огромен ентусиазъм... Помниш ли преди? Сега ми се струва безсмислено. Нито ще разбереш, нито ще помогнеш, нито... Нищо. Най-много да те ядосвам или разстроя с неволите си заради безсилието ти и прочее. Или да те ядосам и изнервя с малките си радости заради ревността ти и прочее. Сега усещам само умора и просто ми се спи, обмислям да оставя писмото ти за утре, както правя през последните десетина дни.

Не. Тази вечер ще ти пиша. Случиха се безброй неща. Докато теб те нямаше, аз се промених. И те забравих.

По дяволите.

Няма да е същото

След като създадох този блог, реших, че ще го използвам за да кажа няколко определени неща на някои определени хора. През тази година казах последното от тези неща и очаквах с това да сложа край на Тъжната страна на живота, защото блогът беше изпълнил своето предназначение. Обаче продължих да пиша от време на време. Изглежда междувременно той беше придобил свой собствен смисъл, защото сега съществува заради самия себе си.

Отворих коментарите в резултат на един мейл, където ми беше казано "абе що не ги отвориш тея коментари". (Цитирам по памет.) За мое щастие, опасенията ми от спам не се оправдаха. Всъщност коментарите са рядкост, а такива, които не позволявам да бъдат показани, почти няма. Знам, че е прието да се обявяват някакви правила за писане на коментари, но ми се струва напълно ненужно. Трия каквото си поискам. Ако ваш коментар не бъде публикуван, значи съм го сметнал за глупав. Жалко само, че писмата секнаха. Сигурно сте видели и бутоните за споделяне по социалните мрежи - чувствайте се свободни да ги ползвате, затова са там. Чувствайте се свободни и да не ги ползвате, ако не желаете.

Животът ми през последните 12 месеца е прекрасен. Точно така съм си го представял. Иска ми се да имах повече време за да му се наслаждавам, но време няма. Предложих брак и тя каза "да", предстои ми сватба, а после ще дойдат и децата и нищо вече няма да е същото.

Нека видим какво ще стане.