Налага се

Понякога си представям как нещата се подреждат точно както трябва да бъдат. Ама наистина. Не просто да... падат на произволни места, а аз да се нагаждам към ситуацията и после всички да казват "ето, видя ли, всичко се разви добре." Нищо не се е развило добре - аз се развих. Изкривих се от развиване докато успея да пасна в поредната извратена ситуация.

Есен е, вали дъжд. Има локви. Като погледнеш локвата не си казваш "я, виж как тази дупка е с точно същата форма като на водата, двете си пасват перфектно". Ясно ти е, че формата на дупката е съвсем произволна, а на водата й се е наложило да се напасне.

Ей такава дупка е Животът. А ние - с всичките си чувства и съмнения - се мъчим да се напаснем, само че не сме вода, а буци пръст, отчупваме парчета от себе си, променяме се, смачкваме се и се натъпкваме вътре, докато заемем правилната форма.

Не е защото искаме. Налага ни се.

Направо необичайно.

Днес денят мина добре и се чувствах добре чак до вечерта, когато настроението ми изведнъж се скапа и ме обзе онова чувство на отвращение към всичко. Случва ми се понякога, без конкретна причина.

Ако не беше се случило днес, едва ли щях да седна да пиша. Ноември е, навършва се поредната годишнина от създаването на блога ми, но сякаш нямам какво да кажа. Все едно всичко ми е ясно.

Нямам с какво да се похваля от изминалата година. Може би с факта, че с жена ми все още не сме се разделили. В днешно време това си е направо необичайно.

Иначе всичко останало като цяло е по-скоро разочароващо... Както се казва, "всичко е нормално". И няма за какво да се тревожим. Няма от какво да се боим.

Нали сме свикнали да е така?

Моят съвет е да рискувате

Жена ми ми писа в месинджър, че наша приятелка е родила и всичко е наред с нея и детето. По-добре късно, от колкото съвсем късно, мисля си аз, докато разглеждам снимки на новороденото.

Имаме много познати и приятели на нашата възраст, които все още нямат и не планират скоро да имат деца. Питам се как успяват все още да се чувстват млади...

Неотдавна питах една от колежките ми защо е сама. Двамата с нея открихме, че обичаме да се чудим за живота и т.н, и често прекарваме обедните почивки в подобни разговори. Въпросът ми за семейния й статус не беше неуместен и тя нямаше нищо против да ми сподели.

Изброи различни причини, нещо средно между малшанс и "аз и сама съм си добре", а накрая завърши с нещо в смисъл, че просто още не е срещнала правилния човек.

Отвърнах, че разбирам.

Това, което не й казах, е, че, според мен, наоколо е пълно с правилни хора. Те са навсякъде около нас, но е избрала да не ги вижда. Не иска да опознае никого, нито допуска някой да я опознае. Седи си затворена в черупката си и се надява на Случайността да я постави в ситуация, в която, въпреки нейното желание или без да го осъзнава, ще се разкрие пред някого. И изведнъж чудото ще се случи.

Трябва да сте по-смели за тези неща. Важните неща. (Защото с кого ще създадеш семейство е нещо важно.) Не мисля, че Случайността, Съдбата, Кармата, Бог са достатъчно компетентни да взимат подобни решения вместо вас. Дори напротив, в редица случаи са доказали, че на тях не може да се разчита.

Моят съвет е да рискувате. Нямате много за губене. Животът е скапан така или иначе.

Наясно с причините

Along those lines, marriage isn’t an escape from loneliness. It is a difficult road and if you are in it for the wrong reasons, your lives will be horrible. If you’re that needy, get a dog. In the seven to thirteen years that you would have become tired of your partner you married for the wrong reasons, the dog will die of natural causes and you can just get a new one without alimony or lawyer fees.

У дома

Разходката до столицата се оказа добра идея. Пътят мина леко и неусетно, Sister Bliss беше супер, а и все пак това си бяха 2 дни без децата.

Да, едни от хубавите моменти като родител са когато правиш нещо без децата - да отидеш на плаж, да отидеш на почивка, да ги оставиш при родителите си, да ги пратиш на лагер...

