Едно желание

Денят беше хубав - пролетното слънце напичаше, въздухът беше свеж, лястовички чирикаха край покривите на къщите и строяха гнездата си. Някак неправилен ден за умиране.

Темата за смъртта тревожи и плаши голямата ми дъщеря, затова бях малко притеснен как ще реагира на новината. Ококори се за няколко секунди, после въздъхна, сложи ръката си на моята и каза: "Поне ние сме живи." Нелош начин да възприемаш живота, струва ми се. Поне за известно време.

Вечерта с жена ми правихме секс и това наистина ми помогна да се отпусна. Преди да заспим казах: 

 - Да знаеш, че и аз искам да бъда кремиран.

По принцип заспиваме с гръб един към друг. Усетих я как бързо се завъртя към мен и каза високо:

 - Първо, няма сега да обсъждаме такива неща и второ, това изобщо няма как да се случи, така че можеш просто да забравиш!

Досмеша ме от нейната сериозност и реших да я подразня малко.

 - Не може вечено да игнорираш моите желания и да мислиш единствено какво на теб ще ти е най-добре. За някои неща трябва да се съобразяваш какво искам аз.

 - Казах, че няма да стане! - пауза. - Освен това е против християнските традиции. Разбра ли?

Не казах нищо, защото явно нямаше смисъл. Някой ден ще отворя темата отново, само че този път с дъщерите си. Може би те ще са по-склонни да ме слушат.

Макар че едва ли...

За спокойствие

Напоследък работата ме изтощава. Стоя до късно, ходя през уикендите...

Вечерта децата си легнаха рано, още в осем и нещо бяха заспали. Жена ми се загледа в някакво реалити по телевизията. Аз не мога да ги понасям, много крещят, затова легнах в леглото с една стихосбирка на Радосвета Аврамова. Четох на почивки до към десет, когато жена ми загаси лампата и се примъкна в леглото. След минути заспа.

Аз пък си мислех, че в кутията с лекарства има един блистер ксанакс, останал от следродилната депресия на жена ми. Може би можех да глътна една таблетка.

Може би можех да ги глътна всичките.

Повърхностни разговори

Едно от нещата, които най-много ме подтискат са повърхностните разговори. Когато говориш с някого отново, и отново, и отново, и след всеки разговор не научаваш нищо за този човек.

По-добре да си мълчим.

На края

Метафора с ескалатор

Ама че година.

Хубава, лоша - няма значение. Това е субективно.

Обективното е, че никога повече няма да се върне. Никога повече няма да бъде 2019-та. Представям си ескалатор, чийто край води до бездънна пропаст. Дните са наредени на ескалатора и един след друг падат в пропастта, къде изчезват все едно никога не ги е имало. Така е изчезнала цялата 2019.

И ние сме на ескалатора. Вървим в посока обратна на пропаста, разминаваме се с падащите дни, но след всеки ден силите ни намаляват, докато накрая не можем повече и също паднем.

Все едно никога не ни е имало.

Защо не?

Ама че година.

Има едно момиче, което винаги съм смятал за чудесно и през последните, да кажем, 15 години, все ми се е искало да се запозная с нея. Сега изведнъж се запознахме, съвсем случайно, при някакви абсурдни обстоятелства. Петнайсет минути по-късно вече си говорехме все едно сме приятели от детството. Има такива хора, с които просто си допадате.

Всичко това е супер, разбира се, и аз съм щастлив, че стана така. Но понякога, като се размисля по темата, се питам защо чак сега. Защо не по-рано? Щеше да е дори по-хубаво. Тогава защо не?

Ново бъдеще

Ама че година беше.

Една случайност и хоп - бъдещето изведнъж става съвсем различно. Няма нищо случайно, биха казали някои хора, а аз бих се направил, че не ги чувам, защото не ми се спори. Казвам само, че понякога нещо непредвидено (и в своята същност - непредвидимо) със смущаваща лекота катурва живота ти извън предначертания коловоз, който до сега ти е изглеждал неизбежен и ти е носел хем шепа поводи за депресия, хем доволна доза сигурност. Обаче край на тази сигурност. Животът ти е яко катурнат и се търкаля по някакъв нов път, водещ незнайно накъде, бих казал "в пълна мъгла", ако не беще адски клиширано.

В такива ситуации от теб се искат две неща. Първо, да се помъчиш да поемеш контрол и да се насочиш поне привидно в посоката, която ти се струва най-правилна. Второ, след неизменния провал да не си твърде суров към себе си и да продължиш да се обичаш.