У дома

Разходката до столицата се оказа добра идея. Пътят мина леко и неусетно, Sister Bliss беше супер, а и все пак това си бяха 2 дни без децата.

Да, едни от хубавите моменти като родител са когато правиш нещо без децата - да отидеш на плаж, да отидеш на почивка, да ги оставиш при родителите си, да ги пратиш на лагер...

Както и да е. Тръгнах да казвам, че в София се видяхме с приятели, които не бяхме виждали от години и беше много приятно. Те, макар че живеят в София, също отдавна не се бяха виждали помежду си. Ние станахме повод за събиране и всеки имаше много за разказване.

Впечатли ме колко активен начин на живот водят. Te, разбира се, нямат деца и не планират да имат скоро (особено след нещата, които с жена ми им разказахме). Всеки момент, в който не са на работа, са някъде другаде и правят нещо друго. Спортуват, тренират, танцуват, пътуват, излизат, посещават представления, постановки, заведения, клубове... Попитах едно от момчетата:

 - Ти въобще стоиш ли си вкъщи?
 - Не, само колкото да спя.
 - Толкова ли ти е неприятно у вас?
Той се засмя.
 - Какво да правя у нас?
 - Ами, нали знаеш - нищо.

Пътят обратно трае малко повече от 6 часа с автобус. Мислех си, че е важно да можеш да си стоиш вкъщи и да не правиш нищо. И ми се струваше, че, ако не ти е приятно да си седиш вкъщи и да не правиш нищо, най-вероятно имаш нужда от помощ. От обич, може би. От мир.

Подобни мисли бяха може би малко лицемерни, след като бях избягал чак до София, само и само да не съм вкъщи. Но всъщност се радвах, че се прибирам.