Както и да е. Тръгнах да казвам, че в София се видяхме с приятели, които не бяхме виждали от години и беше много приятно. Те, макар че живеят в София, също отдавна не се бяха виждали помежду си. Ние станахме повод за събиране и всеки имаше много за разказване.

Впечатли ме колко активен начин на живот водят. Te, разбира се, нямат деца и не планират да имат скоро (особено след нещата, които с жена ми им разказахме). Всеки момент, в който не са на работа, са някъде другаде и правят нещо друго. Спортуват, тренират, танцуват, пътуват, излизат, посещават представления, постановки, заведения, клубове... Попитах едно от момчетата:

 - Ти въобще стоиш ли си вкъщи?
 - Не, само колкото да спя.
 - Толкова ли ти е неприятно у вас?
Той се засмя.
 - Какво да правя у нас?
 - Ами, нали знаеш - нищо.

Пътят обратно трае малко повече от 6 часа с автобус. Мислех си, че е важно да можеш да си стоиш вкъщи и да не правиш нищо. И ми се струваше, че, ако не ти е приятно да си седиш вкъщи и да не правиш нищо, най-вероятно имаш нужда от помощ. От обич, може би. От мир.

Подобни мисли бяха може би малко лицемерни, след като бях избягал чак до София, само и само да не съм вкъщи. Но всъщност се радвах, че се прибирам.

Je sais pas

Ако желаеш нещо много силно...

Темата за смъртта продължава живо да вълнува голямата ми дъщеря. Често ме пита за нея, прави планове в какъв ред ще умрем, измисля си причини, с които да я оправдае. Веднъж се разплака преди лягане, защо си спомнила, че майката на Хензел и Гретел е починала.

Междувременно, жена ми реши, че трябва да кръстим децата и аз се съгласих. Майка й беше много доволна. Качи цял куп снимки на голите ми деца в интернет.

В деня преди кръщенето четоха на голямата някаква книжка, обясняваща смисъла му. В параклиса свещенникът също се постара да й обясни какво и защо се прави.

На следващия ден, докато й сресвах косата, тя каза:

 - Много искам да умра.

 - Защо? - попитах аз.

 - Защото в рая е по-хубаво.

Умницата ми тя. Трябваше да я кръстим като беше на годинка. До сега щеше всичко да е забравила.

Лека нощ, татко

Трудно ми е с голямата ми дъщеря. Винаги ядосана, винаги сърдита. Готова да се обиди от всяка дума. Не умее да се забавлява. Не умее да е щастлива.

 - Хаде, лягай в леглото, време е за сън - казвам аз една вечер, за трети път в рамките на тридесет минути. Тя прави всичко възможно да отложи лягането си. Винаги е приемала сънят като наказание.
 - Ами, не виждаш ли, че съм заета? - заела се е да подрежда играчките си. Използва това като оправдание да не ляга.

Аз лягам и чакам. След малко ще дойде. Мисля си за сутринта. Още щом се събуди ще каже, че не иска да ходи в детската градина, че няма да се мие, че няма да се облича. Не знам как да туширам тези скандали. Повтарят се всяка сутрин и не мога да ги избегна.

Хрумва ми идея. Ще й кажа, че ще си намисля желание преди сън и ще видим дали ще се сбъдне. Тя ще попита какво е желанието и аз ще й отговоря, че искам сутринта да се събуди усмихната, да се приготви бързо, и цял ден да не се караме за нищо.

 - Сега ще си намисля едно желание. Да видим дали ще се сбъдне.

Тя веднага остави играчките, които подреждаше на секцията, приближи се до леглото и с най-сериозно изражение ми каза:
 - Пожелай си да не удрям повече теб и мама.
 - Така ли?
 - Да. А аз ще си пожелая да ходим на всякакви места и да имате пари.
После отиде да угаси лампата, преметна се непохватно през мен за да легне от вътрешната страна, прегърна ме и се сгуши със затворени очи.
 - Лека нощ, татко.

ЕТО ГО ДОКАЗАТЕЛСТВОТО, че Вселената ни събира с хора, които трептят на същата честота (ВИДЕО!)

Това видео ми попадна пред очите наскоро. Заглавието е "How The Universe Works ... in 25 seconds"

После четем следното описание:

Video based on quantum physics. The colored balls are put together by the resonance of quartz crystals. Every color has a different resonance. In the same way we will be grouped by people who are on the same frequency. That's how the universe works. 

