В търсене на по-добър живот

[...]— Бе то все човеци ги правим, а после очите им не можем да видим — каза дядо Ради, по прякор Паднигашко. — С трън да замахнеш из село, млад човек няма да закачиш. Дойде миналото лято по-големият с жена си. Не бяхме се виждали три години ни с тях, ни с внуците. Синът ще се сети чат-пат да прати хабер, ама тя, снахата, хич не ни керти. Сърба ракия и пафка цигари като гювендия, пък едни дивотии плещи, да те е срам да я слушаш. Рекохме си с бабата, на̀, сетили се за нас, а пък те, от дума на дума, взеха да ми врънкат да продам половината от двора и да им дам паричките. Място за виличка искали да си купят. По-рано бях им дал три каймета кола да си купят, а сега за виличка ме врънкат. Умря Марко, думам. И на брат ти нищичко няма да дам, дорде съм жив, защото и той не се е веснал от години. Без нас, думам, се жените, без нас раждате и кръщавате, без нас ще си правите вили. Ти не мислиш за нас, казват, на години си вече, а ние отсега нататък ще живеем. Анджак де, думам им, щото съм на години, затуй трябва да имам и къща, и двор, и някоя пара за черни дни, та кога падна, да има кой да ме погледне. Изпратих ги с една торба картофи и толкоз.
— Пангаровите не дойдоха да погребат баща си — обади се някой от същата маса. — Двама сина и две дъщери, та един не дойде да хвърли шепа пръст на гроба му. Тоз не получил навреме телеграмата, онзи бил в командировка… А кога трябваше да делят къщата и двора, всички пристигнаха наведнъж. Изпокараха се, дорде поделят и последната керемида…[...]

Ирационални страхове

Където съм аз, смъртта я няма. Където е смъртта, мен ме няма.

С тези думи Епикур се опитал да обясни защо страхът от смъртта е ирационален.

Само че понякога сядаш да вечеряш и някой липсва, а на неговото място е седнала смъртта. Тъкмо тези моменти са страшните.

Труден баланс

Много мъка има в тоя живот.

Повече е от радостта. Сигурно затова мъката я преживяваме тихомълком, някак между другото и бързаме да я забравим. А радостта я крещим, преповтаряме, преувеличаваме и се връщаме към нея отново и отново в спомените си.

Мъчим се да създадем баланс между двете.

10

Обмислях да прехръвля блога на собствен домейн и да сменя визията му с нещо по-модерно и функционално. Блогспот отдавна ме дразни с бъговете си. Но ми домиля. Десет години са много време и сякаш всичко се е променило. Нека поне блогът ми да си остане същия. С мекото сиво и оранжевото.

Животът ми днес е съвсем различен. Случва се да се чудя как стигнах до тук. Нали уж можех много повече. Защо животът ми стана такъв? Тогава поглеждам какво съм писал месец след месец в този мой дневник и разбирам, че животът ми е такъв, какъвто си избрах да бъде. Разбирам също и мотивите, заради които избрах точно този живот. Това разбиране потушава гнева и ми връща спокойствието. Връща ми самочувствието и себеуважението. Не съм се провалил. Напротив. Успял съм.

Критериите, по които днес оценявам живота са съвсем различни. Това е причината за объркването. То няма как да бъде иначе. Все пак са минали десет години.

Бих казал, че без блога си нямаше да имам това разбиране. Десет години са много време. Достатъчно, че да забравя дори онези моменти, които смятах за изключителни и за които казвах, че няма да забравя никога. Забравих много. Не всичко, но все пак много. А колкото повече забравяме, толкова повече се променяме. Добре, че си водих записки.

Няма как да ми липсват нещата, които не помня, нали? Само че, фактът, че нищо не ми липсва, сам по себе си създава липса. Дяволска работа.

Годишнините традиционно са повод за преосмисляне. Аз май не съм спирал да преосмислям през последните десет години... Но конкретно през последната си задавам въпроси като "Кои са истински важните неща?" и "Колко точно си заслужава да пожертваш за да постигнеш целта си?" Хубави въпроси са. Искам и вие да си ги задавате. Постоянно. Не ми пука какви отговори ще си измислите. Само си задавайте въпросите.

Аз този път нямам нищо за казване. Не съм си приготвил някаква тъжна поука за края. Ще оставя Животът сам да ви натъжи. Сигурен съм, че няма да ме разочарова.

До скоро.

Недотам социални животни

Знаем, че хората са социални животни. Имаме нужда от другите. Имаме нужда от одобрението на другите. Търсим близост, споделеност, разбиране. Самотата буквално убива.

В същото време се оказва, че да заговориш непознат без причина е трудно. (А уж комуникацията би трябвало да е най-естественото нещо изобщо.) Тълпите те потискат. В чужда компания се чувстваш неудобно, неловко, притеснително - както искаш го наречи - и ти се иска да се махнеш далеч от тях.

Скапана природа.

Предполагам, че дълго време хората са живеели в малки общности, в които всеки е познавал всички останали. Непознатите са принадлежали на други общности и щом се срещнат се е налагало да се убиват за територия, храна или нещо друго. Това е продължило толкова дълго, че и днес, при интеракция с непознат, подсъзнанието ни нашепва да сме предпазливи.

Напълно основателно, между другото. Повечето хора не струват.

Съвет

Може да ви прозвучи като самохвалство, но като гимназист наистина имах много стройна, добре издържана във всяко отношение философия за живота. Бях наясно с ценностите си, разграничавах правилно от грешно и - което е може би по-важното - грешното изобщо не ме изкушаваше.

Мислех, че времето ще затвърждава убежденията ми. Мислех, че с времето ще ставам все по-непоколебим. Мислех, че натрупаните знания и опит ще ме направят по-мъдър и по-силен.

После всичко отиде по дяволите.

Съветът ми към онези, които са още в началото, е: трябва всеки ден от живота си да се преоткриваш и да доказваш пред себе си кой си и за какво се бориш. Времето не ти предлага никаква защита от изгубване. Само прави лабиринтите по-сложни.

Светът става все по-хубаво място за живеене.

Налага се впечатлението, че светът отива по дяволите. Но така ли е наистина? (Не, че ме е грижа.) Според Бил Гейтс отговорът е категорично "не" и съветва да гледаме отвъд злободневните заглавия и да откриваме тенденциите.

В една своя скорошна публикация той твърди, че светът става все по-хубаво място за живеене. После доказва твърдението си с числа. Няма как да спорим с числата и не ни остава друг избор, освен да признаем, че е вярно.

Новината е донякъде добра. Но докато светът става все по-хубав, хората си остават все така нещастни. Защото двете неща не са свързани. Дори да направим светът съвършен - каквото и да означава това - пак няма да сме щастливи.

Тогава защо изобщо се опитваме?