Чужди снимки

Не ми изпращай свои снимки. Не искам да виждам, че другаде намери щастие. И вместо да ме направиш част от него, само ми показваш колко съм ненужен.

Моля те.

Онзи "някой"

Не съм сигурен, че ще успееш да намериш онзи "някой", който хем да знае кога да ти каже "Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Всичко ще е наред.", хем да може да го каже по такъв начин, че да му повярваш. Тези хора са рядкост. Освен това, с всяка изминала седмица на теб ти е все по-трудно да повярваш на когото и да било за каквото и да било. Не усещаш ли как времето изтича?

Накрая ще свършиш като всички останали.

Така ти се струва

Не знам какво ти се е случило, но мога да твърдя със сигурност, че не е нито толкова хубаво, нито толкова значимо, колкото ти се струва.

Моята зимна приказка

Моята зимна приказка не се случва около Коледа или Нова Година. Не е нощ, камо ли бяла, снежна, тиха, или свята. Не е нито осветена от празнична украса, нито сгрявана от жив огън, нито напоена с червено вино. В моята зимна приказка от началото на февруари има студен, пронизващ вятър, ушите и носът ми са зачервени, а краката ми са замръзнали. Няма носни кърпички, но за сметка на това има пясък в обувките ми и пясък в косата ми. Има също ниска, купесто-дъждовна облачност, мръсни морски вълни и някакво шибано щастие.

А, и лебеди. Без малко да забравя лебедите.

Не ми се

Нека зимата вече свърши. Нека отново е лято, за да можем да прекарваме топлите нощи на открито, да пием бира и да мечтаем зимата да дойде.

Странно усещане. Да имаш всичко, но да не искаш да правиш нищо с него. Или както бях прочел преди много време някъде:

Не ми се играе днес.
Лежа по гръб и мечтая
как ще играя утре.

И ми е едно хубаво...

All the things that I told you...

За всичко, което каза,
за всичко, което премълча...

Искам винаги да чувстваш, че вината за целия ти живот е твоя.

Глупак

- Като в някакъв порно филм. – опитва се да обобщи всичко, което съм казал до сега.
- Само дето не изобщо не става дума за секс. – отвръщам аз, макар да не ми е в стила да се оправдавам.
- Винаги става дума за секс.
Думите му прозвучават доста цинично и аз го поглеждам скришно. Мисля си какъв е глупак и даже ми става малко кофти за него заради нещата, които никога няма да разбере.
- Знаеш ли какво, - подхващам аз – може би, ако не мислеше непрекъснато за секс, нямаше да гледаш така на живота.
- Защо да вървя против природата си?
- За да си човек. Това е което хората правят – вървят против природата си, преодоляват я, развиват се, извисяват се.
- Не искам да съм човек, искам да съм щастлив. – Прави пауза, после ме поглежда и добавя. – Голям си глупак. Чак ми става жал за теб заради нещата, които никога няма да разбереш.

П.П.
Изобщо не става въпрос за секс.

Говори ми

- Хей! – закача ме тя усмихнато, но на мен нищо не ми идва в отговор и само я поглеждам. – Говори ми. Разкажи ми нещо.
Все така усмихната ме гледа и аз се напъвам да измисля нещо за казване. Забавянето ми изтълкува погрешно.
- Връщаш ми за преди ли?
- Не! – казвам и в тази сричка изпускам цялото обхванало ме напрежение, доволен, че най-сетне съм успял да отговоря.
- Тогава защо не ми говориш?
- Днес ще те слушам. Говори ми ти.
- За какво искаш да ти говоря?
- За същите неща, за които би искала аз да ти кажа. – Но тя мълчи. Слънцето слиза ниско и ние оставаме в сянката на раззеленилите се дървета, опасали високия бряг. Все още е горещо, но за още едно влизане в морето никой не мисли, най-малкото защото без слънцето няма да можем да изсъхнем навреме. Само ние сме на плажа, другите посетители са си заминали незабелязано. Вълните се разбиват, опитвайки се да изхвърлят натрупалите се водорасли, гребените им са мръсно зелени. Брат й излезе от водата и се затича към нас. А тя продължава да мълчи и след малко аз добавям – Ето, знаех си, че всъщност не искаш нищо да ти казвам.

Какво ли е?

Може би сте се питали какво ли е някой да пише за теб. Kакво е да знаеш, че някъде някой мисли за теб всяка минута, всеки миг, завинаги? Какво е да знаеш, че дори да се видите след 30 години коленете му пак ще омекнат и пак ще е готов да ти каже „обичам те”?

Не е нищо особено. Усещането е две равни части доволство и досада, плюс половин част насмешка и половин част безразличие. В лошите случаи има и съжаление. Изобщо не е нещо, за което да завиждате, ако ви липсва. Нито е нещо, за което си струва да мечтаете.

Тъжна работа, но такъв е животът.