Еха! Разбирате ли, всеки цвят има различен резонанс, затова кварцовите кристали насочват топчетата с еднакъ цвят в еднаква посока. По същия начин хората, които трептят в еднаква честота в крайна сметка се събират, защото така работи вселената. Зад тази теория стои квантовата физика и е демонстрирана нагледно с това простичко видео. Оставете сърцето си да ви води и Вселената ще се погрижи за всичко останало.

Видеото е 3D симулация. Авторът разкрил, че първо е пуснал всички топчета бели, после задал различен цвят на топчетата във всяко отделение, рестартирал симулацията и вече се получил този интересен ефект. Квантовата физика очевидно няма нищо общо, цветовете не вибрират, а виртуалните топчета са попаднали едно до друго на случаен принцип. Всичко, написано в предишния параграф, е не просто пълна глупост, но и лъжа. Подобни твърдения винаги се оказват лъжа, ако се разрови човек.

Но хората с готовност вярват на това, което им се иска да бъде истина.

Защото така работи Вселената.

Осъзнаване на смъртта

Малко преди да навърши пет дъщеря ми ме пита за смъртта. Първо започна с "мен кой ме е родил?", после мама кой я е родил, после баба кой я е родил, и като стигнахме до пра-баба кой я е родил пита:
 - А тя къде е?
 - Починала е - казвам аз.
 - Умряла?!? - пита тя невярващо.
 - Да. - казвам аз - Но това е било много, много отдавна.
 - Умряла на пода?!? - продължава да се чуди тя. Очите й са ококорени до невъзможност.
 - Не на пода - отвръщам аз и хем малко ме досмешава, хем почвам да се чудя накъде да насоча разговора. - Тя е била много, много, много възрастна. Това е било толкова отдавна, че дори аз не съм я виждал, защото още не съм бил роден.

Това изглежда я задоволи като отговор, защото не продължи с въпросите.

В един любим филм един от главните герои се пита защо не помним мига, в който за пръв път сме научили за смъртта. Това знание би трябвало да е разтърсващо, да променя представата ни за живота из основи, да променя всичко. А изглежда, че никой не си го спомня. Сякаш е нещо незначително.

Вечерта на същия ден я приспивах с история. Не обича приказките. Иска да й разказвам истории, които аз измислям. Получават се адски глупави, но тя настоява да съчинявам нова всяка вечер. Лежим в тъмното, аз разказвам някаква измислица и изведнъж тя ме пита:
 - А татко ти ще умреш ли?
 - Да.

Не се замислих преди да отговоря. Не мислех, че е кой знае какво. Помня, че като дете ми беше лесно да приема смъртта като нещо естествено и неизбежно, за което не си струва да се мисли. Наистина смятах, че това е присъщо за всички деца.

Дъщеря ми обаче се разхлипа в тъмното. Каза "не искам да умираш" и гласът й трепереше. Чакай малко, тръгнах да я успокоявам аз, няма за какво да плачеш, но тя се разплака. Прегърнах я и казах:
 - Стига, стига. Добре. Няма да умирам.
 - Тогава защо ми казваш такава лоша лъжа? - гласът й излизаше на пресекулки, осъдителен.
 - Извинявай, няма да умирам. Чуваш ли? Няма.

Малко се успокоява и след известно мълчание пита загрижено:
 - Само майките ли умират?
 - Не. - вече съм си взел поука. - И майките не умират. Само пра- пра-бабите.

Пак мълчим.
 - Ами хайде довърши историята, де!

Захващам се да съчиня края на историята си. Може да се получават адски глупави, но поне в тях никой не умира.

Човек срещу природа

Това, което отличава човека от животното, е неговата способност да се противопостави на природата.

Изправяме се срещу нашата, човешка природа и побеждаваме. Отказваме да се подчиняваме на инстинктите си. Вместо това следваме измислени от нас абстрактни ценности, които наричаме морал.

Инстинктите ни подтикват да се възползваме от по-слабите, но моралът ни казва, че е грешно. Инстинктите ни подтикват да бягаме от опасностите, но моралът ни кара да се борим за каузите си.

При всичките си достойнства, моралът не успява да даде смисъл на живота. Моралът оставя живота безсмислен.

Единствената причина да живеем е, че ние все пак сме животни. Все пак имаме останали инстинкти, които понякога поемат контрол над нас. И най-силният от всички е инстинктът ни за живот.

Това е, което ни държи. Заради това се боим от смъртта. Заради това искаме да се размножаваме. Живеем, защото така ни казват инстинктите.

Понякога обаче, в ежедневния, непрекъснат сблъсък на морал и инстинкти, на човек и природа, измислените от нас абстрактни ценности влизат в рязко противоречие с инстинкта ни за живот. 

И понякога, тези ценности побеждават.

Довършете фразата

Ъмм... Свърши?

Най-трудното нещо на света

Родителите ми наскоро посетиха Димитровград. Майка ми ми прати снимка пред музея на "поетът с ватенката".

Зачетох се в стиховете, а после и в биографията му...

Защо е толкова трудно да се живее? Да се живее би трябвало да е най-лесното нещо на света. От всички неща, това би трябвало да го можем най-добре.

А то какво? Всъщност никой не знае как точно се прави, и се чудим, и се мъчим...

И много от нас не успяват.

California

Мерки и теглилки

В социалните мрежи често се завърта една картинка, която напомня, че всеки има своя истина.

Истината може и да е субективна... Реалността обаче не е. 

Моля ви, не го забравяйте. Реалността не зависи от гледната точка, убежденията, вярванията, миналия ни опит. Тя може да бъде измерена, сравнена, пресметната. Личността няма никакво значение.

Начинът да разбираме света около нас не е като се съгласяваме с всеки и приемаме, че всички сме еднакво прави. (Нито като сочим с пръстче и викаме силно.)

Вместо това можем да измерим, да сравним, да пресметнем. Само така ще получим еднозначни отговори, на които да се опрем без да се страхуваме, че ще ни подведат.

В търсене на по-добър живот

[...]— Бе то все човеци ги правим, а после очите им не можем да видим — каза дядо Ради, по прякор Паднигашко. — С трън да замахнеш из село, млад човек няма да закачиш. Дойде миналото лято по-големият с жена си. Не бяхме се виждали три години ни с тях, ни с внуците. Синът ще се сети чат-пат да прати хабер, ама тя, снахата, хич не ни керти. Сърба ракия и пафка цигари като гювендия, пък едни дивотии плещи, да те е срам да я слушаш. Рекохме си с бабата, на̀, сетили се за нас, а пък те, от дума на дума, взеха да ми врънкат да продам половината от двора и да им дам паричките. Място за виличка искали да си купят. По-рано бях им дал три каймета кола да си купят, а сега за виличка ме врънкат. Умря Марко, думам. И на брат ти нищичко няма да дам, дорде съм жив, защото и той не се е веснал от години. Без нас, думам, се жените, без нас раждате и кръщавате, без нас ще си правите вили. Ти не мислиш за нас, казват, на години си вече, а ние отсега нататък ще живеем. Анджак де, думам им, щото съм на години, затуй трябва да имам и къща, и двор, и някоя пара за черни дни, та кога падна, да има кой да ме погледне. Изпратих ги с една торба картофи и толкоз.
— Пангаровите не дойдоха да погребат баща си — обади се някой от същата маса. — Двама сина и две дъщери, та един не дойде да хвърли шепа пръст на гроба му. Тоз не получил навреме телеграмата, онзи бил в командировка… А кога трябваше да делят къщата и двора, всички пристигнаха наведнъж. Изпокараха се, дорде поделят и последната керемида…[...]

Ирационални страхове

Където съм аз, смъртта я няма. Където е смъртта, мен ме няма.

С тези думи Епикур се опитал да обясни защо страхът от смъртта е ирационален.

Само че понякога сядаш да вечеряш и някой липсва, а на неговото място е седнала смъртта. Тъкмо тези моменти са страшните.

Труден баланс

Много мъка има в тоя живот.

Повече е от радостта. Сигурно затова мъката я преживяваме тихомълком, някак между другото и бързаме да я забравим. А радостта я крещим, преповтаряме, преувеличаваме и се връщаме към нея отново и отново в спомените си.

Мъчим се да създадем баланс между двете.